Подозренията убиват

13

В кухнята блестяха достойни за скъп ресторант уреди и гранитни плотове. Сара настани Стоун на един стол, откъдето да може да я наблюдава, и се развихри. Сипа в тиган с дълга дръжка обилна порция зехтин и докато се загрее, иаряза домати, чесън и пресен босилек.

Когато зехтинът беше готов, Сара пусна в тигана шест филийки италиански хляб и ги запържи от двете страни.

После нареди филийките върху дървена чиния и ги заля с гъстия сос от домати, чесън и босилек. Вдигна блюдото и се отправи към вратата.

— Идвай с мен.

Стоун взе бутилката „Амероне“ и я последва през хвърчащата вратичка до много приятен кът за хранене, където ги чакаше подредена за двама маса.

— Собствениците обичат да обядват тук — каза на Стоун. — Иначе оттатък — тя махна с ръка към вратата — има по-голяма столова, с маса за осемнадесет души.

Стоун запали свещите на масата. Двамата седнаха с лице към прозореца, откъдето се виждаше Сентрал парк и светлините на къщите от южната част на града. Наля вино в чашите и вдигна наздравица:

— За щастливата ни среща!

— Чудесен тост! — отвърна Сара и отпи от чашата си.

— О, това е направо страхотно! Какво е виното? — „Амероне“.

— Възхитителен аромат. Сега си хапни италианска брушета.

Стоун си отряза от хлебчето и го опита.

— Чудесно е. Бързо го приготви, но наистина е страшно вкусно.

— Радвам се, че ти харесва. Нали ти казах, научих се на доста неща в Тоскана.

— Къде по-точно беше ти?

— В областта Кианти — това е на север от Сиена, пада се малко на юг от Флоренция.

— Знаеш ли, досега не съм бил в Европа.

Сара го погледна безкрайно учудена.

— Не ми се вярва.

— Така е, докато бях полицай, все не можех да си позволя такова пътуване, а сега пък съм постоянно зает.

— Ще се справим с този недостатък — подхвърли тя — веднага след откриването на изложбата ми.

— Сигурно ще е много приятно — отвърна той, довършвайки последната брушета.

— Така ще стане, уверявам те. — Тя вдигна неговата чиния. — Основното ядене е във фурната, сега ще го донеса.

Стоун отпи малко вино. Погледът му се зарея към парка. Помисли си, че и неговата къща е много хубава, но няма такава прекрасна гледка.

Сара донесе топлото ядене.

— Това са канелони — поясни тя, като му сервира малки палачинки, пълнени със ситно смляно свинско месо. Заля ги с гъст сметанов сос, след което сипа и на себе си.

— Ти май трябва да се откажеш от рисуването и да се заемеш с готвене — каза Стоун.

Справиха се без да бързат с канелоните, след което Сара поднесе за десерт каноли — сладки ролца с шоколад и плодове. Щом завършиха вечерята и изпиха виното, Сара го измъкна от масата и го поведе през апартамента към горния етаж.

— Да ти покажа стаята за гости — измърка нежно.

Въведе го в една обзаведена с вкус спалня и го прегърна през врата. — Сега следва друг десерт — и го целуна.

Стоун си мислеше, че никога не се е чувствал по-добре. Вечерята беше превъзходна, а след като усети гърдите й и почувства палавия й език, направо…

Точно тогава се чу някакво бръмчене.

— Какво беше това? — попита той.

— Домофонът — промърмори тя и продължи да го целува. — Не му обръщай внимание.

— Мисля, че трябва да отговориш — каза Стоун.

— Забрави.

— Може да е нещо сериозно, Сара.

— Добре де, добре — отдръпна се недоволно и отиде да отговори. — Ало. Кажи, Дан. Не, сега не мога. Не, не, невъзможно.

— Какво има? — попита Стоун.

Тя закри с длан слушалката и каза:

— Дежурният иска да сляза долу, за да говоря с полицията.

— Отговори му, че слизаш веднага — посъветва я Стоун.

— Да не се полудял?

— Моля те, кажи му, че слизаш веднага.

— Слизам веднага — каза тя и окачи слушалката. — Какво се разиграва тук, по дяволите? За какво й е на полицията да говори с мен?

— Ти стой тук. Аз ще сляза — реши Стоун.

— И кога ще се върнеш? — жално попита Сара.

— Веднага щом ми се удаде възможност. А докато ме няма, не отваряй вратата никому, сериозно ти казвам — никому, освен на мен.

— Започваш да ме плашиш, Стоун.

— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Ще се върна бързо.

Излезе тичешком от апартамента. В коридора натисна копчето на асансьора и погледна нагоре към светещите цифри на етажите, за да види дали е тръгнал. Асансьорът не бе помръднал от партера. Натисна отново копчето — пак нищо. Опита вратата вляво от себе си, видя, че води към стълбището и се затича надолу.

Докато слизаше, измъкна пистолета, зареди и пусна предпазителя. Слизането от шестнадесетия етаж му отне няколко минути. Най-сетне стигна до партера, прилепи ухо до вратата към фоайето и се заслуша. Не чу нищо подозрително.

Открехна леко вратата и огледа фоайето. Не видя никого, нямаше хора и зад плота на портиерната. Кабината на асансьора зееше с отворени врати. Стоун свали предпазителя на пистолета, хвана го с две ръце пред себе си и бавно пристъпи напред. Не откри никого зад гарнитурата, приближи се до плота на портиера и се надвеси над него. „Боже мили!“ — възкликна, без да иска на глас: Повдигна плота и отвори ниската вратичка, която водеше отзад. Полицаят и един от портиерите лежаха в локва кръв. Бързо се увери, че и двамата са безжизнени.

Изправи се и едва тогава забеляза две неща: в едната стъклена врата имаше дупка от куршум, а от дясната страна пред блока мигаха сигнални светлини. Излезе навън и видя полицейска кола без опознавателни знаци.

Вратата на шофьора беше широко отворена, червената сигнална лампа на таблото мигаше. Автомобилите безпрепятствено се движеха покрай нея по Пето авеню. Къде бяха Кели и Андерсън, дяволите да ги вземат? Докато отиваше към колата, мина покрай два паркирани автомобила.

— Господин Барингтън?

Обърна се по посока на гласа и забеляза портиера, приклекнал между двете паркирани коли.

— Истински ужас, господин Барингтън!

— Какво стана? — бързо попита Стоун.

— Дойде един мъж с пратка за някого и аз му отворих външната врата. Той се насочи към портиерната и без да продума и дума, застреля полицая и опря дулото на пистолета в главата на Дан. После видях как Дан вдигна слушалката на домофона. Аз избягах на улицата и след малко чух втори изстрел.

— И после какво стана?

— След около минута дочух отново изстрели. Мъжът, когото бях пуснал в блока, излезе тичешком навън, притича покрай мен и прескочи оградата на парка. Миг след него изтича навън офицерът, който обслужваше асансьора, и взе да се озърта на всички страни. Аз му извиках, че мъжът избяга в парка и той се втурна натам.

После видях, че червената светлина на онази кола мига, от нея излезе друг мъж, предполагам, че беше полицай, и хукна подир онези двамата.

— Да си чул мъжът от колата да е викал за помощ? — попита Стоун.

— Не, не съм.

Стоун отиде до полицейската кола, откри микрофона и го включи:

— Координатор?

— Координаторът слуша, кой се обажда?

— Аз съм Барингтън, бивш полицейски офицер. — После продиктува адреса на местопроизшествието. — В сградата има двама убити — един полицай и един цивилен.

Други двама полицаи преследват престъпника в Сентрал парк. Изчакайте. — После се обърна към портиера:

Как изглеждаше човекът, когото пусна в сградата?

— Нисък, носеше топла канадка с качулка. Не го разгледах много добре.

Стоун включи отново микрофона:

— Престъпникът е бял мъж, нисък на ръст, облечен е с канадка с качулка. Въоръжен и опасен. Единият от полицаите, които го преследват, е облечен в портиерска униформа, другият е с цивилни дрехи. Поискайте да изпратят сериозно подкрепление в парка, в участъка между Двадесет и втора и Седемдесет и пета улици; също и одна патрулна кола за жилищния блок. Освен това, открийте лейтенант Дино Бакети от 19-то управление и му предайте бързо да дойде тук.

— Вие къде ще бъдете?

— Ще пазя във фоайето на блока.

— Прието. Край.

Стоун остави микрофона в колата и се обърна към портиера:

— Ела с мен. Ще чакаме във фоайето, докато пристигнат полицаите.

— Слушам.

Върнаха се във входа на сградата и Стоун се приближи до асансьора.

— Странно защо убиецът не се е изкачил нагоре с асансьора.

Портиерът огледа кабината и каза:

— Асансьорът е заключен, ключът от него ще да е бил у полицейския офицер.

— Друг ключ няма ли? — попита Стоун.

— Има, в горното чекмедже на бюрото — посочи с ръка портиера. Личеше му, че няма никакво желание да се приближава до самото място.

Стоун взе ключа и го мушна в джоба си. Дочу звука на приближаващите полицейски коли. Вдигна слушалката на домофона, прегледа списъка на живеещите и набра номера на апартамента на Сара. Оттам никой не отговори, независимо от продължителното звънене.