Подозренията убиват

10

Звънецът на входната врата разбуди Стоун.

Обърна се в леглото и хвърли поглед към часовника — показваше 9.00 ч., а после се пресегна към слушалката и натисна копчето за домофона: — Да?

— Господин Барингтън?

— Да.

— Аз съм Джоан Робъртсън, от „Удман и Уелд“. Бил Егърс ме изпраща, за да ви помагам в секретарската работа.

— Да, да. Сега ще ви отворя. Влезте вътре, моля, намерете кухнята и си направете кафе. Ще сляза при вас до двайсетина минути. — Той натисна копчето за отварянето на входната врата.

Измъкна се с мъка от леглото, обръсна се, взе душ, облече се и изтича по стълбите надолу. Там, до кухненската маса, седеше и пиеше кафе стегната четиридесетгодишна жена, със започнала да побелява коса.

— Добро утро — приветства го тя. — Ще пиете ли кафе с мен? Направила съм цяла кафеварка.

Стоун се ръкува с жената и любезно отвърна:

— Благодаря, с удоволствие. — Сипа си чаша кафе и се настани до масата. — Страшно приличате на… как се казваше тази актриса?

— Джун Елисън ли?

— Точно тя.

— Всички все това ми казват.

— Имате абсолютно същия глас. Да не сте нейна дъщеря?

— Не, освен ако родителите ми не са ме лъгали цели четиридесет и пет години.

— Боб обясни ли ви каква работа ще извършвате при мен?

— Само ми каза, че се нуждаете от секретарка, поне за около седмица-две. Освен това ме предупреди да се старая да не ви се харесам твърде много, защото няма никакво намерение да ме отстъпва за по-дълъг срок.

Стоун се засмя. В този момент иззвъня окаченият на стената телефон.

— Моля? — вдигна слушалката той.

— Стоун? Сара Бъкминстър се обажда.

Нейният английски акцент погали слуха му като мек камбанен звън и предизвика в отговор трептене по цялото му тяло.

— Вие сте самозванка — постара се да говори твърдо той, — защото сега истинската Сара Бъкминстър се на мира в Тоскана и сигурно в момента подготвя гроздето от новата реколта за производство на кианти.

— Да, така беше до вчерашния ден — през смях каза Сара.

— Какво, да не си се завърнала наистина?

— Точно така.

— Господи, минаха…

— Шест години и половина. По дяволите, какво пра виш, как си?

— Карам я все някак.

— И аз. Ще ме поканиш ли на обяд?

— Печелиш. В 13.00 ч. В „Четирите сезона“, става ли? Ще празнуваме.

— Разбира се. До скоро.

— Чао. — Стоун окачи слушалката и се върна при ма сата. — Извинете — каза на Джоан, — една стара приятелка най-неочаквано се е завърнала.

— Нейната изненадваща поява очевидно ви достави голяма радост — отбеляза Джоан…

— Личи си, нали. Наистина много се зарадвах. Та така, тъкмо ви казвах… — Прекъсна ги звънецът на входната врата. — Моля да ме извините отново. — Вдигна слушалката на домофона:

— Да, моля? — Затвори и се обърна към Джоан: — Ще отида да видя кой е.

Прекоси хола, приближи до вратата и погледна. Навън нямаше никой. Огледа внимателно улицата, но не забеляза минувач, който да се интересува от неговата къща. Затвори вратата и понечи да се върне в кухнята, когато забеляза на пода във входното антре малък жълт плик. Вдигна го и го огледа — беше телеграма на „Уестърн Юниън“. Върна се в кухнята и хвърли телеграмата на масата, седна на мястото си и отпи от изстиващото кафе.

— Телеграма е — каза, вземайки отново плика.

— Много странно — обади се Джоан.

— Какво му е странното? — попита и се зае да отваря плика.

— Ами, вече не се работи с телеграми. Искам да кажа, че наистина можете да изпратите телеграма по пощата, но според мен факсовете вече отдавна са превърнали телеграмите в отживелица.

Стоун разтвори сгънатата като плик жълта хартия.

Беше старовремска телеграма, от онези със залепени върху хартията телеграфни ивици. Текстът гласеше:

Стоун препречете написаното, направо не можеше да откъсне очи от текста.

— Добре ли сте, господин Барингтън? — попита Джоан. — Пребледняхте.

Стоун усети, че е бял като платно.

— Много съжалявам — каза.

— Какво има, лоши новини ли?

— Боя се, че е така — отговори. — Бихте ли изчакали тук, Джоан? Каквото и да стане, не излизайте от къщата и не се приближавайте до входната врата.

— Добре — тя впери изумен поглед в него.

Стоун отиде в кабинета си и оттам се обади на личния телефон на Дино.

— Бакети слуша.

— Дино, Стоун се обажда.

— Добро утро. По-добре ли се чувстваш сега?

— Допреди минутка, да, бях по-добре.

— Какво се е случило? — попита напрегнато Дино.

— Получих съобщение от престъпника — каза Стоун и му прочете текста на телеграмата. — Пъхнал я е под входната ми врата преди пет минути.

— Не затваряй — предупреди Дино и превключи на друга линия.

Докато чакаше, на Стоун му призля от мисълта в каква беля можеше да вкара Джоан Робъртсън.

— Чакаш ли? — дочу гласа на Дино.

— Да.

— Изпратих ново, по-подробно описание за полицията от твоя квартал — каза Дино. — Нямам представа какво повече бих могъл да сторя засега.

— Има още нещо — каза Стоун.

— Давай!

— Направих една голяма грешка. След смъртта на Алма, Бил Егърс ми предложи да изпрати на нейно място човек, докато си намеря постоянна секретарка. Жената дойде още тази сутрин. Съвсем бях забравил за нея.

— По дяволите!

— Така е — съгласи се Стоун.

— Трябва непременно да я измъкнем оттам — каза Дино.

— Какво предлагаш?

След кратък размисъл Дино попита:

— В онзи твой гараж няма ли място за една кола?

— Има. Нали съм се наканил да си купувам, разчистил съм кашоните пред гаража.

— Добре, ще изпратя кола без опознавателни полицейски знаци; ти имай грижата да отвориш вратата на гаража. Нека да вкарат колата вътре, ти настани дамата на задната седалка и те ще я изведат. Ще ги предупредя да внимават много да не ги проследят.

— Чудесно — отвърна Стоун. — Кажи им да ми се обадят, като наближат къщата.

— Добре.

Стоун окачи слушалката и се върна в кухнята.

— Джоан, боя се, че няма да мога да се възползвам от: услугите ви, поне за сега.

— Ваша воля — отговори жената и стана от мястото си.

— Не, не, седнете. Сега ще чакам да ми изпратят кола, която да ви върне във вашия офис.

— О, няма нужда, господин Барингтьн. Не е далеч, а и времето навън е толкова приятно.

— Боя се, че е много необходимо даже — каза Стоун. — Ще ви вземе полицейска кола.

— Полицейска кола? Не ви разбирам.

— Няма да влизам в подробни обяснения, само ще ви помоля да ми се доверите.

— Както кажете — сви рамене тя.

Телефонът иззвъня и Стоун вдигна:

— Ало.

— Анди Андерсън е. Вече сме на вашата уличка.

— Благодаря — каза Стоун, — сега ще отворя гаража — Елате с мен — обърна се към Джоан Робъртсън.

Тя стана от мястото си.

— Добре.

Стоун я поведе към гаража надолу по задното стълбище и през залата за гимнастика. Натисна копчето и вратата започна да се издига със скърцане. След миг в гаража влезе кола, управлявана от Мик Кели, до него седеше Анди Андерсън. Стоун отвори вратата и помогна на Джоан да се настани на задната седалка.

— Моля ви да се снишите на седалката и да останете така, докато детектив Андерсън не ви каже да се изправите.

Джоан се засмя.

— Нищо по-странно не ми се беше случвало.

— Правим го заради вашата сигурност, повярвайте ми.

Благодаря ви, че дойдохте да ми помогнете. Аз ще ви се обадя, когато нещата се оправят. — После затвори вратата и даде знак на Андерсън. — Тръгвайте! — Колата потегли към улицата и Стоун веднага спусна вратата на гаража.

На връщане към кухнята се досети, че има насрочена среща за обяд, която не би и помислил да отмени.