Пираня

48.

Капитаните на „Маракайбо“ и „Валера“ подаваха отчаяни сигнали за изстрелващ ракети кораб до тях, когато втората „Клуб“ се понесе над острова, разделящ Руис от „Орегон“. По безсилието на противника Руис виждаше, че планът й да наеме кораби, които да плават до „Реина Азул“, е имал желания ефект. Кабрило нямаше куража да стреля слепешком към нея, когато на по-малко от километър от двете й страни имаше два товарни кораба с невинни екипажи. Въпреки огромния залог той бе твърде слаб, за да рискува и да потопи някой, който не участва в битката.

Тя наблюдаваше „Орегон“ на монитора, свързан с камера от другата страна на широкия тринайсет километра остров. Кензит я беше предупредил, че ще е прекалено зает и няма да може да й осигурява в реално време информация за местоположението на „Орегон“, така че посред нощ тя беше изпратила двама свои хора да разположат камерата с мощен предавател на един пустеещ плаж от другата страна на острова. Когато корабът на Кабрило се появи по единствения курс, който можеше да поеме от Бая де Гран Пиер, Руис атакува.

Както я бяха предупредили хората й, контролът върху ракетите беше ограничен заради разположението на контейнера на стария товарен кораб, поради което можеха да ги изстрелват само една по една. Отначало Руис беше бясна заради тази спънка, но сега доста се забавляваше, като гледаше как „Орегон“ се брани отчаяно от ракетите. Високотехнологичният кораб нямаше да може да ги сваля безкрайно. Една от тях щеше да премине през защитите му.

— Лодката готова ли е за евакуация? – попита тя капитана.

— Да, адмирале – отвърна той. – Вързана е за левия борд.

— А бомбите? Искам да разкарам и трите кораба веднага щом „Орегон“ се пречупи.

— Всички са в готовност и очакват сигнал за взривяване. – Капитанът й връчи дистанционния детонатор.

— Отлична работа, капитане – похвали го тя. – Ще получите висок пост в правителството ми, когато стана президент.

Сигналите за помощ продължаваха, но тя не се безпокоеше, че някакви власти ще се отзоват. Хаити беше със символична брегова охрана и нямаше никакъв военноморски флот, така че в най-добрия случаи можеха да изпратят някой полицейски катер или да помолят за помощ Доминиканската република. Тя й хората й отдавна нямаше да са тук, когато те най-сетне се мобилизират.

Втората „Клуб“ се стрелна към „Орегон“ и Руис беше сигурна, че този път ще премине през защитите, но ракетата се взриви далеч от кърмата от защитния огън и обсипа кораба с отломки. По палубата затанцуваха пламъци и този път тя със задоволство установи, че са истински, а не фалшификацията, която бе видяла край бреговете на Пуерто Ла Крус.

Единственото разочарование бе, че Кабрило не знаеше кой ще потопи любимия му кораб. Тя обаче знаеше, а това бе единственото, което имаше значение.

Време беше да приключва.

Руис поднесе радиостанцията към устата си.

— Изстреляйте третата ракета.

— Тази отнесе „Метал Сторм“ – докладва Макс. – Останаха само двете картечници.

— Ще обърна така, че и двете да могат да стрелят по следващата ракета – каза Хуан и обърна „Орегон“ към Ил дьо ла Гонав. – Как върви, Мария?

— Свързах се с капитан Гарсия по сателитния му телефон – тържествуващо отвърна тя. – Много е смутен. Какво да му кажа?

— Може ли да се свърже с капитана на „Маракайбо“ но не по радиото?

Мария предаде въпроса.

— Да, той също има сателитен телефон.

— Добре. Кажи им да спрат напълно и да ми дадат точните си джипиес координати. Наистина точните, до сантиметър. И ги питай дали има други кораби в района.

Мария изглеждаше объркана от искането, но въпреки това го предаде на Гарсия.

Хуан се обърна към Макс.

— Приготви се да ги вкараш в насочващия компютър на „Ексосет“.

Макс сбърчи чело, после разбра и кимна.

— Да му кажа да не поразява тези координати ли?

— Именно. – Хуан погледна картата и видя, че дроновете и „Еър форс 2“ са на път да се срещнат. – Мърф, какво е положението с дроновете? Остават ни само пет минути.

— Почти съм готов. Трябва да успея от първия път, иначе Кензит ще ме изключи окончателно.

— Добре. Продължавай.

— Имам координатите! – извика Мария й ги съобщи на Макс, който ги вкара в насочващия компютър.

— Изстреляна е трета ракета! – обади се Линда. – Две минути до попадението.

— „Ексосет“ готов!

— Огън!

Ракетата беше изхвърлена от тръбата си и турбореактивният й двигател се включи, запращайки я към целта й. Алтиметърът на радара й я държеше само на три метра над повърхността.

— „Клуб“ на една минута от нас – каза Линда.

— Макс, опитай да посрещнеш ракетата с кръстосан огън с двете картечници. Това е единственият ни шанс.

От двете страни на кораба отново се разнесе звук на моторни резачки, когато двете картечници забълваха волфрамови куршуми към приближаващата ракета. Трасиращите линии танцуваха и се виеха, докато ракетата маневрираше в опит да избегне преградния огън. Но след двайсет секунди непрекъсната стрелба куршумите най-сетне намериха целта си и ракетата избухна в порой оранжеви пламъци.

— Уф – изпъшка Макс и демонстративно избърса чедо. – Вторият „Гахлинг” остана само с трийсет патрона. Съмнявам се, че ще успеем да свалим още една ракета.

— Време до целта на „Ексосет“?

— Не съм сигурна – отвърна Линда. – В момента е над острова и не я виждаме на радара.

— Мария – спокойно каза Хуан, – би ли попитала капитан Гарсия дали вижда ракетата ни?

Когато видя „Орегон“ да изстрелва ракетата си, Руис реши, че Кабрило прави последно усилие да свали третия й „Клуб“ и че се е провалил, щом двете ракети се разминаха.

След като ракетата пресече южния бряг на острова и можеше да я разгледа по-добре, Руис я разпозна „Ексосет“.

Беше сгрешила в преценката си за Кабрило. В отчаянието си той бе стрелял напосоки с надеждата, че по някаква случайност ще порази кораба й. А вместо това ракетата се носеше право към „Валера“ Руис мислено се потупа по гърба за решението си да вземе допълнителните кораби като примамки и се приготви да нареди изстрелването на последната ракета, за да довърши „Орегон“.

Нагласата й се промени мнението си само за един ужасен миг. Водена от някаква невидима ръка, ракетата внезапно промени курса си и се насочи право към „Реина Азул“.

Капитанът започна да дава заповеди за маневриране, но Руис знаеше, че това е безсмислено. Лишен от защитни системи, „Реина Азул“ спокойно можеше да има изрисувана мишена на борда си.

Ракетата улучи кораба в средата, като проби гигантска дупка в корпуса. Руис може би щеше да оцелее и да се добере до лодката, ако не бяха експлозивите, които бяха поставени по нейна заповед навсякъде по кораба. Корабът се разтърси, когато те започнаха да се взривяват един след друг.

Последната емоция на Руис беше смес от ярост и завист, че се е оказала вторият най-добър тактик в двубой, който би трябвало да й донесе сигурна победа. След това четвъртият „Клуб“ се взриви в контейнера, изпарявайки мостика и всички на него.

Мария рязко свали слушалката си, сякаш беше чула оглушителен гръм и сърцето на Хуан спря за момент при мисълта, че ракетата може да е поразила погрешната цел. После тя вдигна отново слушалката и попита колебливо:

— Капитан Гарсия, там ли сте?

След един напрегнат момент подскочи и изкрещя от радост.

— Гарсия казва, че е било прямо попадение! „Реина Азул“ се е пръснал на парчета и вече потъва. Той и капитанът на „Маракайбо“ ще потърсят оцелели, но не очаква да открият нито един.

Хуан въздъхна с облекчение, но още не беше готов да празнува.

Мърф, остават ти три минути.

— Колкото по-близо е крайният срок, толкова по-добър ставам небрежно и същевременно напрегнато отвърна той. – И voilá!

На големия екран до картата се появиха картини от две камери. И двете показваха синьо небе и носещи се отдолу облаци.

— Това картини от дроновете ли са? – попита Хуан.

— От онези, които контролирам. Кензит контролира един, но аз държа автопилотите на другите два. Номерът е, че той не го знае. Но въпреки това на ръчно управление QF-16 е много маневрен. Бих изгубил стопроцентово при пряк двубой. Така че въпросът е как да се сблъскам с неговия дрон, преди да е свалил „Еър форс 2“.

Хуан погледна картата, показваща как дроновете приближават вицепрезидентския самолет североизточно от Куба, и забеляза, че те се намират близо до мястото на Кензит. Вероятно с нетърпение очакваше да види как „Еър форс 2“ пада недалеч от яхтата му.

— Да опитаме двоен подход. Ако единият не сработи, другият може и да успее. Мислиш ли, че ще забележи лека промяна в курса на някой от дроновете, които не контролира?

Мърф потърка замислено брадичката си.

— Вероятно не. Особено ако вниманието му е насочено към нещо друго.

— Тогава програмирай един от дроновете за постепенно приближаване, с една педя на секунда. Когато

Кензит осъзнае какво става, дроновете вече ще се сблъскат.

— Това ми хареса. Какво ще му отвлече вниманието?

Хуан се усмихна.

— Ще накараме другия дрон внезапно да пикира. Програмирай го да се насочи към координатите, които получаваме от Ерик.

Мърф погледна картата и когато се обърна, усмивката му беше по-широка и от тази на Хуан, докато вкарваше с удоволствие данните.

— Не се облягай на стола ми – сопна се Кензит на Уошбърн с тон, който при нормални обстоятелства не би използвал към човек, на когото е писано да стане президент на Съединените щати. Не му пукаше обаче. Бившият губернатор непрекъснато буташе стола му и му пречеше да се съсредоточи. Кензит започваше да съжалява, че е взел Уошбърн да гледа окончателното унищожаване на „Еър форс 2“.

— Извинявай – за втори път каза Уошбърн и се дръпна до стената. – Още колко остава до сблъсъка?

— Малко… Ето го! – Той посочи точката, появила се на синьото небе пред водещия дрон. – Разстоянието е осем километра. Ние летим със скорост петстотин километра в час, така че ще стигнем до него след шейсет секунди.

— Ами ако не уцелиш?

— Пилотът ще се опита да предприеме избягващи маневри, но няма да се получи. Изтребител като този може да прави акробатики около един „Боинг 747“, а аз разполагам с цели три.

Един от дроновете внезапно пикира. В същия момент Кензит изгуби сигнала му.

— По дяволите!

— Какво? – Уошбърн отново се облегна на облегалката му, но бързо се усети и се дръпна с поредното „Извинявай“.

Изгубихме третия дрон. Трябва да е някаква повреда.

— Можеш ли да я оправиш?

— Не си заслужава, след като сме толкова близко до целта. Остава ни един резервен дрон, ако този се провали.

Кензит беше насочил „Сентинел“ към кабината на „Еър форс 2“ и гледаше как двамата пилоти се готвят да избегнат приближаващите дронове. Бяха получили предупреждение от командването на военновъздушните сили и се опитваха да се измъкнат, но усилията им нямаше да променят нищо. Тъй като можеше да чува и вижда всичко, което планират, Кензит беше в състояние да се адаптира с едва ли не свръхестествена бързина. Индикаторите за гориво на дроновете показваха, че могат да останат във въздуха още петнайсет минути, така че можеше дори да си поиграе малко с вицепрезидентския самолет, преди да го довърши. Едва ли скоро щеше да му се удаде възможност да си играе с истински самолети.

После реши, че няма да рискува. Беше работил почти три години, за да стигне до този момент. Не мажеше да си позволи още някаква повреда като онази, която свали „Куейл 3“.

„Еър форс 2“ растеше пред камерата на дрона и вече се различаваше ясно. Пилотите се бяха разбрали да изчакат изтребителите да стигнат на около осемстотин метра от самолета, преди да направят рязък завой надясно, без да подозират, че опитът им е напразен.

Кензит изтри потните си длани в панталоните и грабна контролера за последния подход. Беше се ухилил като безумец от силата, която беше буквално в ръцете му. Предстоеше да промени света, точно както бе обещал.

Усмивката му изчезна, когато камерата на контролирания от него дрон показа нещо странно. Тесен вертикален ръб бавно се издигаше в кадъра отдолу и отдясно. Гледката бе толкова нелепа, че не осъзна какво е, докато не видя надписа USAF.

Опашната перка на другия дрон.

— Не – задъхано промълви той. После изкрещя „НЕ!“ и рязко зави наляво.

Беше късно. Въздушната спирачка на дрона отпред се задейства и рязко намали скоростта му, запращайки го към дрона на Кензит. Той се опита да забави, но междувременно лявото крило на машината закачи опашката на промъкналия се отпред дрон. Екранът за миг стана ослепително бял, след моето потъмня.

Кензит завъртя виртуалната камера на „Сентинел“ така, че да гледа зад „Еър форс 2“. От дрона му беше останало само едно огромно огнено кълбо. Другият дрон, вече без опашка, се носеше на свредел към океана.

Кензит се облегна назад, зашеметен от загубата на двете машини.

Имаше само едно обяснение.

Кабрило и хората му. Но това бе невъзможно. Руис би трябвало да е потопила „Орегон“.

— Какво стана, по дяволите? – попита изуменият Уошбърн.

— Млъквай! – кресна му Кензит и буквално заскуба косите си. – Остави ме да помисля!

Той върна „Сентинел“ обратно до Хаити и залива Гонав, където трябваше да се състои битката на Руис. Зяпна шокиран „Орегон“ – очукан и обвит в пушек, но все още плаващ.

Погледна в оперативния център. Хуан Кабрило седеше самодоволни в креслото си. Той помаха към екрана пред себе си и каза:

— Сбогом.

Отначало Кензит си помисли, че това е поредното смахнато послание към него, но после забеляза какво има на картата. „Куейл 3“ не се беше разбил.

А се носеше право към яхтата му.

Кензит скочи и столът му се блъсна в Уошбърн.

— Махай се от пътя ми! – изврещя той и се втурна към палубата.

Морис се появи в оперативния център със сребърен поднос с пресни кубински пури „Кохиба“ от личните запаси на председателя. Хуан нямаше представа откъде стюардът ветеран е разбрал, че краят на играта настъпва, но все пак му благодари и захапа пурата си, за да се наслади на финала.

Бялата яхта растеше устремно на екрана, докато дронът пикираше към нея с осемстотин километра в час – достатъчно бавно, за да остане твърдо насочен към непрекъснато движещата се цел.

Хуан видя как двама бели мъже изскачат на палубата, която изпълваше екрана. И двамата зяпнаха невярващо носещия се към тях самолет и Хуан разпозна изуменото и измъчено лице на Кензит миг преди екранът да потъмнее.

Мърф скочи на крака, вдигна тържествуващо ръце и изкрещя:

— Тъчдаун!

— Нали си давате сметка, че току-що изгубихме всички шансове да разберем как всъщност работи „Сентинел“ – каза Макс. Дневникът на Лутцен е унищожен.

Хуан сви рамене.

— По-добре така, отколкото Кензит да се измъкне и да го продаде на онзи, който предложи най-висока сума. И като стана дума за това… Хали, остават две минути до самоунищожението на „Сентинел“. Кажи на Ерик да се маха от пещерата.

— Той ми каза, че прави снимки на машините – отвърна Хали.

— Не ми пука. Имал е достатъчно време. Не искам да е наблизо, когато онова нещо гръмне. Нека Еди и Линк да извлекат Стоуни навън, ако се наложи.

Хали се усмихна.

— Може пък да им кажа да го направят при всички обстоятелства.

Докато Хали се свързваше, Хуан щракна сребърната запалка, оставена му от Морис на дръжката на стола, и запали заслужената си пура.

Ектор Базен дойде на себе си от грохота, който разтърси цялото му тяло. Когато всичко утихна, той седна, разтърка изтерзаната си от болка глава и се запита колко ли време е лежал в безсъзнание. Ръцете и лицето му бяха покрити със засъхнала кръв, което означаваше, че е бил доста дълго в несвяст. Отвори очи, но видя единствено мрак.

Отначало си помисли, че сътресението е било толкова силно, та е ослепял. Трескаво затършува в джоба си, докато не намери кибрита. Имаше само две клечки.

Драсна едната и откри, че зрението му все още е нормално. Намираше се в пещера и споменът как се е озовал тук внезапно го връхлетя. Носещият се към него реактивен снаряд. Взривът. Лавината от камъни. После нищо.

Изправи се с мъка и видя, че целият отвор на пещерата е затрупан с камъни, за чисто разчистване петима души трябваше да се трудят дни наред.

Ужасът го сграбчи, когато осъзна, че събудилият го грохот е бил от самоунищожението на „Сентинел“. Часовникът му потвърди догадката. Дори да можеше да се измъкне в тази посока, щеше да бъде облъчен със смъртоносна доза радиация в мига, в който стъпи в залата.

Залитна назад от купчината камъни. Кибритената клечка опари пръстите му и той я пусна. В паниката си запали и последната, после осъзна грешката си и запали самата кутия, за да спечели още няколко секунди безценна светлина.

Беше попаднал в най-лошия си кошмар. Лабиринтът от проходи сигурно продължаваше километри. Дори със светлина щяха да изминат дни, за да намери пътя, по който беше влязъл Хуан Кабрило.

Обърна се и тръгна с олюляване в противоположната посока с отчаяната надежда да открие път или оставени знаци. Не измина и шест метра, когато се препъна в един сталагмит и се просна по лице. Кибритената кутия излетя от ръката му и изгасна.

Мракът бе толкова пълен, че само секунда по-късно Базен усети как пипалата на безумието плъзват в ума му. Щеше да прекара последните няколко дни от живота си затворен в собствената си гробница, без надежда да се измъкне или да бъде спасен.

Само гласът му можеше да му прави компания и Базен направи единственото, което успя да измисли.

Запищя.