Подозренията убиват

23

Таксито докара господин и госпожа Мензиес до жилищния блок на Парк авеню.

За първи път се прибираха заедно в апартамента си. Госпожа Мензиес беше привлекателна жена, скоро прехвърлила петдесетте години, с костюм от „Шанел“ и грижливо фризирана леко посребрена коса.

Господин Мензиес изглеждаше две-три години по-възрастен от съпругата си, носеше качествен, но малко демодиран костюм.

— Да знаеш колко съм нервна — въздъхна госпожа Мензиес. — Надявам се да ти хареса.

— Успокой се, мила — потупа я по ръката господин Мензиес. — Изцяло се доверявам на вкуса ти.

Портиерът посрещна радушно госпожа Мензиес.

— О, Джеф — каза тя, — да ти представя господин Мензиес. Той беше в чужбина, когато купих апартамента, — и днес идва за първи път тук.

— Приятно ми е, господин Мензиес — ръкува се Джеф.

— Сигурен съм, че ще ви хареса.

— Аз също, Джеф — отвърна усмихнат господин Мензиес.

— Кажете, ако има с какво да ви помогна — предложи услугите си Джеф.

— Скъпи — почти шепнешком каза госпожа Мензиес на съпруга си, — Джеф много ми помогна при пренасянето.

— Много благодаря, че си помогнал на жена ми, Джеф — топло изрече господин Мензиес и мушна в ръката на портиера стодоларова банкнота.

Изкачиха се на четвъртия етаж и излязоха от кабината на асансьора. Госпожа Мензиес подаде ключа на съпруга си и го помоли притеснено:

— Ти отключи.

— Разбира се, скъпа. — Мензиес отключи, отвори широко вратата и пропусна съпругата си да влезе. Още от пръв поглед остана поразен колко топлина, уют и красота бе вложила тя в обзавеждането и украсяването на апартамента. Следваше я от стая в стая и одобряваше нейния избор, а от време на време съзираше и по някоя картина или мебел, които бе избирал сам преди години.

Шест стайният апартамент бе идеален за бездетни съпрузи на средна възраст. От прозорците се откриваше гледка към парка и надолу по Парк авеню. — Сигурно ще е много красиво по Коледа — каза той, — с тези дървета по дължината на целия булевард.

— Точно така ми казаха и на мен — отвърна тя, — но ще трябва да почакаме няколко месеца, докато се уверим сами.

Мензиес улови ръцете й.

— Мила моя, направо не намирам думи, за да изкажа колко съм ти благодарен за красиво обзаведения апартамент. Имам чувството, че винаги сме живели тук с теб. — И я целуна нежно.

— За мен беше истинско удоволствие да направя това за теб — каза с усмивка госпожа Мензиес. — Изпълних и всички останали твои заръки. Искаш ли да пийнем по нещо и да си поговорим?

— Чудесна идея — откликна Мензиес. — Може ли за мен да бъде мартини? Толкова отдавна не съм пил мартини. — Настани се удобно на дивана във всекидневната, докато жена му се насочи към барчето с напитките. След малко донесе върху поднос две чаши мартини и сандвичи-хапки, които бе приготвила за завръщането на съпруга си. Остави мартинито си на масичката за кафе, за да вземе една голяма папка.

— Тук са документите — обясни, — всичките са в идеален ред. Това са документите за придобитата собственост върху апартамента, ето банковите документи и декларациите на брокерите по сделката, всичко съм подредила хронологически. Ето паспортът и подадените документи за получаване на шофьорска книжка. Имаш определен час за изпит по управление на автомобил — утре, в три следобед.

Мензиес хвърли едно око на документите и възкликна:

— Направо си чудесна! Направила си го точно както исках. А сега, мила моя, какво ще кажеш за твоите неща?

— И там направих всичко, както го искаше ти. От стария си апартамент не съм пренесла тук нищо, дори и една чаша за чай.

— Надявам се, че си оставила стария апартамент в пълен ред, нали?

— Абсолютно. В него няма нищичко ново; само старите ми вещи, които съм си наумила да даря на Армията на спасението.

— А сега, мила, кажи ми най-важното — казала ли си на някого, че се преместваш тук?

— Никой не знае.

— А да си направила нещо, с което да подскажеш на твоите приятели или на съседите, че се каниш да се преместваш?

— Изобщо не подозират.

Той я потупа по бузата и я целуна отново.

— Добро момиче! — каза и гаврътна мартинито си. — А сега, моля да ме извиниш, но имам да свърша малко работа в кабинета.

— Тъкмо ще приготвя нещо за вечеря — съгласи се тя.

— О, недей. Запазил съм маса в един много добър ресторант. Искам да те изненадам. Нали ще бъдеш готова към осем часа?

— Разбира се! Направо нямам търпение. Хайде, върви да си свършиш работата, а аз ще гледам сериала по телевизията, следя го редовно.

— Чудесно. — Мензиес събра документите и се оттегли в приятния си кабинет, където бяха подредени събираните години наред книги. Затвори вратата, постави документите на бюрото, седна зад него и набра един телефонен номер. — Тук съм — каза на мъжа, който се обади отсреща. — Да, всичко е наред. Бъди долу след… — хвърли поглед върху часовника си — точно след 45 минути. — После се зае подробно да изучава всичките документи.

Всичко беше точно. Погледна копието от финансовия отчет за последните седем години. Плащанията по всички сметки бяха направени своевременно. Прочете и отчета за борсовите операции, независимо че го знаеше наизуст до най-малката подробност. Сметката му към края на миналия месец възлизаше на петнадесет милиона и нещо, а и след тази дата акциите се бяха повишавали. При мисълта за натрупаното състояние буквално го заля задоволство.

Върху бюрото лежеше днешният „Уолстрийт джърнъл“. Мензиес го сгъна и потърси в едно чекмедже плик.

Намери го точно там, където я бе помолил да сложи пликовете, и си каза наум: „Тя е наистина прекрасен организатор.“ Постави вестника в плика, затвори го и го залепи, след това написа За г-н Смит и адрес. Погледна колко е часът и се върна във всекидневната.

— Скъпа — каза, — искам да те помоля да свършиш още нещо, ако не възразяваш.

— Не, Хърби — отговори тя, — нямам нищо против.

— Ей! — възкликна той и вдигна предупредително пръст.

— О, да, извинявам се, Хауърд.

— Ха така, недей да забравяш. Хайде ела, докато слизаме, ще ти обясня за какво става дума. — Излязоха от апартамента и се качиха в асансьора. — Вземи този плик.

Тя пое плика и прочете За г-н Смит.

— Така, написал съм и адреса, в Лонг Айлънд Сити.

Поръчал съм ти кола и шофьор. Искам от теб да занесеш плика на този господин и да му го оставиш срещу разписка. Срещу разписка — това е особено важно.

— Каква разписка? — попита тя.

— Нека напише: „Получих плик с документи от г-н Мензиес“, и да го подпише с пълното си име — Франклин П.Смит.

— Разбирам — каза тя. В този момент стигнаха във входното фоайе.

— Ще искате ли да ви намеря такси, господин Мензиес? — попита портиерът.

— Не, Джеф, благодаря. Мисля, че колата вече трябва да ни чака… да, ето я — и махна с ръка към един спрял черен линкълн, който по нищо не се отличаваше от хилядите подобни в града. Шофьорът имаше превръзка над лявото си ухо. Мензиес отвори вратата на колата и жена му се настани вътре. — Шофьорът знае адреса и ще те придружи до апартамента на получателя. Ще се видим след около час, скъпа.

— Разбира се, мили — каза тя и му махна с ръка.

Колата потегли.

Мителдорфер — сегашният Мензиес, се обърна и се върна в блока. От гърдите му се откъсна дълбока въздишка. Чувстваше се истински свободен, след като се беше погрижил и за тази малка подробност. Сега вече можеше да довърши няколкото останали дреболии и след това да започне новия си живот. Но първата точка от плана беше да нанесе болезнения удар.