Подозренията убиват

47

Стоун сънуваше еротичен сън. Отвори око и прозря истината — не ставаше дума за никакъв сън. Слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците. Повдигна леко глава и като видя пред носа си темето на Долче, възкликна тихичко и пак се отпусна върху възглавницата.

Възклицанието му накара Долче да прекъсна предишното си занимание. Възседна го и се наведе да го целуне по устните. Разпилените й къдрици закриха слънцето и той се отдаде на мига, който впрочем не трая само миг.

Така двамата осветиха къщата.

Стоун остана задъхан и изпотен в леглото, а Долче му донесе от банята топла кърпа за лице.

— Добро утро — каза тя.

— Добро, без съмнение — отвърна той. — Струва ми се, че денят ми отиде, няма да стана от леглото.

— Почивай си, аз ще приготвя нещо за закуска.

Загледан в тавана, Стоун постепенно се унесе отново, докато върналата се в леглото Долче и някакви приятни аромати не го събудиха повторно. Тогава се изправи и се огради с възглавници, а Долче постави в скута му подноса със закуската. Бъркани яйца, кренвирши, английски кифлички, портокалов сок и термос с кафе. До себе си видя и неделното издание на „Ню Йорк Таймс“.

— Внимавай да не свикна на това — каза Стоун, докато намазваше с масло английската кифличка. — Решила си да ме угояваш ли? — Бърканите яйца му се усладиха много.

— Няма да напълнееш, знам те аз — можеш да ядеш колкото си искаш, без да трупаш килограми. Как го правиш този номер?

— Правилно съм избрал родителите си — те и двамата бяха слаби до края на живота си.

— А аз, ако изяждам всичко, което леля Росария ми слага, ще стана сто кила.

— На нея ли си кръстена?

— Да.

— Освен нея имаш ли други роднини?

— Повечето от роднините ми са починали. Мама — преди година, а двамата по-големи братя на татко са починали много отдавна, още преди да навършат тридесет години.

— Толкова млади? От какво?

— От това, че са се оказали в лош ден на лошо място.

— Аха.

— На татко дори не са му разрешили да отиде на погребението им. Баща му го пратил да учи право в Колумбийския университет, но на всички разправял, че синът му учи някъде в Европа. Цели три години забранявали на татко да ходи в Бруклин, единствен той от студентите ходел на лекциите въоръжен с пистолет.

— Не мога да си представя, че баща ти е способен да стреля с пистолет.

— Всъщност така и никога не е стрелял. В името на оцеляването си обаче е бил готов да направи всичко необходимо. — Погледна го твърдо и добави: — Типична фамилна черта, впрочем.

— Помниш ли дядо си?

— Не, починал е далеч преди да се родя. Тогава татко още е нямал тридесет години, но цялата отговорност и трудности легнали върху него. Дълго време не смеел да се ожени, от страх жена му да не остане вдовица. Работил години наред, за да укрепи положението, което наследил. Било е кошмар.

— Но вече не е така, нали?

— О, сега не. Татко е посветил живота си на една цел — да гради уважавано семейство. Точно затова толкова го ядоса женитбата ми с Джони.

— А ти защо се омъжи за него?

Долче посрещна въпроса му със смях.

— Бях девствена. Татко ме държеше изкъсо и това бе единственият начин да бъда с мъж.

— Едва ли ще да е било само за това.

Последва нов смях.

— Така е. При всяко мое излизане татко пращаше човек да ме следи. Всяка моя погрешна стъпка с някое момче можеше да завърши зле за него. Не можех да позволя подобно нещо да тежи на съвестта ми.

— Радвам се да чуя, че имаш съвест.

— Разбира се, че имам — почти извика тя. — Да не мислиш, че съм като дядо си?

— Имам съвсем бегла представа каква си. Освен в леглото, там си забележителна.

— То е вроден талант — каза тя, — също като пеенето.

— Вярвам ти. — Стоун отмести настрана подноса и взе да прелиства вестника. Намери това, което търсеше, в подлистника „Метро“. — Ето го — и показа страницата на Долче.

— Това ли е Мителдорфер?

— Да.

— Прилича ми на най-обикновен грубиян.

— Да, но е извънредно опасен.

— Къде мислиш, че се крие?

— Бих могъл само да гадая. Предполагам, че си живее живота някъде в Манхатън, в Истсайд. Точно затова се надявам, че някой би могъл да го разпознае по снимката.

— А кой е този другият, на рисунката? Прилича на Мителдорфер.

— Този портрет е рисуван по описанието на Мери Ан на нападателя й. Има голяма прилика между тях, нали така? — Стоун не откъсваше очи от двете лица и изведнъж извика: — Мамка му!

— Какво стана?

Стоун грабна телефона от тоалетката до леглото и позвъни на Дино.

— Ало?

— Гледам „Таймс“, забелязваш ли нещо общо между снимката на Мителдорфер и полицейския рисуван портрет?

— Разбира се, двамата се приличат. Нали си спомняш човека, който преряза гърлото на съседката ти? Все едно беше Мителдорфер, но с коса. Нали затова си направихме труда да проверим дали е имал деца, но ударихме на камък, оказа се, че има само един племенник в Германия.

— Дино, ако Мителдорфер наистина е имал и друга жена, както твърдяла Арлин, напълно възможно е да има дете от нея.

— Проницателна мисъл!

— Имахте ли късмет да откриете нещо в регистрите на гражданските бракове?

— Засега нищо. Компютърни данни има само от няколко години насам, но натоварихме двама младоци да преглеждат микрофилмите на по-старите записи.

— Точно така, сигурен съм, че ще намерят. Успеем ли да открием първата госпожа Мителдорфер, ще открием и техния син, а после ще стигнем и до самия Мителдорфер. Проверете всички с това фамилно име в щата. Глупости, не само в щата, в цялата държава, това име не се среща често.

— Това ще е първата работа на моите хора утре. Как мина снощната вечеря?

— Ще ти разправям по-късно. Да ми се обадиш, ако изскочи нещо. Впрочем, за малко да забравя да те питам — как мина снощната премиера в театъра?

— Кръгла нула, нищо особено не се случи.

— Сигурно Мителдорфер не е успял да научи името на Палмър.

— И аз така предполагам. Кога ще се върнеш в града?

— Не съм решил, но вкъщи не мога да се върна.

— Добре, после ще говорим.

Стоун затвори телефона и се обърна към Долче.

— Струва ми се, че все още нямаш информация от затвора „Синг Синг“.

— Чакай да се обадя — каза Долче и посегна към телефона от нейната страна на леглото и набра някакъв номер. — Какво научи? Знаеш ли го кой е? — и поиска с жест хартия и молив.

Стоун скочи от леглото да ги донесе.

— Да, продиктувай ми го по букви. Дали са ти и адрес? Как се казва наблюдаващият офицер? Благодаря. — После подаде на Стоун бележника. На листа бяха написани три имена. — Първите двама са лежали заедно с Мителдорфер, помилвани са преди него. Третото име е на наблюдаващия ги офицер.

Моят човек не можа да ми даде никакъв адрес, но твърди, че са били много близки с Мителдорфер.

— Това трябва да се проучи — рече Стоун, — но до утре няма да стане нищо. Хайде да се облечем и да излезем.

Виж какъв хубав пролетен ден е навън, а някъде тук наблизо ще има и разпродажба.

— Какво ще разпродават?

— Нали знаеш провинциалните аукциони — продават всякакви неща.

— Какви всякакви неща?

— Антики, мебели, картини и всякакви дребни сувенири.

— Няма да мога да те придружа, трябва да се върна в града.

— Но днес е неделя.

— Утре има заседание на управителния съвет, дотогава трябва да се запозная със стотици молби за стипендии.

— Олеле!

— А и този селски въздух е прекалено чист за градско момиче като мен. Казваш, че не искаш да се връщаш вкъщи.

— Засега — не.

— Защо не дойдеш при мен?

— В Бруклин?

— Не, разбира се. Аз си живея в Ист Сикстиз.

— Сигурна ли си, че имаш достатъчно място?

— Разбира се, а и ти не заемаш кой знае колко.

— Може да дойда довечера, става ли?

— Става — съгласи се тя и написа адреса си. — Обади ми се от колата, като наближиш блока ми, за да ти отворя гаражната врата.

— Май ние с теб сме единствените в града със собствени гаражи.

— Възможно. — Долче нахвърля нещата си в една чанта и целуна Стоун на раздяла.

Ферарито отпраши с пронизителен рев и той заспа изтощен.