Подозренията убиват

38

След кратък сън Стоун се събуди в седем часа. Долче я нямаше, беше му оставила на тоалетката бележка: „Благодаря за интересната вечер. Обади ми се, когато имаш нужда от някаква информация или от нова интересна вечер. Долче“. Под текста бе записала домашния и служебния си телефон.

Стоун си поръча закуска и прегледа „Таймс“. И в този брой видя рекламата за театралното представление на Джъдсън Палмър. Изряза я и я прибра в портмонето си. Напусна хотела в девет часа и поръча да изкарат колата му от гаража; провери дали пистолетът се намира в жабката и я заключи. В рекламата за представлението пишеше, че театърът на Палмър се намира на Четиридесет и четвърта улица, западно от Шесто авеню.

После остави колата в гаража на хиподрума и се запъти към театъра. Във фоайето един чистач бършеше пода.

— Добро утро — поздрави Стоун. — Можете ли да ми кажете как да открия Джъдсън Палмър? Къде се намира кабинетът му?

— Точно над нас — отговори чистачът, сочейки към една врата. — Минете оттук, на горния етаж.

Стоун се изкачи по стълбите. Влезе в неприятно запусната приемна, където млада жена закусваше с кафе и датски сладкиш.

— Добро утро — поздрави той.

— Здравейте. — отговори тя, след като преглътна. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Бих искал да се срещна с господин Палмър.

— Артист ли сте? Приключихме с подбора, тази седмица вече почваме представленията.

— Не, идвам по лична работа.

— Да не ви дължи пари?

— Не, нищо подобно.

Стоун чу, че някой се качва по стълбите, и се обърна към вратата. В стаята влезе мъж на около петдесет, облечен с нещо като канадка и с кафяв плик в ръка. Беше дебел и изглеждаше махмурлия.

— Господин Палмър? — обърна са Стоун към него.

— Подборът свърши — бързо каза дебелакът и отвори вратата на кабинета си. — Оставете на момичето снимка и данни за себе си; ще ви имам предвид за следващото шоу.

— Не съм артист. Казвам се Стоун Барингтън.

— Звучи ми като артистичен псевдоним — задържа се Палмър на вратата. — Какво искате?

— Идвам при вас във връзка с един човек, казва се Мителдорфер.

Палмър трепна и се намръщи.

— Журналист ли сте?

— Не. Мисля, че трябва да чуете това, което имам да ви кажа.

— Добре, влезте.

Стоун го последва в кабинета. Стените бяха украсени с афиши от предишните представления на Палмър. Помещението лъхаше на нещо за временно ползване и Стоун си помисли, че Палмър сигурно е принуден да премества офиса си всеки път, когато започва шоу в нов театър.

Палмър с жест му посочи да седне, след което взе кафето и извади от кафявия плик един геврек.

— Много отдавна не бях чувал това име — каза. — Какво общо има той с мен?

Стоун се настани в креслото.

— Зная, че преди години сте имали връзка със съпругата му, вследствие на което Мителдорфер я е убил.

— Нито ще призная, нито ще отрека подробно твърдение — присви очи дебелакът. — Адвокат ли сте?

— Да, но не в това си качество съм дошъл при вас.

Работех в полицията и именно аз арестувах Хърбърт Мителдорфер за убийството на жена му. Тогава ние не знаехме с кого е имала любовна връзка, затова не сме ви разпитвали.

— А сега защо ви е? Нали Мителдорфер е в затвора?

— Не е.

Палмър спря да дъвче геврека.

— Значи трябва да е умрял.

— Не. Неотдавна беше освободен от затвора.

— Боже мили! Мислех, че присъдата е до живот.

— Доживотен затвор не означава със сигурност до края на живота. Всеки осъден на доживотен затвор може да бьде помилван.

Палмър остави геврека и отпи от кафето си. Беше придобил загрижен вид.

— Кажете ми, господин Палмър, Хърбърт Мителдорфор знаеше ли кой е любовник на жена му?

Палмър преглътна с видимо усилие.

— Не мога да отговоря със сигурност — каза. — Все пак, Арлин смяташе, че той я подозира, макар да не бе сигурна дали знае кой съм аз. Бях клиент на фирмата, в която работеше. Един ден се срещнахме именно там. Това е единственият път, когато той ни е виждал заедно, поне доколкото ми е известно, а тогава срещата стана съвсем случайно. Всъщност Хърби ни запозна. Някаква искра прескочи между нас и аз я изчаках отвън да излезе, после я поканих на кафе…

— Колко време продължи връзката ви?

— Четири или пет месеца, май. Съвсем до… смъртта и.

— Писала ли ви е писма?

— Не.

— А имаше ли вашата визитна картичка?

— Не. Когато спите с чужда жена, не си давате визитката, действате предпазливо.

— Вие колко предпазлив бяхте?

— Много. Никога не съм ходил у тях, нито пък тя при мен. По онова време разполагах с офис в сградата „Шуберт“, тя обикновено идваше там. Имах малка спалня с душ. Иначе живеех в Скарсдейл, бях женен и оставах в града за по две-три нощи седмично.

— Обичахте ли я?

— Не, но я харесвах много. Чудесно момиче, с несполучлив брак.

— А тя обичаше ли ви?

— Мисля, че беше влюбена в идеята да се отърве от този брак — каза Палмър. — Знаеше, че и аз съм женен, но знаеше също така, че и моят брак е подкопан и искам да го приключа.

— Значи е гледала на вас като на потенциално спасение?

— Възможно е, но аз се стараех да я разубедя. Беше ми съвършено ясно, че разводът ще ми струва повече пари, отколкото имах. И бях съвършено прав.

— Споделяше ли с вас повече за брака си?

— Понякога, нали знаете как се държат жените в подобни ситуации?

— Не съвсем, бихте ли ми казали?

— Оплакваше се, че е много стиснат и педантичен във всяко отношение — за апартамента им, за неговите дрехи, дори за нейните дрехи. Изглежда много го е бивало да се оправя с пари, оплакваше се, че вече не притежава парите, които тя е донесла в семейството. А те не са били хич малко. Страхуваше се, че ако се разведе с него, няма да може да си ги върне, а с други средства не разполагаше. Родителите й бяха починали. Горе-долу това е всичко, което ми е казвала за него.

— Тя беше ли се консултирала с адвокат?

— Да, точно ден или два преди да бъде убита.

— Знаете ли името му?

Палмър се замисли.

— Знаех го, още тогава беше много известен адвокат по бракоразводни дела, сега е още по-прочут. От време на време срещам името му във вестниците.

— Добре ще бъде да си го припомните.

Палмър се втренчи в Стоун.

— Добре за кого? Какъв е вашият интерес в тази история?

— След освобождаването си от затвора, Мителдорфер изчезна. Аз се мъча да го открия.

— Защо?

— За да го върна в затвора.

— Голдсмит — изстреля Палмър.

— Брус Голдсмит ли?

— Същият. Нали той е факир по бракоразводните дела?

— Така е — Брус му беше състудент във факултета по право.

— Вижте, защо не ми кажете за какво става дума?

— Изглежда Мителдорфер се е заел да отмъсти на всички, които смята, че са му навредили.

Палмър се хвана за главата.

— Господи, не желая да се набърквам в това. И бездруго трудно намирам спонсори, а ако името ми се завърти из пресата…

— На съвестта на Мителдорфер може би вече тегнат шест убийства, включително и на полицай, който му се изпречил на пътя. Изглежда напада хората, които смята за свои врагове, както и… техни близки. Видяхте ли в „Таймс“ материала за бомбената експлозия по време на откриването на изложба във сряда?

— О, да, по дяволите. Моята премиера е довечера.

Стоун написа името и телефона на Дино върху гърба на своя визитна картичка и я подаде на Палмър.

— Този детектив води разследването. С него бяхме партньори, когато разследвахме убийството на жената на Мителдорфер. Съветвам ви да му се обадите, да му разкажете за предишната си връзка с нея и да го помолите за помощ.

— Ами ако Мителдорфер не ме е открил?

— Тогава няма да има от какво да се притеснявате.

— Но ако знае…

— Тогава, след като се обадите на лейтенант Бакети, ще ви помогна да наемете частна охрана за премиерата на спектакъла си.

— Ох, Боже! — простена Палмър и отчаяно отпусна глава върху ръцете си.

— На визитката е изписан и моят телефонен номер. Ще ви бъда благодарен, ако се сетите за още нещо, което би ми помогнало да открия Мителдорфер. Успех на премиерата!

Палмър остана безмълвен, докато Стоун излезе от кабинета му.

— Би трябвало да станете артист — каза младата жена зад бюрото. — Доста хубав сте.

— Вие също — отвърна й Стоун с усмивка.