Подозренията убиват

11

Стоун изчака да стане 12.30 и се обади на Алекс фон Бидер, един от собствениците на „Четирите сезона“.

— Здравей Алекс, Стоун Барингтън се обажда.

— Добро утро, Стоун. Резервация за обяд ли искаш?

— Да. Имам уговорка за 13 ч. С една млада дама — Сара Бъкминстър се казва.

— Художничката ли?

— Именно.

— Много е добра, имам две нейни картини.

— Бива си я. Проблемът обаче е, че съм възпрепятстван да дойда. Затова ще ти бъда много благодарен, ако я настаниш до някой интересен посетител, за да и бъде забавно…

Фон Бидер се засмя:

— Разбира се.

— Моля те и да й дадеш моя телефонен номер с молба да ми се обади.

— Разбира се.

— Тя си пада по шампанското, сервирай й половин бутилка добро шампанско. Запиши го на моята сметка.

— Ще се погрижа за всичко, не се безпокой.

Стоун му благодари и затвори телефона. Стомахът му стържеше. Ядосваше се, че провали обяда.

Тъкмо си похапваше сандвич с шунка, когато телефонът иззвъня.

— Ало.

— Сара е. Разбирам, че ме караш да те чакам.

— Ужасно съжалявам. Вярвай ми, нямах търпение да обядвам с теб, но ме сполетя нещо… крайно неприятно.

— Значи какво, сама ли трябва да се справя с бутилката „Вьов-Клико“?

— Боя се, че засега не виждам друга възможност.

— След обяда мога ли да дойда при теб?

— Не, не прави това в никакъв случай.

— Какво ще кажеш за вечеря?

Той се подвоуми.

— Къде си отседнала?

— Едни приятели ми оставиха на разположение апартамента си. Заминаха на пътешествие в Европа.

Стоун се замисли за тази възможност.

— Нали не си затворил телефона?

— Не, извинявай, обмислям нещо.

— Чак толкова ли ти е трудно да решиш, Стоун?

— Не, разбира се. Умирам да те видя. Само че…

— Какво?

— Не трябва да ни виждат заедно.

— Стоун, ти да не си се оженил междувременно?

— Ами, нищо подобно.

— С някой друг ли живееш?

— Не. Просто съм попаднал в много трудно положение и не искам да те въвличам и теб.

— Тогава, какво ще кажеш за една приготвена от мен вечеря. Доста добре се научих да готвя в Италия.

— Сигурна ли си, че това няма да те затрудни?

— Ни най-малко — засмя се тя и му продиктува адреса си.

— Аз какво да донеса?

— Можеш да се погрижиш за виното.

— Бяло или червено?

— Червено. Италианско, нещо солидно.

— За колко часа?

— Осем часа, става ли?

— Добре, нека да е в осем. Още веднъж — моля за прошка.

— Ще ти дам възможност да се реабилитираш — каза тя и затвори телефона.

Стоун се обади на Дино.

— Бакети слуша.

— Стоун се обажда. Дино, имам идея.

— Да?

— Този тип хич не е глупав, явно ме следи и е разкрил твоите хора, които наблюдават къщата ми.

— Съгласен съм с теб.

— Спомняш ли си Сара Бъкминстър?

— Англичанката, с която ходеше ли? Естествено. Само че тя не беше ли отпътувала за чужбина, за да се отърве от теб?

— Върна се и се разбрахме да вечеряме при нея. Тя разполага с апартамента на свои приятели — в квартала Севънтис, на Пето авеню. В осем часа трябва да отида там.

— Ще проверя дали някой не те следи.

— Не, той ще очаква да направим именно това. Затова е по-добре да поставиш твои хора в блока — един отвън на улицата и един във фоайето при портиера. Ако някой ме проследи, той няма, да знае в кой апартамент отивам и ще се принуди или да разпитва портиера, или да се навърта наоколо и да ме чака да изляза. И в двата случая може да ни излезе късметът да го спипаме.

— Дай ми точния адрес.

Стоун му го продиктува.

— Добре. Обади ми се веднага щом стигнеш там.

— Как са Мери Ан и Бен?

— Отидоха в къщата на баща й в Бруклин; един от неговите хора всеки ден води Бен на училище и го връща обратно.

— Ясно, те поне са в безопасност.

— Така е, бих искал да го видя тоя тип как ще се справи с хората на тъста ми. Обади се довечера.

Стоун затвори телефона и се зае отново със сандвича си.

В късния следобед Стоун слезе в мазето. Спря се на бутилка „Маси Амероне“91 като най-добре отговаряща на вкуса на Сара, след което прегледа рафтовете с най-специалните вина. Откри скътаната за особени случаи бутилка „Круг“ 66 и се върна в кухнята, за да я изстуди в лед. В 19.30 часа уви двете бутилки в салфетки и ги сложи в малка пазарска чанта. Облече се с бежови панталони на райе, кашмирено поло и леко сако от туид, обу меки мокасини. Извади от чекмеджето на тоалетката 9-милиметров автоматичен пистолет, сложи го при бутилките и го покри добре със салфетки, след което взе чантата и излезе от апартамента.

На улицата се огледа внимателно и в двете посоки.

Видя само неколцина минувачи до пресечката, разпозна двамата полицаи в паркирания на отсрещната страна на улицата обикновен седан. Стигна пеша до Трето авеню и там махна с ръка на едно такси; през цялото това време се озърташе да види дали не го следят. Правеше всичко, което престъпникът би очаквал от него да прави.

Качи се в таксито и каза на шофьора:

— Вижте какво искам от вас: отначало завийте надясно по Петдесет и девета улица, прекосете моста, после направете обратен завой и отново минете по моста, после поемете по Първо авеню до Седемдесет и девета, по нея до Пето авеню, а там ще ви кажа какво следва. Ако не ми задавате въпроси защо искам това, ще получите десетачка отгоре.

Шофьорът сви разбиращо рамене, затвори с длан устата си, след което — направо да не повярваш, изпълни съвсем точно указанията на Стоун. На Пето авеню Стоун го помоли да спре една пресечка преди блока на Сара, щедро възнагради шофьора и с пазарската чанта в ръка, безгрижно пресече булеварда. Движението към центъра беше доста натоварено, по тротоара имаше много хора. Не би могъл да попречи на когото и да било да го проследи.

Стоун намери търсения адрес. Портиерът му отвори входната врата. Зад портиерската масичка във входа имаше двама униформени. Стоун забеляза, че сакото на пониския от двамата му беше възтясно и под лявата мишница имаше подозрителна подутина.

— Кажете, господине — обади се по-възрастният, който определено изглеждаше напрегнат.

— Казвам се Барингтън — каза Стоун. — Идвам при госпожица Бъкминстър.

Мъжът вдигна слушалката на домофона, уведоми за пристигането на Стоун и после му каза, че може да се качи горе.

Стоун веднага позна мъжа в асансьора:

— Добър вечер, Анди — каза му, след като вратата се отвори, — Тази униформа ти отива.

— Благодаря много — отвърна Андерсън. — Дали пък няма да направя кариера, ако си сменя професията?

— Мик къде е?

— Отвън на улицата — сигурно си похапва кнедлички.

— Не бих се учудил, ако е така.

— Мислиш ли, че оня тип те е проследил?

— Ако е успял да го направи, значи много го бива. Аз не можах да го забележа.

— Дано да е успял. Много ми се ще да го спипаме.

— От твоите уста в Божиите уши.

— Готово, стигнахме най-горе, на шестнадесетия етаж.

Вратите на асансьора се отвориха и Стоун пристъпи в малкото антре.

— Внимавай, Анди — каза и натисна звънеца.