Подозренията убиват

24

В понеделник сутринта Стоун първо се обади на Бил Егърс от „Удман и Уелд“.

— Добро утро, Бил. Дали някой от вашите сътрудници не би могъл да оформи една моя покупка на недвижим имот?

— Разбира се, Стоун. За жилище или за търговия стана дума?

— Жилище. Купих къща в Кънектикът.

— Ти? Стопроцентовият гражданин?!

— И аз обичам да щрапам бос по тревата от време на време.

— Подушвам, че е замесена жена.

— Имаш страхотен нюх.

— Бих искал да се запозная с нея.

— И това ще стане скоро. Разбрали сме се да приключим сделката до две седмици.

— Заем за изплащане ли искаш да ти уредя?

— Не, плащам в брой.

— Значи ще погълне миналогодишния голям хонорар от делото на Алисън Манинг.

— Няма да отиде целият.

— Ще дам на Бари Мандел да ти свърши работата.

Той ще ти се обади, за да му съобщиш името на адвоката на продавача, и ще поеме нещата в свои ръце.

— Много съм ти благодарен. Бил.

— Да се видим на един обяд?

— Боя се, че през тази седмица няма да мога. Ще ти се обадя — и затвори телефона. Допълни наум: „Не и преди да приключи тази история. Безсмислено е отново да подлагам на риск приятелите си.“

Стоун влезе в галерията „Бергман“ на Медисън авеню и попита на рецепцията за Едгар Бергман. Собственикът на галерията, нисък мъж с приятен вид и много добре скроен костюм, излезе веднага от кабинета си.

— Вие ли сте господин Барингтън?

— Да — отговори Стоун. — Предполагам, че Сара Бъкминстър ви е предупредила за идването ми.

— Да, обади ми се. Разбирам, че имате опасения във връзка със сигурността.

— Така е. Неотдавна беше направен един опит за атентат срещу нея. Аз възприемам нещата сериозно и искам да бъда сигурен, че инцидентът няма да се повтори.

— Разбирам ви, естествено. — Бергман изрече фразата с вид, който показваше, че изобщо не е наясно за какво става дума. — Бих искал да ви уверя, че като галерия, която много често приютява произведения на изкуството за милиони долари, ние сме взели редица мерки за сигурност. За това настояваха и застрахователите ни.

— Бихте ли ми показали галерията? — помоли Стоун.

— Имайте предвид, че повече се притеснявам за личната сигурност на Сара, а не за евентуална кражба.

— Естествено. Нека да ви покажа първо задния вход на галерията — каза Бергман и даде знак на Стоун да го последва. В далечния край на галерията имаше врата, която водеше към вход с излаз на малка уличка. — Мисля, че Сара би могла да го използва при пристигане и тръгване. Оттук се минава покрай задната страна на съседния бутик. И двете врати — както тази към улицата, така и вътрешната към галерията — са метални, с бронирани стъкла.

— Това е добре — каза Стоун. — Ще се възползваме от този вход и ще поставим полицай да го охранява. Няма да е лошо да съставите списък на хората, които ще минават през този вход вечерта на откриването.

— Добре.

— А сега мога ли да видя главния вход на галерията?

— Естествено, елате с мен. — Бергман прекоси обратно залата. — Това е — посочи той входната врата.

Стоун забеляза, че рамката на вратата е изработена от неръждаема стомана.

— А какво ще кажете за стъклото на витрината?

— То е от възможно най-добре блиндираните стъкла с подобен размер — отговори Бергман. — Необходимо е да взема мерки срещу крадци на картини или скулптури.

— То има ли някакво покритие?

— Не, мисля, че няма. Всъщност… не съм съвсем сигурен, не разбирам какво имате предвид.

— Има такива покрития, които могат да бъдат залепени като тапет. Те са съвършено прозрачни, но придават допълнителна здравина на стъклото и не позволяват то да се пръсне на режещи парчета. Ако искате, мога да ви насоча към човек, който да го осигури.

— Като отчитам дадените гаранции при поставянето на това стъкло, аз съм удовлетворен напълно от него и смятам, че в този си вид то предоставя идеална защита.

— Ваша воля — каза Стоун, опипвайки с пръсти плътните завеси зад витрината. — От какъв материал са?

— Обикновена вълна. Използвам ги, докато подреждаме поредната изложба и в галерията цари бъркотия.

— Разбирам. Сара ми каза, че сте разпратили голям брой покани.

— Така е, използвах най-дългия си списък.

— Изисквате ли потвърждение за присъствие на откриването?

— Да, но би следвало да отчитате, че доста хора идват и без да са изпратили потвърждение.

— При това положение можете ли да предоставите списъка с поканените на служителя, който ще ги посреща на вратата; за да може да проверява пристигащите?

Бергман се смръщи.

— Не ми се иска да правя нещо, което само ще затрудни и забави влизането на гостите. Нали ще се натрупа опашка отвън покрай блока, докато някой на входа ги търси в списък от 1200 имена.

— Ясно. Кажете ми, моля, имате ли служител, който може да разпознае повечето от гостите ви?

— Съпругата ми ги познава — отговори Бергман. — Естествено, аз ще бъда длъжен да съм сред гостите, но тя би могла да стои на входа, докато идват поканените. Предполагам, че би могла да даде знак на полицая, в случай че види непознато лице. И все пак, не съм съгласен жена ми да стои през цялото време на входа.

— Това е добра идея — одобри Стоун. — Охраняващият полицай ще разполага с портрета на нашия заподозрян, но не мога да гарантирам за точността на портрет по описание.

— Ще говоря със съпругата си — предложи Бергман. — Предполагам, че някой ще придружава Сара през цялата вечер.

— Ще бъда неотстъпно до нея — каза Стоун.

— Вие полицай ли сте, господин Барингтън? Определено не ми приличате на такъв.

— В момента — не, но по-рано работех като такъв. Сега съм адвокат. Отношенията ни със Сара са лични. На горния етаж какво има?

— Деловодство, експедиция и канцелария — отговори Бергман. — Аварийният изход и всички прозорци са защитени срещу опити за проникване с взлом отвън.

Мобифонът в джоба на Стоун звънна и той протегна ръка на галериста.

— Благодаря ви, господин Бергман. Няма да ви отнемам повече време.

— Няма защо — стисна ръката му Бергман. — Нали и двамата искаме да гарантираме сигурността на Сара. Приятен ден.

— Приятен ден и на вас — Стоун се насочи към вратата и извади мобифона си. — Ало.

— Аз съм, Дино. Трябва да се видим.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно? Намирам се съвсем близо до „Ла Гулу“.

— След десет минути — каза Дино и изключи телефона.

Стоун прибра мобифона в джоба си, излезе на тротоара и пое към центъра.