Подозренията убиват

32

Приготвяха се да тръгват за откриването на изложбата.

— Следобед говорих с майка по телефона — каза Сара. — Предлага ми да се настаним в къщата в провинцията. Струва ми се най-доброто решение, какво ще кажеш? Ще се отпуснем на спокойствие, ще се отдадем на ветроходство.

— Звучи много приятно — промърмори Стоун, докато наместваше черната папийонка, и облече фрака. — Какво ветроходство?

— Къщата ни е разположена на провлака Солент, между остров Уайт и английския бряг. Съвсем наблизо, в устието на реката Боальо, татко държи яхта с платна. Плавал ли си с платноходка?

— Веднъж като дете, когато гостувах при родителите на мой приятел. Опитвал съм и в Карибско море, но наскоро не ми се е случвало често.

— Ще бъде чудесно, Стоун — измърка тя и се обърна с гръб към него, за да закопчае ципа на роклята й. — От три години не съм си ходила вкъщи, а толкова обичам Хемпшир. Морето ме кара да се чувствам на върха на щастието.

— И аз чакам с нетърпение да го зърна.

— Как изглеждам? — Сара се завъртя и се огледа критично.

— Невероятно си красива — отвърна Стоун. — И роклята ти е чудесна.

— И вие, сър, изглеждате като принц — усмихна се тя и оправи папийонката му. — Знаеш ли, че те виждам за първи път с фрак?

— Преди да заминеш за Италия аз нямах фрак.

— Трябва винаги да се обличаш така, ставаш още похубав.

Стоун я хвана подръка и я поведе надолу по стълбите.

— Тази вечер няма да карам аз.

— Да не си наел шофьор?

— Нещо подобно. Помолих един бивш полицай, Боб Бърман, който от време на време ми помага с разследвания.

— Предполагам, че ще е въоръжен — каза тя с леко отвращение.

— Така трябва, според мен.

— И какви други мерки си взел?

— Андерсън и Кели ще бъдат в кола на улицата. Боб ще пази задния вход, откъдето ние ще влезем в галерията, а Дино ще ни придружава вътре.

— Всичко това ми се струва излишно, Стоун.

— След тази вечер няма да ти се налага да мислиш повече за това.

— Добре.

Слязоха в гаража, където Стоун запозна Сара с Боб Бърмън — нисък здравеняк на около четиридесет години. Качиха се в колата, Боб седна зад волана и подкара на заден ход, за да я изкара от гаража.

— Тръгваме нарочно доста по-рано, Боб, карай по обиколни пътища, за да се убедят полицаите зад нас, че никой не ни следи.

— Добре, Стоун — кимна Боб. — Ти да не си събираш багажа?

— А, не — отвърна Стоун.

— Ти си знаеш.

После дълго се въртяха из улиците, напредвайки малко по малко към центъра и едва след половин час пристигнаха точно навреме при задния вход на галерията.

Бърмън слезе и се разходи наляво-надясно по пресечката. После се върна и отвори вратата на колата.

— Изглежда чисто — каза на Стоун.

Стоун бързо преведе Сара през тротоара до входа. Там Едгар Бергман държеше вратата отворена. Бърмън премести един знак от запазеното място, паркира там колата и застана на входа.

— Да се е случило нещо необичайно днес? — попита Стоун.

Бергман поклати отрицателно с глава.

— Нищо, освен че след статията в „Таймс“ ни затрупаха с нови потвърждения за присъствие.

— Всичките ли ги познавате?

— Повечето са от хора, на които сме изпратили покани, има и неколцина дилъри. Мисля, че ще дойдат и около дузина непознати, на които дори не съм чувал имената.

— Ще ви помоля да им отделите специално внимание, когато пристигнат.

— Ще уведомя администраторката ни — прие Бергман.

Влязоха във все още празната галерия.

— Всичко изглежда прекрасно, Сара — огледа се наоколо Стоун. — Ще ме извиниш ли за малко, трябва да поговоря с Едгар и администраторката.

Приближиха се до рецепцията при главния вход, където Стоун се запозна с администраторката и със съпругата на Бергман — Имам намерение да постъпим така — представи плана си Бергман. — Съпругата ми и аз ще посрещаме тук гостите. Когато влезе непознат за мен човек, ще се обърна към вас и ще ви кимна. Добре ли е така?

— Много добре — съгласи се Стоун. — Ще се постарая да не съм далеч от вас.

— Всичкото това вече ми лази по нервите — оплака се Бергман.

— Сигурен съм, че всичко ще мине добре; има още двама полицаи в кола на улицата, друг мой човек охранява задния вход — уведоми ги Стоун, след което започна да разглежда картините. Приближи се да огледа отблизо една, която особено привлече вниманието му, и се върна при Бергман. — Колко струва картината с номер 36?

Бергман разгърна каталога.

— Шест хиляди долара, тя е една от най-малките по размер.

— Сложете й знак, че е продадена, моля — поръча Стоун и подаде кредитната си карта на администраторката.

— За мен е удоволствие.

— А кои две купи господин Бианки?

— Ами номер… — Бергман се сепна от почуда. — Чакайте, как разбрахте това? Направихме сделката съвършено конфиденциално. Той ще бъде много възмутен, ако реши, че съм споделил с някого.

— Това е само мое предположение. Снощи вечерях с него и той спомена за картините на Сара.

— Разбирам — облекчен каза Бергман. — Купи картини № 6 — ето я там, при цветята, и № 14 — голямата, в центъра на северната стена.

— Добро око има — отбеляза Стоун, докато гледаше споменатите картини.

— О, да. Надявам се да запазите дискретност за покупката. Той ми е дългогодишен клиент, нямам никакво намерение да го отблъсквам с нещо.

— Разбира се — кимна Стоун. Вдигна поглед и зърна влизащия в галерията Дино, облечен с фрак. — Не си ли прекалено наконтен?

— Да бе, така е — отвърна Дино. — Говорих с Андерсън и Кели отвън. Някой охранява ли задния вход?

— Боб Бърмън е там, той ни докара.

— Добре.

Стоун му обясни как ще действат в случаите, когато пристигне непознат за Бергман човек.

— Смятам, че държим всичко под контрол — каза Дино. — Нервен ли си?

— Малко.

— И аз. Ще ми се да не ни беше идвало да главата всичко това. Статията в „Таймс“ ме притеснява.

— И мен. Но направихме всичко, каквото ни е по силите. Сега да се опитаме да се успокоим и да се наслаждаваме.

— Ти се отпусни — каза Дино, — аз ще си остана нервен.

Появиха се първите гости и постепенно потокът от хора се увеличи. Стоун следеше как съпрузите Бергман посрещаха пристигащите гости. От време на време показваха с уговорения знак, че не познават посетителите.

Дино не изпускаше от поглед непознатите, но всички те се държаха прилично. В разгара на вечерта Стоун се обърна към Дино:

— Ще наблюдаваш ли за малко сам? Искам да огледам отвън.

— Да, разбира се.

Стоун излезе от галерията и огледа улицата. Всичко изглеждаше нормално. Видя Андерсън и Кели в паркираната кола до отсрещния тротоар. И тогава забеляза пикапа.

Този не беше черен, а безлично сив, без никакви надписи. Отиде до него и погледна към предната седалка.

На мястото до шофьора имаше карта на града. Нищо друго не се виждаше. Странични прозорци нямаше, а малките прозорчета отзад бяха замазани. Стоун отстъпи крачка назад и записа в бележника си регистрационния номер. После пресече улицата и потропа на страничното стъкло на полицейската кола. Кели свали прозореца няколко сантиметра.

— Да?

Стоун откъсна листчето от бележника със записания номер и му го подаде.

— Провери този номер.

— Откъде е?

— На сивия пикап пред галерията.

— Той си беше там, когато пристигнахме — каза Кели. — Не виждам никакъв проблем.

— Провери номера, Кели!

Андерсън дръпна листчето от пръстите на Кели и вдигна телефона. Подир минутка излезе от колата и каза на Стоун:

— Този номер принадлежи на автомобил „Буик Сенчъри“ от 1996 г., откраднат е днес подир обяд в Куинс.

— Повикайте сапьорите — нареди Стоун и тръгна да пресича улицата. Точно тогава обаче светофарът светна зелено и той се видя принуден да се отдръпне назад, но не можа да изтърпи да изчака потока от коли, промуши се помежду тях и бързо се върна в галерията. Бергман и съпругата му бяха напуснали поста си до входа, а администраторката беше заета с продажба на картините.

— Прощавайте — каза Стоун на администраторката, — но ни се налага да ви изведем оттук.

— Не разбирам — каза младата жена и потърси с поглед шефа си. — Господин Бергман не ми е наредил нищо…

— Просто правете каквото ви казвам — настоя Стоун.

Откри с поглед Дино и му даде знак.

— Какво има?

— Точно пред галерията е паркиран пикап, открадне днес следобед. Веднага трябва да изведем всичките тези хора през задния вход.

Дино кимна в знак на съгласие.

— Да го направим спокойно — изрече той, след което се приближи до една групичка хора, каза им нещо, сочейки пътя към задната част на галерията.

Стоун понечи да се присъедини към него, но в този момент забеляза, че администраторката и купувачите не бяха прекъснали заниманието си. Хвана за ръката един от мъжете и му каза:

— Много съжалявам за причиненото безпокойство, господине, но се налага всички да напуснат веднага галерията през задния вход. Минете, ако обичате, оттук със съпругата си.

Още докато говореше, се чуха сирените на пристигащите по Медисън авеню коли.

— Не разбирам — недоволен, че го прекъсват, каза мъжът. — Не искам някой друг да купи картините, които си харесах.

— Моля, не се безпокоите за това. Става дума за мярка за сигурност.

Мъжът неохотно хвана жена си подръка и я поведе към дъното на залата.

Изпадналият в паника Бергман попита:

— Какво става?

— Отвън има паркиран подозрителен пикап. В момента Дино извежда всички навън през задния вход.

— В разгара на откриването на изложбата? Да не сте луд?

— Положението е много сериозно, господин Бергман.

Не губете повече време, изведете тази жена оттук — посочи Стоун към администраторката. Галеристът се подчини.

Приближи се Сара.

— Какво става, скъпи?

— Възможно е отвън да има бомба — прошепна той. — Повикахме специалисти да се справят с нея. Трябва да те изведа оттук. — Закрачи, отдалечавайки се от предния вход, но изведнъж сякаш премисли нещо, върна се до голямата витрина откъм улицата и издърпа тежките вълнени завеси. — Хайде сега — каза на Сара и я хвана подръка.

В този момент се чу страхотен взрив и току-що дръпнатите завеси се издуха, тъй като експлозията беше отхвърлила укрепеното стъкло на витрината навътре в галерията.