Подозренията убиват

6

Докато тичаше към отсрещната страна на квартала, Стоун внимателно оглеждаше всеки срещнат, надявайки се да съзре престъпника със ситно къдравата коса. Не беше никакъв проблем да открие къщата — пред нея вече бяха паркирани в две редици черно-бели полицейски коли с мигащи светлини. Униформен полицай охраняваше входа. Стоун му показа картата си на полицай в оставка и получи разрешение да влезе.

По пощенските кутии във входното антре разбра, че къщата е била разделена на отделни апартаменти. Видя отворената врата на партерния апартамент и забърза нататък. В коридора пазеха двама униформени полицаи.

— Лейтенант Бакети горе ли е? — попита Стоун, размахвайки картата си.

— Да — отвърна единият полицай.

Стоун изтича нагоре по стълбите. Посрещнаха го още един униформен и двамата цивилни детективи, с които се беше сблъскал в апартамента на Сюзан Бийн — Анди Андерсън и Майкъл Кели.

— Ти какво търсиш тук? — строго го попита Кели.

Без да му обръща внимание, Стоун продължи към вътрешността на къщата. Озова се на горния етаж на един приятно обзаведен мезонет. Прекоси коридора към спалнята и се натъкна на непокритото с нищо тяло на жената — кожата й беше тебеширено бяла, на гърлото й зееше рана.

— Картината е почти същата като при Сюзан Бийн — каза Дино, вдигайки поглед към Стоун. — Престъпникът е десняк, раната е много дълбока, нанесена е отляво надясно.

— Успяхте ли да го хванете? — попита Стоун. — Не се появи от задната страна на къщата, нито пък го видях по пътя си насам.

— Не — отвърна Дино. Взе чантата на жената от едно кресло и прекрачи през трупа, като внимаваше да не стъпва върху прогизналия от кръв избелял килим. — Ела насам — и го поведе по коридора към една стая, която очевидно служеше за кабинет. Едната стена на помещението беше заета от библиотека, другите две бяха украсени с хубави картини. Пред прозореца към улицата имаше старинно бюро. — Седни — нареди Дино и отвори чантата на жената.

Стоун се настани и попита:

— Как се казва?

Дино разгръщаше портфейла.

— Миранда Хирш — прочете и подаде на Стоун една визитна картичка. — Действащ вицепрезидент на банка „Манхатън“, директор на отдела за заеми.

— Много висок пост — отбеляза Стоун, загледан във визитката.

— Познаваше ли я?

— Единствено от гледките през прозореца — отвърна Стоун.

— Докато си я зяпал, не си ли забелязал присъствието на мъж в апартамента й?

Стоун поклати отрицателно глава:

— Не, никога досега. След изпълнението с прахосмукачката тя винаги дърпаше пердетата.

— И тези на долния етаж ли?

— Да — Колко пъти си я гледал гола?

— Знам ли, трябва да са към четиринадесет-петнадесет пъти.

— Късметлия си, че тази вечер бях с теб — каза Дино, — в противен случай Кели и Андерсън можеха да те набедят, да те изкарат пощурял от страст заради нейните изпълнения.

— Да, това не е лоша идея, така може да открием мотива на престъплението — каза Стоун. — Ще трябва да се разпитат всички от моята страна на блока. Нищо чудно престъпникът да живее тук, със сигурност имало и други очевидци.

— Не е изключено, но никой не се е обадил. Чакай, преди да тръгна насам, ти каза нещо, каза, че си разпознал престъпника.

— Така е, но не мога да си спомня къде съм го виждал, проклет да съм.

— Хайде, хайде, Стоун, мисли, напъни се!

— Нали това правя — отвърна раздразнен Стоун, забол очи в носовете на обувките си. — Струва ми се, че май бяхме заедно с теб.

— Какво заедно?

— Заедно го преследвахме. Арестувахме го заедно, сигурен съм в това. Но беше много, много отдавна.

— Чакай, чакай, подскажи ми още нещо.

— Не мога да си припомня цялата картина — процеди Стоун. — Няма ли да ме оставиш да си помисля малко на спокойствие?

И двамата се умълчаха.

— Мителдорфер! — изстреля по едно време Дино.

— Какво?

— Мителдорфер се казваше. Счетоводителят, който беше убил жена си.

— Хърбърт Мителдорфер! — възкликна Стоун, — Как се сети, дяволите да те вземат!

— Беше й прерязал гърлото — каза Дино, — по това се досетих. Преди колко ли години беше това?

— Преди единадесет или дванадесет — отвърна Стоун.

— По това време нямаше смъртна присъда и му дадоха доживотна.

— Няма осъден на доживотен затвор, който да не бъде помилван — продължи Дино. — А той е лежал достатъчно дълго в затвора, за да го освободят под гаранция.

— В кой затвор го изпратиха?

— Не си спомням точно. „Денмора“ ли, „Атика“ ли?

— И аз не се сещам. Трябва да проверим.

Дино веднага взе мобилния си телефон и започна да набира номера, но спря.

— Стоун, ти сигурен ли си, че това беше Мителдорфер. Проклет да съм, ако мога да си спомня как изглеждаше.

— Също като този престъпник, така изглеждаше.

Дино отново се зае с телефона.

— Обажда се Бакети. Намерете досието на Хърбърт Мителдорфер — и продиктува името буква по буква. — Преди единадесет-дванадесет години е бил осъден за убийство. Докладвайте ми в кой затвор е бил изпратен и какво е положението му в момента. Няма да затварям, чакам на телефона. — После погледна към Стоун. — Обзалагам се, че са го пуснали миналата седмица.

— Не бих се учудил — каза Стоун.

— Спомняш ли си нещо повече за този тип? — попита Дино.

— Не особено. Не беше много едър; бих казал, че беше дълбоко разстроен, на ръба на психясването.

— Добре де, но какво, по дяволите, ще има против теб?

— Не си ли спомняш, че аз го арестувах?

— Да, но нали бяхме заедно; а той не е тръгнал да убива мои познати засега.

— Засега — натърти Стоун.

Дино помръкна.

— Господи!

Стоун промърмори нещо под носа си.

— Какво каза?

— Най-лошите страхове се сбъдват, превръщат се в кошмар наяве, това казах.