Подозренията убиват

31

Стоун и Сара похапваха в леглото гевреци и преглеждаха вестник „Таймс“.

— Виж ти — извика тя, — каква приятна статия за изложбата ми!

Стоун прочете материала с усмивка на уста.

— Много се радвам за теб. Ще допринесе за успеха на откриването на изложбата ти довечера. Какво по-ценно признание от ласкавото мнение на критиците на „Таймс“.

— Едгар казва, че са получили над двеста потвърждения на изпратените покани. Излиза, че сме обект на най-голям интерес. Освен това вече е продал две от най-скъпите картини.

— Преди самото откриване? На кого ги е продал?

— Не иска да ми каже, само твърди, че става дума за важен колекционер, за човек от борда на „Метрополитън“! Можеш ли да си представиш?

— Кога е станало това?

— Вчера. Човекът помолил по телефона да разгледа изложбата, независимо че не всичките картини са подредени.

— Май че вчера бях на вечеря при него.

— При кого? При Едгар? Че ние с него аранжирахме картините.

— Не, говоря за купувача.

— Кой е той?

— Предполагам, че става дума за тъста на Дино. Едуардо Бианки се казва.

— Ти не ми ли беше споменавал, че тъстът на Дино е човек на мафията?

— Може и да съм казвал това, но, повярвай ми, след срещата с него съм сигурен, че не е някакъв обикновен гангстер. Притежава много изискана колекция. Всъщност, спомена и теб, но не ми каза, че е купил картините ти. Познава работите ти отпреди да заминеш за Италия.

— Изобщо не ме интересува, ако ще да е превъплъщение на Ал Капоне, щом е показал толкова добър вкус да хареса картините ми. Та това прави почти чисти двадесет хиляди долара за мен, след като Едгар си удържи комисионната! — Отхвърли завивките и викна: — Хайде на пазар!

— За какво?

— Ами нали трябва да обзавеждаме къщата в Кънектикът.

— Няма да ти позволя да изхарчиш за къщата първите пари, които печелиш от години насам.

— Добре тогава, ще ти купя подарък за новата къща. Хайде!

Половин час по-късно Стоун излизаше на заден ход от гаража и забеляза паркиран на улицата пикап.

— Какво гледаш? — попита го Сара и на свой ред се обърна да хвърли поглед назад.

— Този пикап никога не съм го виждал пред блока.

— И какво?

— Известно е, че федералните агенции използват подобни микробуси за наблюдение и електронно следене, а на този виждам две допълнителни антени.

— Обзалагам се, че това са хората на Дино — каза тя.

— Може, федералните не са монополист на пикапите — съгласи се Стоун и зави към центъра по Второ авеню.

— Стоун, след тази вечер не искам повече да виждам около себе си полицаи. Нямам нищо против Андерсън, но този тип Кели направо ме разтреперва, не мога да го понасям повече.

— Не се притеснявай за тях, и бездруго Дино е принуден от утре да ги изтегли. Вече няма как да аргументира пред управлението охраняването ни.

— Започвам да мисля, че всичките тези убийства и нападения са само съвпадение.

— Може и да си права — отвърна Стоун, — но от опит зная, че когато се натрупат твърде много съвпадения, съдбата има пръст.

— Сега пък ти започваш да ми лазиш по нервите!

— Съжалявам, но хич не ми се ще да се държиш безгрижно при това сериозно положение. Не ти казах, че преди два дена беше убита една приятелка на Мителдорфер, жената, с която е имал постоянна кореспонденция в затвора.

— И какво, значи излиза от затвора и веднага убива жената, която му е писала писма, така ли? Защо ще го прави?

— Нямам отговор, но ето ти още едно съвпадение.

Сара помълча известно време.

— Стоун, искаш ли да заминем утре заедно за Англия? С откриването на изложбата ми довечера ангажиментите ми към галерията на Едгар приключват и нищо повече не ме задържа тук. Съгласен ли си?

— Не ми харесва перспективата да се покрия и да оставя цялата тази каша на Дино.

— За каква каша говориш? Напоследък нищо не е станало. Вземи си почивка.

Стоун се замисли върху думите й.

— Отвори жабката, вътре има бележник с адреси.

Сара извади бележника. — Така, намери телефона на бюрото на „Американ експрес платинум“, обади им се и резервирай два билета първа класа за Лондон, за утре сутрин.

Тя веднага грабна телефона и възкликна:

— Ще го направя, и още как!

Стоун усети невероятно облекчение, сякаш тежък товар падна от гърба му. Права е, той трябва да се махне оттук. Паркира в гараж по Бродуей и двамата влязоха в близкия магазин за мебели „АВС“. За два часа се снабдиха с легло, чаршафи и кърпи, с диван, две кресла, няколко килима и лампи, с маса за хранене и други неща. Стоун поръча покупките да бъдат натоварени за пренасяне в Кънектикът и остави на шофьора телефона на Клем в офиса за недвижими имоти, откъдето да вземе ключа за къщата. След това се прехвърлиха в магазин за домашни потреби, където накупиха тенджери, тигани, сребърни прибори за хранене, кафеварка, чинии, чаши и всичко друго, каквото им дойде наум.

Като се връщаха при паркираната си кола, Стоун забеляза до отсрещния тротоар един черен пикап. Не беше този, който бе видял пред дома си.

— Май те хваща микробусна треска, а? — попита го Спра, след като потеглиха.

— Все пак не ми се привиждат, нали?

— Недей да ги вземаш много на сериозно. Такива черни пикали има под път и над път.

— Права си — съгласи се Стоун, пое си дълбоко въздух и издиша шумно. — Утре ще се махнем от този град, а като се върнем, в Кънектикът ще ни чака къщата и подреждането на мебелите. Ще се обадя на Бил Егърс да ми изпрати в Англия документите по сделката. Къде ще отседнем там?

— Може би в къщата на родителите ми в провинцията, в Хемпшир, но те притежават и къща в Лондон. Ще им се обадя след като пристигнем, чак тогава ще знаем със сигурност къде ще отседнем и на кой адрес да ни изпратят документите.

Стоун караше към къщи изпълнен с радостната мисъл за предстоящото му първо пътуване извън страната, по погледът му неизменно отскачаше към огледалото за обратно виждане.