Подозренията убиват

27

Дино оглеждаше внимателно и с любопит ство мерцедеса.

— Майчице, направо е страхотен!

— На външен вид се различава от Е-класовия модел само по формата на предната решетка — отвърна Стоун и отвори вратата на колата. — Е, и по затъмнените задни стъкла. Но, разбира се, под капака е съвсем друго нещо.

— Остави ме да карам аз — помоли Дино.

— Шегуваш ли се? Та ти винаги шофиращ така, сякаш току-що си откраднал автомобила. Затова да знаеш, единствената ти възможност да го управляваш е само на писта, ако си готов да си създадеш толкова главоболия.

— Направо си ужасен — ядоса се Дино и се вмъкна на мястото до шофьора. — Известно ти е това, нали?

— Знам, знам — съгласи се Стоун. — След Бруклинския мост ми казвай накъде да карам. В Бруклин не съм ходил по-далеч от кафенето „Ривър“.

— Не е далеч оттам — каза Дино. — Карай, аз ще се оглеждам за „опашка“. Нямам никакво желание да ни проследят до къщата на Бианки.

Стоун потегли.

— Очаква ни интересна вечеря — каза той. — Това ще е първата ми среща с твоя тъст.

— Късметлия си — отвърна Дино. — Той е отвратителен кучи син. Не му позволявай да ти предложи работа, защото ще те купи преди да се осъзнаеш. Той и така непрекъснато ми натяква как сме придобили апартамента си.

— На колко години е?

— Крие ги, но е някъде към седемдесет. Човек си мисли, че престъпният му живот би трябвало да се отрази и на външния му вид, но изобщо не е така. Между другото, не забравяй, че всичко, което ще се каже, се подслушва от най-малко една от службите на федералното правителство.

— Микрофони ли са му сложили?

— Едва ли, но кой да ти каже със сигурност. Страхува се от това и може да се окаже, че е единственото му наказание през целия му живот.

— Федералните сигурно ще го спипат някой ден; в крайна сметка, те залавят всички.

— Не разчитай прекалено много на това, приятелю. Неотдавна един човек от ФБР ми призна, че дори не са сигурни дали той е мафиот. Искам да кажа, че той си има напълно легален бизнес, в управлението на който никога не си е позволил и най-малкото нарушение на закона. С него съвсем спокойно може да обясни богатия си начин на живот. Поддържа делови връзки и с управата на града, и с федералното правителство, при което не помисля дори да подкупи някого. Всички възможни агенции са го проверявали под лупа и не са открили нищичко нередно. Миналата година данъчната служба направи подробна проверка на една от неговите фирми. Накрая му върнаха половин милион надвнесени данъци.

Стоун избухна в силен смях.

— Изглежда направо образцов.

— Виж сега, той е направил достатъчно легални доходи, за да си позволи да живее като флорентински принц. Има дворец във Венеция, а тя не е точно родината на мафията. Притежава къща на брега на океана във Веро бийч, Флорида, където не е стъпвал крак на мафиот. Не вярвам да е ходил дори веднъж и в Сицилия, откъдето идват хората му.

— Добре де, след като се справя със законността така добре, защо продължават приказките, че е свързан с мафията?

— Имам някакво обяснение. Ще почна с това, че началния си капитал е получил от баща си, който макар и да е един от спекулантите по време на сухия режим, отива и завършва право и счетоводство в Колумбийския университет. Предполагам, че е изучавал най-вече как да крие източниците на доходите си. Това става по времето на президента Хувър, когато изобщо не се е говорело за съществуването на мафия. След като завършил гимназия Едуардо дори не е казвал добър ден на някого, за който се е знаело, че е свързан с мафията, освен на баща си, разбира се. Баща му умира шестдесетгодишен, тогава Едуардо още е нямал тридесет години. Така че в момента, когато ФБР започва да следи мафията, той вече толкова се е отдалечил от всичко мошеническо, че миналото е дълбоко заровено и никой няма да е в състояние да го разкопае и да открие нещо за него.

— Как управлява семейството?

— Когато иска да направи нещо, пошушва го на нечие ушенце, после това момче пошушва на друго ушенце и така нататък, докато източникът на указанието се изгуби изцяло.

— И как така никой не го е издал?

— Младите кръстници са също толкова глупави, колкото и тия от ФБР, те не могат да си представят, че е свързан с клановете. Всеки път, когато някой от тях бива издаден и започне да дава показания, просто няма какво да каже. В смисъл, че знаят само, че не знаят.

— Ами защо някои от неговите по-близки хора не са му видели сметката?

— Умен е той, прави толкова пари за тях, че не им дава възможност да се оплакват. Освен това, предполагам, че си е подготвил завещанието, така че след смъртта му, ако въобще умре, да няма големи разправии.

— Как мислиш, защо ме покани на вечеря?

— Кой знае? Предполагам, че е чул нещо за теб, откакто Мери Ан се премести при него. Иначе знае за теб от времето, когато бяхме партньори. Освен това, следи пресата, а нали във вестниците писаха доста за теб.

Пресякоха моста и Дино започна да показва пътя.

— Нещо ново за Мителдорфер? — попита Стоун. — Пуснат е безусловно на свобода, чист е и както изглежда, има доста спечелени пари. Защо му трябва при това положение да се покрива?

— Предполагам, досетил се е, че бихме искали да си поприказваме с него след смъртта на Елоиз Ензберг.

— Ако той й е видял сметката, би трябвало да има достатъчно акъл да се погрижи да не бъде извадена от Ист Ривър с костюм от „Шанел“.

— Възможно е, но в такъв случай неговият помощник не е толкова умен, колкото него; а така знаем със сигурност, че някой му помага. Нали?

— Би трябвало да си има помощник — съгласи се Стоун. — Може и да е някой негов познат от „Синг Синг“.

— Проверихме имената на всички затворници, които са излезли от „Синг-Синг“ през последните две години.

За никого от тях нямаме подозрения. Сара къде ще прекара тази вечер, у вас ли?

— Отиде в галерията да подготвят картините. Андерсън и Кели са с нея. Не си забравил, че утре е откриването на изложбата, нали?

— О, да.

— Нали ще дойдете с Мери Ан?

— Аз ще дойда, но няма да пусна Мери Ан да излезе от къщата на баща си, докато не свърши цялата тази бъркотия. Ако въобще свърши някога… Слушай, Стоун, след утре вечер няма да мога повече да оправдавам отделянето на цял отбор от хора, които да пазят теб и Сара.

— Струва ми се, че е много рано да спираме, Дино.

— Разбери, аз се отчитам пред началството. В управлението почти никой не е убеден, че убийствата са свързани по някакъв начин с мен и с теб. Направо смятат, че съм полудял.

— Добре де, а нападението срещу Мери Ан?

— Смятат го за обикновен опит за грабеж.

— Дори и след като нейното описание на нападателя съвпада с външния вид на човека, когото ние с теб видяхме да убива жената в къщата отсреща?

— Смятат, че аз съм повлиял по някакъв начин на описанието на нападателя. Както и да е, все пак мина малко време и на тях това разследване им писва. Колкото можах, задържах интереса им. Но от утре вечер, приятелю, ние с теб ще разчитаме само на себе си. Затова мисли добре как ще пазиш Сара.

— Че аз съм почти неспособен да мисля за нещо друго.

— Зная, че ти е трудно. След като Мери Ан и Бен са на сигурно място при стария, аз трябва да се грижа само за себе си, но изобщо не ти завиждам, че се налага да намериш начин да държиш под око Сара. Тя не е от хората, на които това им харесва.

— Тук си ужасно прав, Дино. Предложих й да отиде за кратко време при родителите си в Англия. Не пожела и да чуе; мисля, че след дългото отсъствие Ню Йорк й липсва.

— Според мен идеята за Англия е отлична — замислено произнесе Дино. — Искаш ли аз да поговоря с нея?

Дали ще има някаква полза?

— Съмнявам се. Най-вероятно ще си помисли, че сме се наговорили, и ще се противи още повече.

— Жени… — въздъхна Дино.

— Да бе.

— Стигнахме — Дино посочи от лявата им страна високи порти от ковано желязо. От другата страна се простираше океанът.

Стоун спря пред портите.

— Натисни звънеца и се представи — подсказа му Дино.

Стоун го направи и вратите се разтвориха безшумно.