Подозренията убиват

35

Стоун се регистрира в хотел „Карлайл“ и заръча на администратора да не съобщава за присъствието му на никого и да приема съобщения само ако са адресирани до Илайджа Стоун, което всъщност бе името на дядо му по майчина линия.

— Бъдете спокоен, господин Стоун — увери го администраторът.

От стаята веднага провери телефонния си секретар.

Имаше само едно съобщение — от Бил Егърс; потърси го няколко пъти, докато Бил не отговори.

— Стоун на телефона.

— Как си, четох за случилото се в „Таймс“.

— Добре съм.

— Изкарват те нещо като герой.

— Не им се връзвай. Какво има?

— Можем да приключим сделката за къщата ти в Кънектикът.

— О, чудесно. Какво ще кажеш за днес?

— Става. Продавачът вече е подписал всички документи. Необходимо е само ти да сложиш дванайсетина подписа пред нотариус, един чек за стойността на покупката и други дреболии. Ако предпочиташ, можеш да дадеш чек на мое име, а ние да изплатим дължимата сума. — След което продиктува на Стоун съответните суми.

— Днес ще преведа парите по твоята сметка, така че ще можеш да им издадеш чек — каза Стоун и си записа номера на сметката на счетоводната фирма.

— Искаш ли да наминеш днес при мен, Стоун?

— Виж, Бил, заврял съм се в „Карлайл“ и не бих искал да се показвам днес. Не можеш ли да минеш ти?

— Мога, по кое време?

— Ела по пладне, ще поръчам обяд в стаята.

— Добре, ще дойда.

— Стая номер 1550, записан съм като Илайджа Стоун.

— До скоро — каза Егърс и затвори телефона.

Стоун се обади първо на дилъра си и го помоли да преведе пари от сметката му на „Удман и Уелд“, а след това и на мебелния магазин „АВС“ — да побързат с доставката на мебелите за къщата в Кънектикът.

— Точно утре сутрин ще тръгва наш камион в тази посока — отговори му служителката.

— Чудесно — каза Стоун.

Обади се и в магазина за домашни потреби да ги подсети за доставката, след което позвъни на Боб Бърмън.

— Мислех, че вече летиш към Англия — каза Бърмън.

— Плановете ми се промениха. Не искам да се връщам вкъщи, отседнах в „Карлайл“. Ще можеш ли да ми направиш една голяма услуга?

— Казвай.

— Иди довечера — искам да кажа посред нощ — в къщата ми, увери се, че не те следят и влез незабелязано вътре. Нали все още имаш ключ?

— Имам, не че ми трябва, но нали аз ти монтирах алармената система.

— Спомням си. Качи се в кабинета, ми. Там, под един кашон има каса за оръжие. Ще знаеш ли как да се оправиш с ключалката?

— А ти знаеш ли, че папата е поляк?

— Вземи малкия автоматичен „Валтер“, 7,65-милиметровия, с кобур за под мишницата и с резервен пълнител. После се качи на колата, докарай я в гаража на хотела и кажи на дежурния, че е за господин Стоун от стая 1550. Остави пистолета в жабката на колата.

— Ще го свърша — каза Бърмън.

— Благодаря ти, Боб, имаш една от мен.

— Само една ли?

— Добре де, нека са две дузини.

— Така по бива. Късмет! Оцелявай! — и Бърмън затвори телефона.

След това Стоун позвъни в офиса на Клем във Вашингтон, Кънектикът, попита за телефонните номера на местните компании и още преди пристигането на Бил Егърс вече беше уредил пускането на водата, електричеството и телефона на къщата.

Бил Егърс пристигна заедно с Джоан Робертсън, същата, която наскоро му бе предложила услугите си като секретарка. Тя го поздрави радушно, сякаш не си спомняше, че за малко не я бе въвлякъл в опасна бъркотия.

— Защо първо да не си поръчаме обяда и да си свършим работата, докато чакаме? — предложи Стоун. — Ще обядваш ли с нас, Джоан?

— Благодаря, имам уговорка да обядвам с майка.

Стоун и Егърс направиха поръчката си и се заеха за работа. Стоун подписа донесените от Егърс документи, а Джоан завери подписите му. За три четвърти час приключиха и Егърс подаде на Стоун оформените документи.

— Това е, искаш ли да ги заведем?

— Да, моля. След това ги остави засега в моя сейф в трезора — отвърна Стоун.

— Честито! Вече си собственик на хубав имот в провинцията. Ще взема документите и следобед ще се обадя на продавача.

Почукаха на вратата и вкараха сервизната количка с поръчания обяд.

— Е, аз трябва да бягам — сбогува се Джоан. — Ако искаш, на път за ресторанта бих могла да предам документите на юристите на продавача.

— Благодаря ти, Джоан — каза Стоун. — След като приключи тази история, да знаеш, че ще се възползвам от предложението ти да работиш при мен.

Секретарката си тръгна, а Стоун и Егърс се заеха с обяда.

— Искам я, Бил — каза Стоун.

— Не ти ли стигат толкова жени?

— Искам я за секретарка. Просто те предупреждавам овреме.

— В такъв случай ще трябва да й предложиш условия, които да не може да откаже.

— Така и ще направя. Впрочем, дочух, че и ти имаш клиент, който правел подобни оферти от време на време.

— Не загрявам за кого намекваш.

— Не си ми казвал, че представляваш Едуардо Бианки.

Егърс учудено спря да маже маслото върху филийката хляб.

— И къде успя да дочуеш това?

— От устата на вълка.

— Кой вълк?

— Лично от Бианки.

— Познаваш Бианки?!

— Много хора познавам.

— Познаваш се лично с Бианки?

— Онзи ден вечерях с него. — Гласът на Стоун беше доволен.

— След смъртта на съпругата си Бианки не излиза.

— Вечеряхме у тях.

— Добре, Стоун, ще ти кажа без заобикалки — ние не представяме Едуардо Бианки, а сме представители на неговата благотворителна фондация.

— Аха, тази, дето пази ръцете му чисти, нали?

— Напълно законна е. Обслужваме ги безплатно.

— Сега нека аз да бъда прям — натисна го Стоун, — значи представяте безплатно мафиотски бос?

— Не само, че е абсолютно законно, ами е и подчертано благородно дело.

Стоун се изсмя гръмогласно.

— И как успя да се запознаеш с Бианки? — попита Егърс.

— Защо? Ти не си ли се срещал с него?

— Многократно, след като дойде при нас във връзка с фондацията. Впрочем, дойде при нас е образно казано. Първо ми се обади човек, на когото се обадил човек, след като му се обадили отнякъде. Изглежда Бианки много се пази да не му откажат заради репутацията на фамилията му. Преди всяка лична поява анализира изключително внимателно ситуацията. За да няма каквото и да било неудобство и за двете страни, предполагам.

— Да, определено изглежда предпазлив.

— Най-накрая дойде в офиса и ние подготвихме основаването на фондацията. Президент е дъщеря му. Ще ти кажа честно — останах силно впечатлен от него. О, и от дъщеря му също — многозначително повдигна вежди Егърс.

— Да, забележителна е, нали?

— Имаме съдружници във фирмата, които са готови да направят всичко за мафията, само и само да й помиришат бельото.

— Често ли идва при вас в офиса?

— Седалището на фондацията се намира на етажа над нас. Всъщност ние им предоставихме помещенията.

— И с каква благотворителност се занимава тяхната фондация?

Егърс остави вилицата на масата.

— Това няма да излезе оттук, нали?

— Ясно.

— Искам да кажа, че Бианки държи много на дискретността, а не е човек, с когото ти се ще да се сблъскаш. Казват, че ядоса ли се, става като разярена мечка.

— Ще бъда олицетворение на самата дискретност.

— Предоставят творчески стипендии. Подпомагат дванайсетина млади художници. Фондацията притежава и колекция от произведения на изкуството, от която често дава под наем на различни музеи, предимно произведения на стари майстори.

— Как се нарича организацията им?

— Фондация „Брайъруд“.

— А, мярнах това име по един обществен телевизионен канал, представиха я като спонсор на най-различни начинания.

— Да, и с това се занимават. По принцип се насочват навсякъде, накъдето каже Бианки. Така, сега е твой ред. Как се срещна с него?

— Той е тъст на Дино Бакети.

— Моля?!

— Не се шегувам. Преди седем години се ожени за по-голямата му дъщеря.

Егърс поклати глава.

— Сега вече всичко ми се изясни.

— И това също си остава между нас.

— Както кажеш.

След като изпиха кафето, Бил погледна часовника си.

— Ще вървя, имам да давам показания.

— Благодаря ти, че си направи труда да дойдеш тук.

— Няма за какво. Кога ще отидем да видим къщата ти в Кънектикът?

— Дай ми малко време да я подредя. Впрочем… — Стоун написа няколко телефонни номера на една визитка и я подаде на Егърс. — Това са номерата на телефона и на факса. От утре вечер ще работят, засега ги запази за себе си.

— Добре, до скоро. — Стиснаха си ръцете и Егърс си тръгна.

Стоун извади сервизната количка в коридора и седна с „Таймс“ в ръка. Както винаги, прочете го внимателно и отбеляза един ред от програмите на театрите. Той гласеше: Джъдсън Палмър представя ревюто „Прас по окото с остра пръчка“.

Името му се заби в главата и го върна към основния проблем на деня. „Дявол да го вземе, сам няма да стигна доникъде“, каза си наум. Извади от джобчето визитката на Едуардо Бианки и набра телефонния номер. Никой не отговори, телефонът спря да звъни, после се чу звуков сигнал, но не последва никакво съобщение. Той изрече отчетливо:

— Обажда се Стоун Барингтън. Можете да ме намерите в хотел „Карлайл“, на телефон 744–1600, стая 1550. Водя се под името Илайджа Стоун.

После затвори телефона.

Дали това бе първата му крачка по гибелния път?