Пираня

38.

Макар, че беше кипнал заради провалите от деня, Лорънс Кензит неволно се изкиска, докато гледаше как Макс Хенли се оглежда предпазливо в оперативния център, сякаш можеше да забележа шпионска камера, скрита в нечий ревер. Всъщност Хуан Кабрило беше прав. Нямаше абсолютно никакъв начин той да знае, че Кензит може да вижда и чува всичко, което прави и върши Хенли. Контролната зала в яхтата на Кензит се намираше на стотици километри от „Орегон“ и получаваше сигнала от системата „Сентинел“, заровена дълбоко под земята.

Въпреки че беше съсредоточен върху по-големите си цели, Кензит се наслаждаваше на аспекта „Надзъртащия Том“ на дизайна си, основан на работата на Гюнтер Лутцен. С помощта един гигантски екран за наблюдение и пет-шест по-малки монитори, различни клавиатури, чувствителни на допир екрани в джойстикове Кензит можеше да гледа всичко, което желае, навсякъде по света. Сякаш наистина притежаваше някаква свръхсила и се чувстваше като бог, гледащ творенията си от далеч, готов да се намеси в живота, стига да му скимне така. Разбира се, възприемаше се като добронамерен бог, работещ в интерес на човечеството като цяло, но и способен да се гневи, ако това е нужно за великия му замисъл. Не беше нужно по-нисшите същества да разбират защо нещата се случват по един или друг начин. Просто такава беше волята му, а те бяха негови слуги.

Преди да доведе Браян Уошбърн в контролната зала, той се обади на Ектор Базен. Веднага щом се свърза, провери джипиес координатите на самолета, който тъкмо излиташе от Берлин, и ги вкара в компютъра, който ги обработи, докато не откри правилната височина на машината и започна да я следи. Миг по-късно вече гледаше в салона. Базен беше сам и вдигна телефона.

— Кабрило се сдоби с част от дисертацията – съобщи той.

— Знам – отвърна Кензит. – Току-що го чух да разговаря с „Орегон“. Какво стана?

Базен разказа за гонитбата през Берлин. Знаеше, че Кензит гледа, и започна да прелиства частта от дисертацията, която бе успял да спаси, давайки възможност на Кензит да види страниците.

Кензит кимна одобрително.

— Добре. Поне не разполага с най-важните уравнения. Сега аз съм единственият на света, който притежава всички тайни на неутринния телескоп. Изгори я веднага щом кацнеш.

— Слушам, сър.

— Твоят човек Паске е мъртъв. – Каза го съвсем прозаично, макар да знаеше, че Паске беше най-близкият приятел на Базен. Кензит така и не успя да разбере защо хората държат да съобщават внимателно лошите новини.

Базен се извърна за момент и мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Как?

— Не успя да унищожи „Рорайма“. Казах му точно какво да прави, но след като се озоваха под водата вече не можех да поддържам връзка с тях и да ги предупредя. Не предвидиха тактиката на „Орегон“. Всички бяха убити и е възможно „Орегон“ да е успял да открие някои от фотографските плаки на Лутцен.

— А ако открият къде е скрит „Сентинел“?

— Именно затова искам да отидеш направо на Хаити. Следващите четирийсет и осем часа са жизненоважни. Целта ти е да защитиш „Сентинел“ на всяка цена. След като мисията ни бъде изпълнена, няма да имаме нужда от „Сентинел“ и ще можем да преминем към втората фаза. Разполагаш ли с достатъчно хора, за да го защитиш?

Базен кимна.

— Останали са ми около двайсет и петима наемници и мога да поискам услуга от полицията на Хаити, ако има опасност да бъдем притиснати от по-многоброен противник.

— Отлично. Обади ми се, когато си в бункера. Щом стигнеш там, никой да не влиза и да не излиза от него до края на мисията, ясно ли е?

— Да, сър.

Кензит затвори и нареди да доведат Уошбърн в контролната зала.

Уошбърн пристъпи вътре и зяпна технологията, която бе отвъд способностите му да я проумее.

— Надявам се, че след като ви показах комплекса в Хаити, вече си давате сметка, че начинанието не е малко – отбеляза Кензит. – Имам парите и ресурсите да ви направя президент.

Уошбърн завъртя очи, но се овладя.

— Вярно, разполагате с внушителна технология, макар, че нямам представа къде е онази пещера, тъй като ми завързахте очите по пътя към нея и обратно. Не мога да претендирам, че знам как работи оборудването й, но изглежда скъпо. Въпросът е, и какво от това? Как технологията ви ще ми помогне да бъда избран? Дори да ме направите вицепрезидент, трябва да се мине през първични и общи избори. Вицепрезидентският пост не помогна нито на Мондейл, нито на Гор.

— Така е, но те не са имали мен. Тъй като ще зависите от мен не само за изборите, но и като президент, исках да ви убедя, че възможностите ми са на практика безгранични.

Кензит въведе някакви координати и на големия екран се появи фоайе на имение. Уошбърн се намръщи, ала в следващия момент осъзна какво гледа.

— Това е къщата ми в Маями! Кога се сдобихте с този запис?

— Това не е запис. А картина в реално време. Да видим дали у дома има някого. – Кензит завъртя един тракбол и сякаш някой понесе камерата нагоре по извитото стълбище, докато не даде изглед надолу от балкона. После продължи по един коридор и стигна до затворена врата. Мина направо през нея и на екрана се появи жена по бельо, която обличаше полата си.

Уошбърн се хвърли към екрана.

— Това е жена ми! – Той се завъртя и сви юмруци. – Ти…

— Не, не, губернаторе. Не забравяйте, че от другата страна на вратата има охрана. Можем да продължим и след като сте вързан.

— Това е отвратително. Поставили сте камера в къщата ми.

Кензит кимна одобрително.

— Браво на вас. Това е логичното предположение. Разбира се, погрешно.

— Докажете го.

— Добре. Посочете ми някакво място, за което сте абсолютно сигурен, че не бих могъл да поставя камера.

Уошбърн сви рамене.

— Овалният кабинет – саркастично каза той.

— Надявах се, че ще изберете нещо по-обикновено, но и това ще свърши работа.

Белият дом беше едно от най-лесните за откриване места на планетата. Кензит въведе името и на и екрана се появи сателитна снимка на позната бяла сграда.

— Това ли е всичко? – презрително се изсмя Уошбърн. – Мога да направя същото с картите на „Гугъл“ и айфона си.

— Сериозно? – подсмихна се Кензит. – А това можете ли?

Той увеличи образа и покривът на Западното крило се понесе към тях, докато картината не мина през него. Кензит спря, когато стигна най-емблематичния кабинет на света.

Ако помещението беше празно, Уошбърн сигурно нямаше да се изуми толкова. Ала Кензит беше предвидил избора му и знаеше, че тази сутрин президентът има среща със старшите си съветници.

— Този закон за фермите ни причинява какви ли не проблеми със социологическите проучвания, господин президент – каза началникът на щаба му. – Не можем да съкратим субсидиите толкова, колкото настоява Сенатът, освен ако не искаме партията ни да бъде разпердушинена на следващите избори.

— Нека Сандекер се оправя с това – отвърна президентът. Изглеждаше спокоен както винаги, разположил се удобно на стола си с чаша кафе в едната ръка и листа в другата, с очила на носа. – Ще се върне от Бразилия след два дни.

— Мислите ли, че вицепрезидентът ще успее да ги убеди?

— Сандекер е умен тип. Ако той не успее да ги убеди, със сигурност няма да послушат мен. Добре, какъв е дневният ред на военния брифинг днес?

Началникът на Генералния щаб седна по-напред

в стола си.

— Тази сутрин е имало нов терористичен атентат в Северен Пакистан. Шестима убити, двайсет ранени. Северна Корея вкарва хиляди войници в демилитаризираната зона, но смятаме, че това е само планирано подсилване на дивизията им. А на Бахамите започна учението ЮНИТАС. Кубинците и венецуелците изпращат свои наблюдаващи кораби, но не очакваме никакви проблеми.

— Добре. А пътуването до Калифорния следващата седмица…

Кензит изключи звука.

— Доволен ли сте?

Ако ченето на Уошбърн увиснеше още съвсем мъничко, той съвсем спокойно би могъл да лапне щраусово яйце.

— Нима нямат представа, че ги наблюдаваме?

— Никаква.

— И можете да гледате навсякъде, където поискате?

Кензит се ухили.

— Вече разгледах някои от най-секретните комплекси на света – НОРАД, Зона 51, Кремъл, тайните архиви на Ватикана, щабквартирата на НАТО, Форт Нокс. Искате ли да научите тайната формула на „Кока-Кола“?

— Как… как го правите?

Кензит се замисли за момент доколко ще му се наложи да опрости обяснението, за да бъде разбрано от такъв тъпак.

— Нарича се неутринен телескоп. Аз го наричах квантов приемник, но наименованието на Ерик Стоун ми харесва повече. По очевидни причини кодовото име, което съм избрал за него, е „Сентинел“. Знаете ли какво е неутрино?

Уошбърн поклати бавно глава, все така зяпнал като малоумен картината на живо от Овалния кабинет.

— Неутриното е субатомна частица, която се получава при ядрени реакции като онези в слънцето или от космическите лъчи. При нормални обстоятелства тези частици са много трудни за засичане.

— Защо?

— Защото са толкова малки, че могат да преминават през материята, без нищо да ги спре. За да спрете половината неутрино, минаващи през Земята, ще ви е нужна оловна стена с дебелина десет трилиона километра, така че планетата и всичко на нея се намират под постоянна бомбардировка от тези частици. Но да предположим, че имаме начин да наблюдаваме онези няколко неутрино, които все пак взаимодействат с материята. Моят далечен прачичо, блестящ физик на име Гюнтер Лутцен, е предсказал неутриното десетилетия преди откриването му. И не само това, но и създал основа за засичането му и за формулирането на пространствените уравнения, които да ни позволят да виждаме материята, през която са минали тези частици. Ако бяха приели сериозно работата му навремето, той е щял да получи Нобелова награда и да бъде споменаван редом с Айнщайн.

— И оборудването в онази пещера в Хаити е неутринен телескоп, така ли? Онова ли беше „Сентинел“?

— Да. Чичо ми Лутцен предположил, че ще е нужна много специфична среда, в която да построи телескопа си, пещера с идеалното количество радиоактивна руда с медни примеси, осигуряваща подходящите условия. Той проследил рядък образец такава руда до Хаити и се канел да се върне в Германия с откритието си, когато корабът му бил унищожен при изригване на вулкан. Нарекъл пещерата Оз, но поради зеления оттенък от медта в селеновите кристали на пещерата си мисля, че е по-подходящо тя да бъде наречена Изумрудения град.

Уошбърн кимна в знак на съгласие.

— И как точно виждате образите там?

— Имам предавател, който използва същата технология и излъчва образите директно тук от „Сентинел“, така че мога да ги виждам от всяка точка на света. Предпочитам да съм в движение.

— Но вие бихте могли да натрупате милиони с тази технология – благоговейно рече Уошбърн. – Представете си потенциала.

— Несъмнено, милиарди. Може би дори трилиони. И аз ще направя такива пари. Но вие не си представяте потенциала. Аз не се ограничавам с мисълта за лично обогатяване. Не си ли давате сметка, че чрез „Сентинел“ можем да променим света? В буквалния смисъл. Оформянето на бъдещето на Съединените щати е само първата крачка.

— Какво повече от това може да има?

Кензит въздъхна. Може би не трябваше да се изненадва толкова на подобно ограничено мислене.

— В нашата епоха една страна не може да постигне всичко сама. Помислете си какво ще мога да направя, когато поема контрол над Русия, Китай и Европейския съюз.

— Вие? Ами аз?

Кензит поклати глава.

— Още не разбирате, нали? Аз съм единствената неотменима част от уравнението. Аз съм единственият, който знае как да построи неутринния телескоп. А вие виждате само първата фаза. Засега мога да наблюдавам само едно място в даден момент – определен недостатък, който скоро ще поправя. Открих втора пещера, която е още по-голяма от Оз, и вече купих земята на километри около нея. След като там бъде построена втората фаза, ще имам достъп до десет места едновременно. С развитието на софтуера за предаване в реално време ще бъда в състояние да научавам тайни, които дори Националната агенция за сигурност няма да може да ви предостави, когато станете президент.

— И смятате да ме направите президент по този начин? – Уошбърн най-сетне започна да проумява възможностите.

— Ще знаете всяка замислена стъпка на противниците си, всяка тайна, която биха искали да запазят, всеки скандал, който се мъчат да потулят. Ще можете да предвиждате всеки техен ход. Или по-скоро аз ще мога и ще ви съобщавам. Така че дори не помисляйте да ме предадете и забравете всякакви погрешни идеи, че бихте могли да направите каквото и да било без мен. Защото тогава ще намеря човек, който разбира, че аз съм онзи, който определя правилата отсега нататък.

Уошбърн преглътна с мъка и кимна. Разбираше. Кензит не се съмняваше, че той ще прави онова, което му се каже.

— Казахте, че първата ви стъпка ще бъде да свалите „Еър форс 2“. Как по-точно ще го направите?

Кензит насочи телескопа към военновъздушната база „Тиндал“ във Флорида и на екрана се появиха дроновете QF-16 с оранжевите върхове на крилете. После се прехвърли в контролната зала на пилотите им.

— Това са модифицирани F-16 със същите способности като нормалните изтребители. Преди няколко дни направих тест. Мога да поема управлението на всеки самолет, като възпроизведа кодираните честоти, използвани от сателитите за връзка между тях и контролната база. Пилотите така и не разбраха, че нещо не е наред, дори когато опитах лека маневра, за да се уверя, че държа контрола.

— И можете да управлявате тези дронове?

Кензит кимна.

— А те дори няма да се усетят, защото мога да подменя данните на уредите и камерите. В момента „Еър форс 2“ чака на пистата в Рио де Жанейро, след като откара вицепрезидента на търговска конференция на страните от Южна Америка. След два дни той ще отлети обратно за Вашингтон. В същото време тази ескадрила от шест QF-16 ще лети за учението ЮНИТАС на Бахамите за демонстрация. Аз ще поема контрола върху тях и ще пресрещна „Еър форс 2“ над Хаити.

Уошбърн се наведе напред. Вече беше повече очарован, отколкото ужасен от идеята да убие, за да постигне целта си.

— Разбирам. Ще свалите самолета с ракетите на дроновете.

— Разбира се, че не – заяви Кензит и замълча за по-драматичен ефект. – Дроновете няма да носят никакви ракети. Ще ги забия направо в самолета на вицепрезидента Сандекер.