Пираня

24.

Лейтенант Пабло Домингес се закатери към мостика по пожарогасителния маркуч, който бе спуснат удобно от отворената врата. Ако адмирал Руис научеше, че „Сиудад Боливар“ не е потънал, нямаше да има значение дали Домингес се е махнал от местопрестъплението. Вече се бе провалил веднъж и бе получи втори шанс да поправи грешката си, като поеме тази мисия. Провалеше ли се отново, с него бе свършено.

Повикванията от приближаващ хеликоптер бяха нежелана новина. Определено не очакваше хеликоптер толкова далеч от сушата. Появата му можеше да означава само едно – че към тях приближава кораб. Поради това беше поел риска да се качи на превозвача на коли, за да намери начин да го потопи, преди да е пристигнал спасителен екип.

Дизайнът на подводницата „Пираня“ беше купен от източник на адмирал Руис – човек, когото Домингес познаваше единствено като Доктора. Той бе участник в някаква свръхсекретна американска програма за дронове и беше успял да отмъкне плановете. С експертната помощ на Доктора Руис бе построила осем миниатюрни подводници.

Те бяха със стелт дизайн, задвижваха се със захранвани с акумулатор дюзи, бяха практически безшумни и цяло ято от тях можеше да се промъкне незабелязано до всеки кораб. Щом достигнеха целта и се разгърнеха за максимален ефект, те се закрепяха за корпуси с мощни магнити и пускаха в действие единственото си оръжие – въртяща се сонда, изстрелваща поток морска вода с диаметър един милиметър и налягане от петстотин и шейсет килограма на квадратен сантиметър. Индустриалните водни лазери се използваха за рязане на алуминий, мрамор и гранит, без да изгарят обработваната повърхност или да оставят прах и стружки. Миниатюрната им версия на „Пираня“ използваше самата морска вода като режещ инструмент, способен да пробие за секунди дебелата два и половина сантиметра стомана на двойните корпуси. Едновременните пробойни, направени от много подводници, гарантираха потъването на корабите, преди някой на борда да е разбрал, че са атакувани.

Макар и ефективни, пираните имаха и своите недостатъци. Тъй като зависеха от акумулаторите си, обхватът и продължителността на работата им бяха изключително кратки. Можеха да се използват само веднъж, след което се нуждаеха от пълно презареждане. Риболовният траулер бе специално оборудван да превозва и зарежда дългите два и половина метра подводни дронове. Траулерът оставяше подводниците по пътя на набелязания за атака кораб и там те чакаха, докато не го засекат с вградените си камери. Самият траулер се оттегляше на километри от мястото и беше далеч от мястото на катастрофата. Домингес контролираше подводниците от таблета си, който му позволяваше да следи целта. Подводниците прехващаха кораба, потопяваха го, след което траулерът се появяваше, за да прибере дроновете и да ликвидира евентуалните оцелели.

Първите три атаки минаха безупречно. Всеки кораб потъна, преди да успеят да спуснат спасителните лодки, и хората на Домингес трябваше да се погрижат само за онези членове на екипажа, които бяха скочили зад борда. Капитан Мария Сандовал обаче беше съумяла някак да спре преобръщането на кораба си. Подводниците в момента се презареждаха, но щеше да мине още половин час, прели да могат да се използват отново. Ако спасителният кораб пристигнеше прели това, екипажът му сигурно щеш да спаси „Сиудад Боливар“, а Домингес не можеше да позволи подобно нещо.

Знаеше, че не може да чака подводниците да се заредят. Трябваше да намери друг начин да потопи, кораба, поради което и се качваше в момента на мостика. Чудеше се дали да не предизвика пожар, но бордовите противопожарни системи щяха да потушат бързо пламъците. Пък и той разполагаше с по-елегантно решение. Като опитен моряк Домингес знаеше, че изпразването на баластните резервоари на левия борд ще доведе до преобръщане на кораба.

Можеше да изпразни резервоарите на десния борд, но корабът вече се бе наклонил толкова много, че можеше да се преобърне, преди Домингес да успее да се върне на траулера. Затова реши да остави левите резервоари да се източват по малко, за да има предостатъчно време да се отдалечат на безопасно разстояние.

Стигна до мостика и се набра до компютърния терминал. Намери системата за контрол на баласта и зададе изпразване на левите резервоари. Когато това станеше, високата част на кораба щеше да тежи много повече от онази във водата. Съдът щеше да се изправи на кила си и да продължи в другата посока, докато се преобърне напълно. Тогава водата щеше нахлуе през въздушните тръби. Веднага щом товарните врати се огънеха от вътрешното налягане, корабът щеше да се понесе като камък към дъното.

Усмихна се на хитроумния си резервен план. Със сигурност щеше да получи похвала от адмирала за спасяването на мисията.

След като активира процедурата по изпразване, той извади пистолета си и стреля по всички терминали, за да ги унищожи. Никой нямаше да успее да прекъсне изпразването оттук. Машинното отделение беше единственото друго място, от което можеха да се контролират баластните резервоари. След като кренът намалееше и стълбите станеха използваеми, Домингес възнамеряваше да прати човек там, който да извади станцията от строя, в случай че Мария Сандовал беше оцеляла след стрелбата по нея.

Изруга под нос, когато чу боботенето на приближаващия хеликоптер. Спасителите бяха пристигнали по-рано от очакваното.

Седнал на предната седалка на хеликоптера, Хуан неволно зяпна. Досега не се беше сблъсквал с подобна гледка. Сигналът за бедствие го беше подготвил да завари „Сиудад Боливар“ преобърнат, но не очакваше да види кораба полегнал на една страна, с обърнат към тях кил, докато приближаваха от север. Името на компанията КАМИБАС беше изписано с огромни златни букви на тъмнозелен фон върху дясната страна на кораба. Гледката му напомни за круизния кораб „Коста Конкордия“ лежащ върху скалите, които бяха разкъсали корпуса му, но тази гледка беше още по-невероятна, защото превозвачът на коли лежеше неподвижно насред океана.

— Подобно нещо не се вижда всеки ден – отбеляза Гомес Адамс, докато насочваше носа на хеликоптера надолу.

— Поне няма да използваме оксижените – каза Еди, седнал отзад между Линк и Мак Ди. Няколко месеца по-рано бяха попаднали на напълно преобърната мегаяхта и трябваше да разрежат корпуса й, за да спасят пътниците. Бяха готови да направят същото и сега, ала нямаше да се наложи, тъй като вътрешността на кораба беше достъпна. Найлоновото въже обаче сигурно щеше да им потрябва.

„Орегон“ беше зад тях и приближаваше с пълна скорост, но щеше да пристигне след половин час.

— Мислиш ли, че ще успееш да кацнеш? – обърна се Хуан към Гомес.

— Мога да докосна с плъзгачите корпуса, за да не се налага да се спускате с въже, но не виждам достатъчно равно място, че да останем стабилни.

— Колко време можеш да останеш тук?

— Ще издържа до пристигането на „Орегон“.

Хеликоптерът на „Орегон“, който се пазеше в кърмовия трюм, можеше да се издигне и спусне на подвижна платформа за излитане и кацане. MD 520N имаше необичаен дизайн, тъй като му липсваше опашна перка. Завиването на машината и контролирането на въртящия момент се осигуряваха от отходните газове на турбината. Хеликоптерът беше толкова маневрен, та Гомес се хвалеше, че можел да лети по-добре и от колибри. Той бе достатъчно опитен пилот и Хуан почти му вярваше.

Бяха излетели веднага щом засякоха сигнала за бедствие. „Орегон“ плаваше на юг от Ямайка, откакто Хуан беше открил, че „Сиудад Боливар“ е в опасност. Многократно се бяха обаждали на компанията да ги предупредят за наближаващата опасност, но биваха посрещнати със съмнение за мотивите им и Хуан не можеше да ги обвинява. Без по-конкретен анализ на заплахата компанията можеше да предаде само смътно предупреждение на капитана на кораба. Когато се озоваха в радиообхвата на самия кораб, сигналите за бедствие вече се подаваха. След като те внезапно прекъснаха, единственият кораб в радиус пет часа път до „Сиудад Бол и вар“ беше „Орегон“.

Хуан беше наредил да излетят с хеликоптера, за да стигнат колкото се може по-бързо. Въпреки че повикваха кораба през целия полет, не получиха никакъв отговор. Не знаеха дали в цялата история не са замесени пирати, но фактът, че при предишните инциденти нямаше оцелели, правеше Хуан предпазлив.

И четиримата от спасителния екип бяха въоръжени, а Хуан бе сложил бойния си крак.

— Да видим къде е спасителната лодка, преди да се спуснем – предложи Хуан. – Не може да са отишли далеч. – Неизречената тревога бе, че ако лодката е била спусната на вода, вече щяха да са се свързали по радиото с нея.

— Ще направя една обиколка – каза Гомес.

Той се спусна и вече започнаха да различават подробности от корпуса. Товарните рампи на кърмата и десния борд изглеждаха непокътнати и по местата си. Хуан огледа дъното и погледът му се спря върху петнайсетсантиметрова дупка в червената боя, малко под ватерлинията при носа. Това беше единственото видимо поражение.

— Май са имали проблем с дървояд – отбеляза Линк.

— Или някой е сондирал за нефт по дъното на кораба – предположи Мак Ди.

Хуан беше най-опитният моряк в хеликоптера, но не можеше да измисли някакво по-реалистично решение от шегите им.

— Снимай това, Линк.

Гомес спря за няколко снимки, след което заобиколи кърмата. Едва когато се озоваха от лявата страна, видяха някакъв риболовен траулер до товарния кораб недалеч от мостика в носовата част.

Хуан се изненада да види кораб, тъй като никой не беше отговарял на повикванията им. Не се виждаше никаква спасителна лодка, макар че тя можеше да е под водата, все още закрепена на котвения си кран. Първото му предположение бе, че траулерът е дошъл да прибере екипажа, но когато Гомес приближи, Хуан разбра, че заключението му е погрешно.

Във водата до траулера имаше въжета, общо осем, които бяха закрепени към някакви носещи се по повърхността предмети, но Хуан не можеше да ги различи от това разстояние. На траулера имаше десет души. Един от тях осигуряваше друг, който се държеше за въже по наклонената палуба на кораба. Но вместо моряк в работни дрехи, напускащият кораба човек беше облечен в черно и се катереше нагоре към мостика.

Гомес приближи още повече и Хуан видя, че мъжът е преметнал автомат на гърба си и е стъпил върху един парапет. Гледаше към хеликоптера и говореше в микрофона си. Хуан го позна моментално. Лейтенант Домингес от склада във Венецуела.

— Не ми приличат на спасители – каза Еди. Сякаш в отговор на думите му мъжете от траулера вдигнаха автоматите си и откриха огън. Куршуми затракаха по фюзелажа, преди Гомес да успее да прехвърли машината над корпуса на кораба и да се озове от другата страна.

Хуан погледна назад.

— Има ли улучени?

— Добре сме – отвърна Еди от името на всички.

— Онова беше лейтенантът, когото вързахме във Венецуела – каза Хуан на Линк.

— Знам. Мисля, че ме позна.

— Ако се опитват да потопят кораба, защо му е да се качва на борда му? – недоумяваше Мак Ди.

— Явно първоначалният им план се е провалил предположи Хуан. — Повикванията ни са подплашили Домингес, защото не е очаквал да види никого тук. Възможно е да е търсил друг начин да потопи кораба и да се отърве от доказателствата.

— И от свидетелите – добави Линк. — Възможно е на борда все още да има членове на екипажа.

Гомес потупа стрелката за горивото.

— Имаме нов проблем, председателю. Улучили са резервоара ни. Губим гориво. Как да действам?

— Можеш ли да се върнеш до „Орегон“?

— Мисля, че да, но ще трябва да тръгна още сега.

— Всички ли са готови за екскурзия? – попита Хуан.

— Не ми се вижда правилно да бием целия този път и да подвием опашка – изтъкна Линк. Еди и Мак Ди кимнаха сериозно. Когато излетяха, знаеха какво могат да очакват.

— Добре. Гомес, остави ни на кърмата точно зад комина, за да имаме известно прикритие. Щом разбере, че сме на борда, Домингес ще вземе колкото хора може със себе си на кораба. Вероятно ще поставят неколцина на палубата, така че ще трябва да минем през вътрешността, за да стигнем носа.

Гомес увисна над кърмата, като внимаваше да държи комина между себе си и траулера. Внимателно опря плъзгачите на хеликоптера в релинга на кораба, Мак Ди отвори вратата и с едно плавно движение скочи долу. Еди му хвърли няколко намотки въже, след което двамата с Линк го последваха също толкова грациозно.

Преди Хуан да излезе, Гомес му каза:

— Вземи надуваемата ми лодка.

— Ще ти потрябва, ако не успееш да стигнеш до „Орегон“ – отвърна Хуан.

— И на вас ще ви потрябва, ако потопят кораба.

— Няма да ни потрябва. Ако корабът потъне, Домингес няма да остави оцелели. Тази мисия е всичко или нищо. Ще се видим скоро.

Без да чака възраженията му, Хуан свали слушалките, излезе и затръшна вратата след себе си. Когато стигна най-близкия люк и се присъедини към останалите, хеликоптерът вече се изнасяше с максимална скорост към северния хоризонт.