Пираня

6.

Хуан и Линк покриваха вратата откъм кърмата, като от време на време стреляха, за да обезкуражават опитите на хората на Домингес да нахълтат. Предната врата още беше плътно затворена и бяха прекарали верига през дръжката й, но някой я блъскаше здравата от другата страна. Беше само въпрос на време да я разбият.

Куршумите рикошираха от бронираните машини около Хуан и Линк, когато моряци надзъртаха иззад вратата и стреляха с автоматите си. Стрелбата им беше неточна. Сякаш онези отвън просто се опитваха да ги задържат приковани.

Хуан предполагаше, че планът им е точно такъв. Венецуелците държаха по-високата позиция, защото вратите от двете страни, едната откъм кърмата и другата откъм носа, бяха в най-горната част на дълбокия три етажа трюм, и до бронираните машини, наредени в осем редици по четири, се слизаше по стълби. Намираха се в патова ситуация. Хуан и Линк не можеха да се измъкнат, а венецуелците не бяха в състояние да ги атакуват по откритите стълби.

— Колко патрона ти останаха? – обърна се Хуан към Линк.

— Два пълнителя, но с това темпо след няколко минути ще свършат.

— На мен пък ми остана само този в автомата на приятеля, който ни пусна тук. – Сабленият удар, който Линк беше нанесъл ма войника, щеше да го държи, замаян дни наред. Въпреки това противникът беше достатъчно многоброен, за да ги победи и само с тактика на изтощаване. Нямаше начин да стигнат чак до хъмвито. Трябваше да намерят друг изход от положението.

Дори да се насочеха към една от вратите и да се помъчеха да си пробият път през обсадата, единственият начин да напуснат кораба бе да скочат в морето. А там щяха да са открити мишени за всеки от дока.

Въпреки това имаха една възможност, при това точно в този трюм.

— Помниш ли колко изровен беше подът на склада? – попита Хуан.

Линк кимна.

— Естествено. Веригите на тези машини разбиват бетона при завоите. Танковете тежат по шейсет и пет тона.

— Което означава, че са заредени с поне малко гориво. Според теб трудно ли се кара това нещо? – Хуан посочи с палец близкия танк. Този „Ейбрамс“ беше точно до стената на кораба откъм дока.

Линк беше свикнал с импровизациите на Хуан, така че дори не му мигна окото.

— Първо трябва да свалим вратата – каза той.

— Значи си карал танк?

— Навремето седях на мястото до водача. Един приятел от тюлените беше водач на танк на морската пехота. Изглежда доста просто. Дръжки като на мотоциклет за управление и скорост, и педал за спирачка. Горе-долу като обикновен „Харли“.

Линк държеше специално оборудван „Харли Дейвидсън“ в трюма на „Орегон“ и често излизаше с него, когато оставаха в някое пристанище.

— Иначе казано, не си.

Линк се усмихна.

— Уча се бързо.

— Нагласата ти ми допада. Има обаче един проблем. – Хуан посочи аварийното осветление, което се захранваше с акумулатори. – Обзалагам се, че са прекъснали тока, за да не можем да спуснем вратата.

— Това наистина е проблем. Дори танк не може да пробие корпуса на кораб.

— А видя ли контейнерите, докато бягахме насам?

На Линк му просветна и той присви очи към другата страна на трюма. До стената имаше два метални контейнера, белязани с жълти предупредителни надписи „Експлозиви“.

В тях държаха мунициите за бронираните машини. Обслужването определено беше пълно. Няма смисъл да купуваш танкове без боеприпаси.

— Прикривай ме – каза Хуан. – Сега се връщам.

Беше напълно уверен в способността на Линк да го прикрива. Линк беше изключителен снайперист и дори в полумрак можеше да повали всеки моряк, който се опита да нахълта в трюма – стига да имаше патрон в цевта.

Хуан спринтира с приведена глава между танковете. Усещаше как куршумите профучават над него, но бяха малко и изстреляни набързо благодарение на експертния прикриващ огън на Линк.

Клекна зад последния танк и видя, че краят на контейнера е открит за позицията на моряците откъм кърмата.

Освен това беше заключен.

На дръжката имаше верига с обемист катинар. Явно или севернокорейците, или венецуелците нямаха доверие на крадливите ръце на докерите си.

Хуан повдигна крачола си и отвори скритото отделение в бойния крак. Засега щеше да остави пистолета там. Имаше нужда от пластичния експлозив и детонатора.

Малкото количество С-4 щеше лесно да се справи с катинара.

Извади експлозива от пакета и приготви детонатора.

— Дай ми десет секунди откъм кърмата! – извит той на Линк.

— Разбрано!

— Сега!

Линк съсредоточи огъня си към вратата, като принуди стрелците да се скрият.

Хуан се втурна към контейнера и лепна експлозива за катинара. Заби детонатора и дръпна халката. Имаше десет секунди да намери прикритие.

— Огън в дупката! – извика той.

Взривът отекна през трюма. Катинарът се разлетя на парчета.

Този път Хуан не зачака прикриваш огън. Войниците бяха твърде изненадани от експлозията, за да подадат веднага глави. Изтича до контейнера, вдигна резето и отвори вратата.

Беше пълен до нивото на очите му с метални сандъци. Най-близките имаха надпис „М829А2“ Саботи. Хуан познаваше всички боеприпаси, използвани от „М1 Ейбрамс“, защото „Орегон“ имаше същото сто и двайсет милиметрово оръдие, скрито на носа.

Саботите представляваха проникващи пръти от обеднен уран, предназначени да пробиват танкова броня. Обвивката около тях се разпадаше веднага щом снарядът напускаше цевта. Нямаше да им свършат работата. Подобен снаряд щеше да пробие дупка колкото бирена кутия в корпуса и във всичко в рамките на километър и половина, но отворът нямаше да е достатъчно голям за танк.

Трябваше му М908, силно експлозивен снаряд за разрушаване на препятствия. Той беше създаден за разбиване на бетонни бункери и щеше да свърши чудесна работа върху кораба, стига да беше налице.

Хуан се качи върху сандъците и тръгна напред, като осветяваше с фенерчето на телефона си надписите.

Измина около четвърт от дължината на контейнера, преди да намери сандък с надпис „М908“ Вдигна капака и видя четири огромни снаряда в стойките им. Всеки тежеше по петнайсетина килограма. Трябваше да се задоволи само с два.

Метна автомата си на рамо и взе два снаряда, по един под всяка мишница, и тръгна назад към вратата на контейнера.

След като ги остави внимателно върху един сандък, той се спусна на пода, като гледаше да стои между вратата и стълбите. Взе отново снарядите и извика на Линк:

— Прикривай ме!

Втурна се обратно към партньора си, като си даваше много добре сметка, че ако заблуден куршум улучи някой от снарядите, нямаше да могат да го остържат от веригите на танковете.

Клекна до Линк при танка, който бе най-близо до товарната врата.

— Влизането ще е трудно – каза той.

— Жалко, че не си намерил ленти за това сладурче, – промърмори Линк и погледна с копнеж картечницата петдесети калибър, монтирана върху купола на танка.

— Съжалявам, ръцете ми и така бяха пълни.

Линк кимна. Веднага щом Хуан откри огън, той

скочи на предната броня на танка, отвори люка на

водача и се вмъкна, като остана подаден наполовина.

Когато се прицели към вратата. Хуан постави снарядите върху купола и се покатери.

Отвори командирския люк и сложи първия снаряд на седалката на командира. Докато се обръщаше за втория, видя как вратата над тях се отваря. Моряците се втурнаха в трюма с вдигнати автомати.

Хуан грабна снаряда и се мушна през люка в мига, в който куршумите заваляха. Един одраска рамото му и го накара да изпусне товара си. Трепна, когато снарядът падна на пода, но за щастие, не се взриви.

Спусна се вътре и затвори люка след себе си, като пусна резето, което не позволяваше на пехотинци да го отворят отвън и да хвърлят гранати вътре.

Притисна рамо с длан, за да спре кървенето. Провери телефона си и видя, че има съобщение от Макс. Докато бяха в трюма, беше написал на Макс да отплава с „Орегон“ и че двамата с Линк ще намерят начин да се върнат на кораба. Хуан вече имаше идея да използват някой от танковете, за да се измъкнат, така че беше помолил Макс да се свърже с хората им в ЦРУ да пратят инструкции за управление на „Еибрамс“ и за стрелба с основното оръдие.

Съобщението на Макс гласеше: „Няма нужда да се обаждаме на ЦРУ. Намерих това в интернет“.

Хуан отвори прикачения файл и видя, че е PDF със сканиран наръчник за работа с „Ейбрамс“.

Бързо отвори на частта за запалването. Погледът му се стрелкаше от инструкциите към уредите. Всичко изглеждаше съвсем просто. Намери съответните превключватели и запали двигателя.

Турбината зад него оживя и зави, сякаш всеки момент щяха да бъдат изстреляни към Луната. Хуан погледна през процепа и видя, че нахълталите в трюма войници са се заковали на местата си и гледат предпазливо танка, чийто рев изпълваше помещението.

Сложи си слушалките, които намери до седалката.

— Чуваш ли ме? – попита той.

— Чувам те чудесно – отвърна Линк. – Тук е малко тесничко, но удобно. Все едно съм в шезлонг. Не виждам много, така че ти трябва да ми кажеш кога да потеглям.

— И сам ще разбереш, бъди сигурен.

Хуан сложи единия снаряд в магазина и зареди втория в цевта. Процесът беше съвсем прост и позволяваше на танка да изстрелва по шест снаряда на минута.

Щом турбината с мощност от хиляда и петстотин конски сили загря и заработи на пълни обороти, той седна на мястото на мерача. Моряците се бяха покатерили по танка и го млатеха по корпуса в опит да влязат.

Хуан хвана двата лоста, контролиращи купола, и ги изпробва. Куполът се завъртя на оста си така лесно, сякаш въртеше офис стол. Войниците отвън наскачаха на пода и се втурнаха към най-близките укрития.

Хуан погледна в мерника и насочи оръдието право напред и под ъгъл от пет градуса. Пръстът му легна на спусъка.

— Приготви се, Линк – каза той. – Ще пораздруса.

— Разкарай ни оттук.

Хуан дръпна спусъка.

Танкът отскочи назад, когато оръдието стреля с оглушителен гръм, последван миг по-късно от още по-силна експлозия, щом снарядът продупчи корпуса на танкера.

Зейналата дупка в кораба изсмука пушека и светлината отвън проникна в трюма.

— Настъпи газта – нареди Хуан в микрофона.

— Дадено.

За момент танка остана на място, като опъваше задържащите го вериги, но Линк даде газ и оковите се скъсаха. Тежкият „Ейбрамс“ се понесе напред, а веригите му се мъчеха да зацепят в металния под.

Когато танка стигна до зейналия отвор, бронята му огъна назъбените стоманени ръбове, сякаш разкъсваше консервена кутия.

Машината полетя и падна от близо два метра върху бетонния док, от което Хуан се залепи за седалката.

Танкът се понесе през петнайсетте метра, разделящи кораба от склада, и Линк увеличаваше скоростта, докато приближаваха вратата на гаража. Минаха през нея, без да забавят, запращайки вратата на празния под на склада. Изпълнението се повтори, когато стигнаха вратата от другата страна на постройката. Минаването през оградата щеше да е още по-лесно

— Освен ако не намерят някого, който може да кара подобен танк – каза Линк, – венецуелците няма как да ни спрат.

Коментарът му даде гадна идея на Хуан.

— Задръж, като стигнем оградата.

Линк наби спирачки. Моряците отвън ги наобиколиха и засипаха танка с куршуми, но без никакъв резултат. През това време Хуан прелистваше наръчника, докато ме намери онова, което търсеше.

Включи външния високоговорител и се обърна към мъжете на испански.

— Здравейте, амигос! Просто искам да ви предупредя. Всеки, който не слезе от онзи кораб през следващите шейсет секунди, ще има много кофти ден.

Пусна копчето ма микрофона и завъртя купола, насочвайки оръдието натам, откъдето бяха дошли. През унищожените врати на склада имаше отличен и изглед към вътрешността на товарния трюм.

Прицели се право в контейнера с муниции.

Един от моряците отвън се досети какво предстои и започна да крещи в радиостанцията си. Мъжете се втурнаха панически по подвижното мостче на танкера.

— Оттук не виждам нищо – каза Линк, – но да не смяташ да направиш това, което си мисля?

— Нищо не пречи да затрием контрабандната им операция, докато имаме шанса – отвърна Хуан.

— Твърдо за. Спестява ни още едно идване.

Хуан зареди втория снаряд в оръдието и загледа часовника. Една минута бе повече от достатъчно, помисли си той.

Когато шейсетте секунди изтекоха, танкерът изглеждаше пуст като прочутия кораб призрак „Мария Селесте“. Хуан отново дръпна спусъка.

Оръдието отскочи назад, запращайки снаряда през склада право в танкера.

Последва взрив, в сравнение, с който всичко дотук беше като пукот на детско пистолетче. Товарният отсек изчезна в ослепителен бял пламък и над дока се издигна огромна гъба. Складът беше пометен от експлозията. Ушите на Хуан писнаха въпреки предпазните слушалки.

Обхванат от пожар, „Таманако“ се разцепи на две и моментално започна да потъва. Щяха да имат проблем с продажбата на потопените машини, ако някоя от тях бе оцеляла при експлозията.

Хуан се огледа и видя, че всички около танка са се проснали на земята. Щяха да им трябват няколко минути да дойдат на себе си, но забеляза колона от военни коли, идващи от близкия град.

— А сега накъде, председателю?

— У дома, Джеймс.

Танкът се понесе напред, събори оградата и излезе на пътя.

— Някаква идея как ще стигнем до „Орегон“, след като излиза в открито море? Сто на сто са затворили пристанищата, така че краденето на лодка се изключва. План Б беше дотук.

Можеха да се обадят на „Орегон“ да прати една от спасителните лодки, но щяха да я изложат на опасност да бъде потопена от брега. Макар и с непробиваема броня, танкът лесно можеше да се проследи, а имаше гориво само колкото да бъде натоварен и разтоварен от кораба. При разход над литър за километър резервоарът им щеше да остане празен след петнайсетина минути.

Хуан си спомни хълма на полуострова, покрай който бяха минали, когато „Орегон“ влизаше в пристанището Ла Гуанта. Изглеждаше достатъчно висок за онова, което му хрумна.

— На Макс никак няма да му хареса – промърмори той.

— А на мен?

— Ще се влюбиш – увери го Хуан. – План В да се е провалял някога?