Подозренията убиват

39

Стоун изкара колата от гаража и направи справка по телефона за номера на Брус Голдсмит. Спомни си, че по едно време бяха станали съперници за едно момиче, което в крайна сметка той бе спечелил. После набра цифрите. — „Голдсмит, Крейвън и Мойл“ — отговори женски глас.

— Свържете ме с Брус Голдсмит, моля. Търси го Стоун Барингтън.

— Наш клиент ли сте, господин Барингтън?

— Не. Негов стар познат. Кажете на господин Голдсмит, че трябва да говорим веднага, въпросът не търпи никакво отлагане.

— Изчакайте момент.

Докато се обади Голдсмит обаче, на Стоун му се наложи да почака доста време.

— Здравей, Стоун, с какво мога да ти бъда полезен? — каза припрян глас.

Стоун веднага си спомни, че Брус Голдсмит вечно беше припрян.

— Здравей, Брус, как я караш?

— Не мога да се оплача. С какво мога да ти бъда полезен?

— И аз не се оплаквам.

— Нямам много време, Стоун. Казвай какво има?

— Спомняш ли се една жена на име Арлин Мителдорфер, идвала е при теб за развод?

Настъпи дълго мълчание.

— На линията ли си още, Брус?

— Защо е всичко това, Стоун?

— Приемам, че си я спомняш. Сигурно си спомняш и друго — че ден или два след като е идвала при теб, е била убита.

— Откъде знаеш?

— Задавам много въпроси. Интересува ме дали по време на срещата ви ти е говорила нещо за съпруга си.

— Сега се сетих, ти го арестува. Знаеш много добре, че не ми е позволено да разисквам това с теб; разговорът ни не подлежеше на разгласяване, иначе още тогава щях да ти се обадя.

— Тя е мъртва от дванадесет години, Брус, конфиденциалността на тогавашния разговор сега не е проблем.

— Държа записките от онези години в Куинс, ще ми отнеме седмици, докато ги намеря.

— Не ми трябват записките ти, Брус. Просто искам да знам какво си спомняш от разговора с нея. Мителдорфер е пуснат от затвора и аз се опитвам да го открия. Надявам се да науча от теб нещо, което да ми свърши работа.

— Не си спомням кой знае какво.

— Тя е била хубава жена, Брус. Сигурен съм, че помниш срещата с нея отлично.

— Не мога да видя причина, поради която да наруша конфиденциалността, за да ти помогна.

— Нека тогава ти изтъкна една такава причина, Брус. Изглежда Хърбърт Мителдорфер е тръгнал да кръстосва Ню Йорк и да убива хора, които смята, че са го ядосвали в миналото, а понякога и техни приятели. Засега труповете са шест, продължаваме да броим. Ако ти навремето си й дал съвет в негова вреда — в което не се съмнявам, той може да ти е много ядосан.

Този път последва съвсем кратко мълчание.

— Заведох я на обяд — започна Голдсмит. — Тя беше прекрасна и хич не възразявах да ме видят с нея. Каза, че мъжът й е прибрал парите, дадени от баща й, че иска да се разведе и да си ги върне. Интересуваше се дали това е възможно. Отговорих й съвсем положително. Спомням си, че ставаше дума за три-четири милиона долара и подарен от баща й апартамент за сватбата им. Страхуваше се, че съпругът й може да прибегне към насилие. Посъветвах я да се изнесе от апартамента им и веднага да подаде молба за развод. Уверих я, че в много кратък срок ще възвърна собствеността й върху апартамента и тя ще може да се премести там още по време на делото. Обеща, че ще ми се обади пак, но така и не я чух повече.

— Спа ли с нея, Брус?

— Това едва ли има и най-малката връзка с разговора ни.

— Може и да има, ако е признала на мъжа си. Съпругите обичат да изплюват подобни камъчета по време на семейни караници.

— Да, е, добре, чуках я. Обядвахме в малък хотел в Сикстис, а по онова време държах в него една стая.

— Нещо друго каза ли ти за семейния си живот, каквото и да било?

Голдсмит помисли малко.

— Да, сещам се, подозираше съпруга си, че има и друга жена, че е двуженец.

— А спомена ли къде е тя или коя е?

— Не, ние вече… се бяхме разгорещили и повече не стана дума за това. Ако ми се беше обадила пак, щях да я попитам, разбира се.

— Разбира се.

— Стоун?

— Да?

— Да се озъртам ли?

— На твое място, Брус, направо бих изчезнал от града. Всъщност аз правя точно това.

— Не затваряй, Стоун — каза Голдсмит и се обади на секретарката си: — Мили, кажи на Мойл, че аз ще се явя вместо него за показанията в Сан Франциско. Прехвърли самолетния билет на мое име. Полетът беше в два часа, нали? Не ме интересува какво казва, прави каквото аз ти казвам. — После се върна към разговора със Стоун: — Благодаря ти, приятелю, оценявам жеста ти да ме предупредиш.

— И аз оценявам спомените ти — каза Стоун, чувстваше се някак омърсен. Затвори слушалката и се обади на Дино. Караше на север по магистралата „Со мил ривър“.

— Бакети — отговори Дино.

— Стоун се обажда. Възможно е да ти се обади човек на име Палмър, който…

— Преди малко ми се обади.

— Значи си наясно?

— Има си хас. Научи ли нещо друго?

— Да. Арлин Мителдорфер се е срещала с адвокат за развода точно преди да бъде убита. От него разбрах за подозренията й, че Хърби е имал и друга жена.

— Преди нея?

— Едновременно с нея.

— Хърби е бил двуженец?

— Възможно. Не зная дали преди време данните за бракосъчетанията са били компютризирани, но май си заслужава труда да направим проверка. С голямо удоволствие бих си поприказвал с другата госпожа Мителдорфер. Не е изключено точно тя да го крие в момента.

— Ще се заема с това — каза Дино.

— Пътувам за Кънектикът. Ще ти дам телефония си номер там, днес следобед ще бъде действащ. — Продиктува му и номера си в колата: — За всеки случай, ако ти потрябвам до час и половина.

Беше ведър и хубав пролетен ден; дърветата се кичеха с нови зелени корони и Стоун напредваше с удоволствие по извиващата се магистрала „Со мил ривър“.

Набра номера на домашния си телефон и натисна кода за записващото устройство. Отговори му механичен тембър: Имате две съобщения. Първото: „Здравей, аз съм Долче. От «Карлайл» казаха, че си напуснал. Нямам представа за плановете ти за уикенда. Ако нямаш такива, обади се и ще организираме нещо интересно.“

Второто: „Стоун, обажда се Ванс Колдър. Надявам се, че си добре. Ние с Арингтън ще прекараме уикенда в Голямата ябълка. Ще ни бъде много приятно да обядваме заедно, ако си свободен. Ще ни бъде драго да се видим с теб, освен това, разбира се, ще видиш и бебето ни. Обади се, моля.“ — Беше продиктувал и телефонния номер.

Стоун остана без дъх. Знаеше, че все някога ще дойде времето и за това, но не очакваше да се появят в Ню Йорк толкова скоро. Вътрешно не беше уверен, че ще може да се справи със срещата, а тъй като беше напуснал града, реши, че има удобно извинение, за да не ги посети. Набра техния номер.

Прехвърляме разговора ви — произнесе записан глас.

Прозвучаха няколко сигнала, телефонът зазвъня и се обади жена. Не беше Арингтън.

— Ало?

— Мога ли да говоря с Ванс Колдър, моля?

— Кой го търси?

— Казвам се Стоун Барингтън, обаждам се по негово искане.

— Момент.

След малко Ванс взе слушалката.

— Как си, Стоун? — попита с бодър глас.

Опита се да влезе в неговия тон.

— Чудесно, Ванс, как сте вие с Арингтън и бебето?

— Прекрасно. Ще можем ли да вечеряме заедно през уикенда?

— Би било чудесно, Ванс, наистина, но в момента ти се обаждам от колата, отивам на село.

— Къде по-точно?

— Купих една малка къща във Вашингтон, щат Кънектикът.

— Виж ти какво съвпадение, ние сега сме в къщата ми в Роксбъри, а това е първото село до Вашингтон.

Стоун не знаеше, че Ванс има къща в Кънектикът.

— Божичко, Ванс, точно днес се премествам и…

— Добре, нека да е за утре вечер, тъкмо ще се нуждаеш от почивка и да хапнеш нещо готвено. Дай ми новия си адрес, ще изпратя кола да те вземе.

— Мисля, че ще се оправя сам, дай само указания как се стига. — Измъкна бележника си и записа адреса.

— Към седем часа, става ли?

— Добре, към седем.

— Ще бъде съвсем неофициално, можеш да дойдеш с когото си пожелаеш.

— Благодаря ти, Ванс, до скоро — и изключи телефона. „Ами, всичко е нормално — каза си наум, — нали сме възпитани хора, ще минем и през това.“ После се сети, че по-добре би било да не минава през това сам, набра номера на офиса на Долче и веднага го свързаха с нея.

— Здравей — измърка тя.

— Здрасти, получих съобщението ти.

— Имаш ли някакви планове за през уикенда?

— Имам, защо да не дойдеш при мен? Щях да те помоля още тази сутрин, но ти беше излязла преди да се събудя.

— Какво си наумил?

— Наскоро купих къща в Кънектикът и днес се пренасям в нея. До утре вечер ще трябва да съм свършил доста работа, така че защо не тръгнеш утре насам? А, освен това, вечерта съм поканен на вечеря от една филмова звезда.

— Коя е тази звезда?

— Оставям го за изненада. Вземи нещо за писане, ще ти дам ценни указания как да стигнеш.

Тя си записа всичко.

— Колко време ще ми отнеме пътят?

— По-малко от два часа от центъра на града.

— Ще се освободя оттук към два часа…

— Е, значи към четири ще се видим.

След това най-неочаквано той започна да мисли за предстоящата вечер с много по-приятно чувство.