Подозренията убиват

2

Крачеха бавно и разговаряха. Стоун с удоволствие слушаше нейния нисък и мелодичен глас.

— Спомням си, че работите като адвокат, но съм забравила за коя фирма.

— Аз съм адвокат на свободна практика.

Тя се засмя.

— В „Йейл“ ни учеха, че на свободна практика всъщност означава, че не искат да те вземат на работа в сериозна адвокатска кантора.

— Сигурно е така, но аз имам извинението, че съм работил четиринадесет години като полицай и сравнително късно преминах от прилагането на законите към адвокатурата. Сега съм юридически съветник на „Удман и Уелд“, но си имам самостоятелен офис.

Тя се намръщи.

— Звучи малко странно, нали?

— Така е, не споря.

— А, разбрах — значи ти им вършиш мръсната работа, тази, с която самите те не смятат за необходимо да се заемат.

— Бързо схващаш.

— Точно така казват за мен в окръжната прокуратура: „Сюзан Бийн е много бърза.“ Но и не само това се говори за мен.

Спряха, за да изчакат зелената светлина на светофара.

— И какво друго казват за теб?

— Някои смятат, че съм живата съвест на службата, а други — че съм таралеж в гащите. Всъщност си мисля, е това е почти едно и също нещо. — По какво работиш сега? — Бях първа помощничка на Мартин Бруъм на процеса по делото на Данте — отговори тя. — Моите поздравления — каза Стоун, — постигнахте голяма победа.

— Има такова нещо.

— Като че ли не си много доволна от това.

— Напротив, много съм доволна, че спечелихме — каза. — Само дето не съм очарована от начина, по който го направихме.

Понечи да я попита какво по-точно иска да каже, но точно тогава стигнаха до нейния блок. Тя потърси ключовете за входната врата и отключи. В асансьора натисна копчето за последния етаж, белязано с буквите МА.

— О, луксозна мансарда — отбеляза Стоун. — Доста луксозно жилище за адвокат от окръжната прокуратура.

— Не, просто мансарден апартамент на дванадесетия етаж, това е единственото значение на инициалите.

Асансьорът спря на последния етаж и тя отключи вратата на апартамента си. Беше малък — всекидневна със столова, спалня и кухня. Малка тераса гледаше към улицата, но отсрещната висока сграда закриваше всякакъв поглед към небето.

Тя отиде в кухнята, извади от едно чекмедже лист с менюто на ресторанта и се настани до телефона.

— Доверяваш ли се на моя избор? — попита.

— Разбира се, само моля да не е много люто.

Тя набра номера на заведението и продиктува поръчката. Замълча за малко и после закри с длан слушалката:

— Казват, че момчето, което доставя храната, не е на работа тази вечер. Ще имаш ли нещо против да отидеш да я вземеш? Много близо е.

— С удоволствие — отговори Стоун.

— След колко време? — попита тя отново. — Двадесет минути, добре — и затвори телефона. — Да ти дам нещо за пиене? Двадесет минути всъщност означава след по ловин час.

— Чаша вино, може ли?

Тя извади бутилка шардоне от хладилника и я подаде на Стоун, заедно с тирбушон.

— Отвори го ти, аз съм доста вързана в ръцете.

Стоун отвори бутилката и наля вино за двамата. Съблече сакото си и го метна върху фотьойла; после двамата се настаниха на дивана.

— Доста неща поръча — каза Стоун.

— Такава съм, карам предимно на остатъците от поръчките за вкъщи — отвърна тя. — Така, та каква завладяваща мръсна работа вършиш за „Удман и Уелд“ в момента?

— Едно дело за нанесени телесни повреди — отговори.

— Мръсната работа далеч невинаги е завладяваща.

— Интересно ли е делото?

— Ни най-малко. Дъщерята на един клиент на „Удман и Уелд“ е пострадала в автомобилна злополука, но застрахователната компания на виновния за катастрофата шофьор отказва да изплати обезщетение за понесените от нея болки и страдания.

— Това е обикновената им практика.

— А теб какво те чака в офиса, след като изпратихте Данте в затвора?

Тя въздъхна.

— Нямам представа. Мисля си, че трябва да се откажа. Тази работа ме изхабява, разбираш ли?

— Мисля, че те разбирам, но Мартин Бруъм сега изглежда в период на възход. Няма ли да те вземе със себе си? — О, да, но самата аз не съм убедена дали искам това.

Струва ми се, че съм била твърде голяма идеалистка, когато започнах работа в кабинета на окръжния прокурор. Тогава си мислех, че става дума за борба на добрите срещу лошите. А сега вече хич не съм сигурна дали изобщо има добри хора — Животът е една сива зона — каза Стоун.

— Сива като дървени въглища и става непрекъснато все по-черна — засмя се тя. — Питах ли те вече дали си женен?

— Не. Не съм.

— Разведен?

— Пак не.

— Заклет ерген? Божичко! Да не си гей?

— Пак не.

— Защо не си се женил никога?

— Сигурно просто съм имал късмет. — От доста време насам използваше този стандартен отговор по въпроса.

— А ти?

— Стара мома на тридесет и две — отвърна тя.

— Предполагам, че не поради липса на предложения.

— Така е — каза със странен поглед. — Мога ли да те целуна?

Стоун се засмя:

— И друг път са ме целували, но никога досега не са ми искали разрешение.

— Мога ли?

— Въпросът е излишен.

Тя се наведе над него, докосна с пръсти лицето му и го притегли към себе си.

Устните й бяха плътни и търсещи, езикът й проникваше от време на време в устата му. Той я обгърна и притисна към себе си, но тя се освободи от прегръдката му и погледна часовника си.

— Аха, вечерята ни вече изстива — Изправи се и му подаде връхната дреха. — Продължението ще следва след китайските специалитети. Аз ще наредя масата и ще направя чай, а ти побързай.

Стоун навлече шлифера си.

— Ето — каза тя, вземи моите ключове, за да не ти се налага да ми звъниш и да ти отварям.

Стоун прибра връзката в джоба си, целуна Сюзан и излезе. Ресторантът беше на пресечка и половина от сградата. Там му се наложи да почака още малко, докато приготвят поръчката. Най-сетне му я подадоха в голям хартиен плик. Разплати се, излезе от ресторанта и с бърза крачка взе разстоянието до блока на Сюзан. Прекоси фоайето и повика асансьора. Светлинките на таблото показваха, че се намира на най-горния етаж. Асансьорът са задвижи бавно. Във всички тези ниски блокове асансьорите са много бавни, помисли си Стоун. Асансьорът спря на шестия етаж, потегли отново и най-сетне отвори врати пред него. Стоун натисна копчето за мансардния етаж и кабината запълзя нагоре.

В апартамента се чуваше музика, а от кухнята идваше силно свирене — явно от кипналата вода в чайника.

Стоун остави плика с храната на масата, захвърли шлифера си и закрачи към свирещия чайник. Лампата в кухнята не беше запалена, единственото оскъдно осветление идваше от лампиона в хола. Потърси пипнешком ключа за осветлението, но не можа да го намери. Тръгна слепешката към печката, за да спре газта. Сюзан сигурно е в банята, каза си наум. Сега вече беше съвсем близо до целта си, чайникът свиреше непоносимо силно.

Направи още една крачка и ненадейно се подхлъзна.

Тупна тежко на пода и изохка от болката в лакътя. Опря се на ръката си; за да се изправи, но подът се оказа хлъзгав и той падна повторно. Сигурно е разляла нещо, помисли си. Чайникът продължаваше да пищи.

Успя да се хване за кухненския плот, изправи се на крака и спря газта. Пищенето постепенно заглъхна. Тръгна назад към вратата на кухнята, без да пуска плота.

Зашари отново по стената за електрическия ключ, този път го напипа и включи осветлението.

Погледна ръцете си и се слиса от гледката — целите бяха изцапани с червена боя. Продължи да се държи, за да не се подхлъзне отново, и съвсем бавно се обърна и погледна към кухнята. Целият под беше залят с нещо червено, но не беше боя.

Близо до стената видя Сюзан Бийн — просната по гръб и вперила неподвижни очи в тавана. На гърлото й зееше грозна рана. Той направи крачка към нея, коленичи и улови с пръсти китката й, за да напипа пулса. Не долови абсолютно нищо. Даде си сметка, че вече е късно и за опити за изкуствено дишане. Всичко беше свършено, главата й беше почти изцяло отрязана.

Стоун бързо се изправи на крака, като използва за опора каквото му попадна под ръка. Стигна до телефона в кухнята и започна да набира номера на мобифона на Дино, но бързо се отказа.

— Не — каза на глас и набра 911.

— Какъв е вашият спешен случай? — отговори женс ки глас.

— Записвате ли? — попита той.

— Съобщението ви се записва, господине. Какъв е ва шият спешен случай?

— Казвам се Стоун Барингтън, бивш полицай. Съобщавам за извършено убийство в мансардния апартамент на… — потърси с очи наоколо, откри разписка за плащане на газ и продиктува адреса. — Убитата се казва Сюзан Бийн, бяла, тридесет и две годишна. Трябва да изпратите полицаи от отдела за разследване на убийства и съдебен следовател.

— Прието, господин Барингтън — А… кажете на полицаите, че вероятният престъпник е мъж, без автомобил, по всяка вероятност е все още някъде наблизо.

— Прието. Патрулът тръгва.

Стоун затвори телефона и веднага набра номера на мобифона на Дино.

— Бакети слуша — чу гласа на приятеля си. По долитащия от слушалката шум си даде сметка, че още не си беше тръгнал от партито.

— Обажда се Стоун. Насадих се на убийство, на около три квартала от партито. — След това му продиктува адреса от разписката за газ.

— Обади ли се на 911?

— Да.

— Ще дойда възможно най-скоро.

— Мисля, че в момента на моето идване престъпникът се е намирал в блока. Обзалагам се, че все още е някъде наблизо.

— Ще огледам внимателно. Не пипай нищо на местопрестъплението, Стоун, остави това на моите хора.

— Съгласен.

— Тръгвам моментално.

Стоун затвори телефона, приседна на един стол до масата за вечеря и се опита да не мисли за това, което беше станало в съседното помещение. Беше потресен. През годините на работата си като полицай от отдел „Убийства“ беше видял доста мъртъвци, но нито веднъж не му се бе случвало жертвата да го целуне минути преди смъртта си.