Подозренията убиват

55

Портиерът Джеф Баниън беше на поста си пред входа на блока. Едно такси спря под сенника точно пред входа и той се втурна да отвори вратата на пътника. Миг след това обаче възпря устрема си, тъй като не изглеждаше като обитателите на блока на Джеф. Затова се върна на мястото си пред входа и остави пътника от таксито да се оправя сам с вратата на колата.

За негова изненада обаче младежът се насочи към входа. Беше нисък, с широки дрехи и тежки кубинки, и подстриган толкова ниско, че изглеждаше почти с гола глава. Носеше раница.

— Мога ли да ви помогна, господине? — попита Джеф, без да се отмества от вратата.

— Аз гледам за човек от тази сграда — каза младежът със силен чужд акцент.

— И кой е той, господине?

— Господин Хауърд Мензиес.

Това вече съвършено обърка представите на Джеф.

— Каква работа можете да имате с господин Мензиес?

— Лична работа — отговори младежът.

— Как се казвате?

— Петер Хаусман.

Джеф го изгледа подозрително от главата до петите и каза:

— Почакайте тук, моля. — Влезе във входа и каза на втория портиер: — Ралф, дойде един съмнителен тип, иска да се качи при господин Мензиес. Той вкъщи ли си е?

Ралф погледна един списък.

— Да, освен ако не е излязъл с колата от гаража.

— Обади му се по домофона, искам да говоря с него.

Ралф набра номера и зачака.

— Господин Мензиес? Портиерът Джеф би искал да ви каже нещо — и подаде слушалката на Джеф.

— Ало, господин Мензиес?

— Да, Джеф, какво има?

— Дойде един човек за вас, но ми се ще да ви попитам дали да го пусна.

— Кой е той?

— Твърди, че се казва Хаусман, Петер Хаусман.

Последва кратко мълчание, после Мензиес каза:

— О, това е племенникът ми. Дойде миналата седмица, за погребението на жена ми. Пусни го да се качи горе, ако обичаш.

— Извинете, господин Мензиес, бихте ли ми описали външността на племенника си, искам да съм сигурен, че това е той.

— Висок е почти колкото мен, късо подстриган и облечен малко странно — отговори Мензиес.

— С акцент ли говори? — попита Джеф.

— Да.

— Пускам го — рече Джеф и се върна да отвори вратата пред младежа. — Заповядайте, с асансьора на 16 етаж, господин Мензиес ви очаква.

Без да обели дума, младежът влезе в асансьора и натисна копчето за етажа.

Въпреки че се беше подсигурил, на Джеф не му беше приятно да пусне тип като този в блока. Не се съмняваше, че и на другите собственици нямаше да им стане приятно.

— Джеф — повика го Ралф.

— Кажи.

— Карлос се обади, че е болен, днес няма да е на работа. Би ли изнесъл кутиите и вестниците?

— Разбира се. — Джеф не обичаше да върши тази работа, но какво да прави, като днес нямаше кой да я свърши. Слезе с другия асансьор до нивото на гаража, за да вземе складираните в ъгъла чували с отпадъци за рециклиране и купищата вестници. Окачи на една закачалка сакото и шапката си, отвори вратата на асансьора и се захвана на работа. Първо изнесе на улицата чувалите, по четири наведнъж, после се върна за тежките купчини от вестници. Много вестници четат хората от тази сграда, мислеше си Джеф. Него вестниците не го привличаха. Понякога гледаше новините по местния телевизионен канал, но иначе малко го засягаше какво става по света.

Поизпоти се здравата с вестниците и в момента, когато трупна и последната купчина, нещо привлече вниманието му. От първата страница на неделната притурка „Метро“ го гледаше нарисуван портрет на мъж, който тревожно приличаше на влезлия току-що в блока младеж. До рисунката имаше и снимка на по-възрастен човек.

Джеф извади вестника от връзката и прочете материала под нея. Вярно, младежът беше нарисуван с гъста коса, но иначе приличаше като две капки вода на Петер Хаусман. После се вгледа внимателно в снимката на по-възрастния мъж. Двамата определено си приличаха като роднини, пък и възрастния напомняше на Хауърд Мензиес, само дето господин Мензиес си имаше брада и коса, разбира се. Човекът от снимката беше плешив, тоест нямаше начин да е господин Мензиес.

Откъсна страницата от вестника, после я сгъна, прибра я в джоба си, а останалата част от притурката сложи върху купчината. В този момент дочу, че някой пали двигател на кола в гаража и след малко мерцедесът на господин Мензиес изпълзя по рампата навън. Зад волана беше господин Мензиес, а до него — младежът. Мензиес и Джеф си размениха по една усмивка и приятелски си махнаха с ръка.

Джеф се върна в гаража, облече си сакото и шапката и се изкачи на горния етаж, тъкмо навреме, за да помогне на една дама да си пренесе пакетите. Веднага след като остана свободен, пак извади от джоба си откъснатата страница и препрочете историята. Седем убийства!

Ужас, потръпна Джеф.

Помисли си, че ако не познаваше лично Хауърд Мензиес, непременно щеше да се обади в полицията. Нямаше начин обаче джентълмен като господин Мензиес да е забъркан в подобна история. Виж, за племенника му, е, за него не беше толкова категоричен.

Джеф прибра вестника в джоба си и отиде да отвори на един господин.