Подозренията убиват

51

Шофьорът на Дино паркира успоредно на редицата коли и спусна сенника с полицейския знак.

— Ателието е тук — каза Дино. — Задния или предния изход да завардим?

— Че той няма да тръгне да бяга — каза Стоун. — Нали е законно освободен и няма нарушения.

Дино погледна още веднъж листчето.

— Елиът Дарси се казва. И той като Мителдорфер е убил жена си, само че преди двадесет години.

— Да вървим — подкани го Стоун и излезе от колата.

Ателието за поправка на обувки беше по-просторно от повечето подобни работилници, разполагаше и с места за клиентите, докато пробват обувките или чакат да ги лъснат. Зад тезгяха работеха двама души.

— Господин Дарси? — обърна се Дино към по-възрастния.

Преди да изключи машината Дарси огледа внимателно двамата мъже.

— Аз съм. С какво мога да ви бъда полезен?

Дино му показа полицейската си, значка и попита:

— Можем ли да поговорим някъде на спокойствие?

Дарси им отвори да минат зад тезгяха и ги отведе в една толкова малка канцеларийка, че след като Дино зае единствения стол, на Стоун не му остана друго, освен да се облегне на вратата.

— Е, за какво става дума? — погледна ги въпросително Дарси.

— Така — започна Дино, — как вървят нещата след освобождаването? Впрочем, откога сте на свобода?

— От девет месеца. Всичко е нормално — отвърна Дарси. — Нямах представа, че полицията се интересува дали помилваните са добре.

— О ние сме много състрадателно ведомство — пошегува се Дино.

— И дори ме удостоявате с посещение на лейтенант?

— Не можем да си позволим да изпратим редови патрулен полицай при един преуспяващ собственик на дребен бизнес — продължи Дино в същия дух. — Ваше ли е магазинчето?

— Да.

— Ще ми кажете ли как събрахте парите за него? Намира се на чудесно място.

— Имах пари преди да вляза в затвора — каза Дарси.

— Признах вината си, така че адвокатите не ме обраха до шушка.

— И с какъв капитал разполагахте преди да попаднете в затвора? — попита Дино.

— Не кой знае колко — няколко хиляди долара и лична собственост — автомобил, мебели, такива работи. Продадох всичко и вложих парите изгодно.

— И по този начин капиталът ви нарасна, докато бяхте в затвора?

— Да.

— Хърби Мителдорфер ли ви беше инвестиционен съветник?

— Да, доста ми помогна.

— Как се запознахте с него? — попита Дино.

— Изпращаха ни на една и съща работа, тоест в същия сектор, така стана.

— Кой сектор?

— Канцеларията на затвора. После аз поех обущарницата. Хърби уреди да ме преместят там.

— И как успя да го направи?

— Той изиска да му пратят човек с компютърна грамотност.

— Изискал?!

— На практика Хърби управляваше канцеларията.

— Къде е той сега?

— Нямам никаква представа. Видях снимката му във вестника, но не вярвам въобще на написаното. Хърби не би сторил никога нищо лошо на някого.

— Все пак е убил жена си.

Дарси сви рамене.

— И аз сторих същото, но въпреки това съм кротък човек, на мравката път правя. Нямате представа как може да ви подлуди една жена.

— Кога разговаряхте с Мителдорфер за последен път? обади се Стоун.

— В деня на освобождаването ми от затвора.

— Дарси — намеси се пак Дино, — искате ли да се върнете в „Синг Синг“? Мога да го уредя.

— Не съм сторил нищо, за да се върна там — каза Дарси.

— Бих могъл да уредя да направиш нещо.

— Ех, ясно ми е, че можете да направите всичко, каквото поискате, но, казвам ви, не разполагам с никаква информация за Мителдорфер. Впрочем Хърби никога не би ме потърсил.

— И защо така? — поитересува се Стоун.

— Смята ме за човек второ качество — каза Дарси. — Така или иначе, аз съм един калпав обущар. Хърби никога не би имал вземане-даване с мен. Страхотен сноб е.

— В такъв случай защо ви е помагал да инвестирате парите си? — попита Стоун.

— Плащах му процент от печалбата си — отговори Дарси. — Както и другите, впрочем.

— Кои други?

— Доколкото знам, половин дузина затворници, които разполагаха с пари.

— Имената?

Дарси започна да брои на пръсти:

— Мидълтън, Шварц, Алесио, Уорън и аз.

— Дотук са само петима.

— Добре де, приблизително половин дузина. Не включвам служителите в затвора, разбира се.

— Да, разбира се. Те колко бяха?

— Половин дузина, там някъде.

— Освен вас и Алесио кои други бяха помилвани? — попита Стоун.

— Алесио? Не знаех, че е излязъл. Предполагам, че ние сме единствените, другите си стоят още вътре.

— Поддържате ли връзка с някого от тях?

— Получих две писма от Шварц, иска да го взема в обущарницата, след като го пуснат догодина.

— Той какво ви пише за Мителдорфер?

— Не е чул и дума за него, откакто са го освободили, Според Шварц, Хърби отишъл при тях да си вземе довиждане и им казал да се оправят кой как може, защото повече няма и да чуят за него. Посъветвал ги да си намерят брокер.

— А Мителодорфер кого използваше като брокер?

— Не съм много сигурен дали изобщо се е свързвал е брокер. Мисля, че знаеше как да си върши работа сам, с компютър. Можеше да се оправя и без да излиза от затвора, но по-късно започна да работи извън панделата.

Когато излязох, той вече беше превел всичките ми средства в местната банка. Дори не зная как го е направил.

Вземаше 25 процента от печалбите ми за тази услуга.

— С кого друг беше в приятелски отношения в затвора? — зададе поредния въпрос Стоун.

— Приятелски? Не беше приятелски настроен към нито една жива душа. Нали ви казах, беше сноб. Е, беше учтив по своему, но хич не понасяше глупаците, включително Варковски. Беше дори сам в килия, единственото изключение в затвора.

Върнаха се в колата и Дино даде на шофьора следващия адрес.

— Добре, хайде сега да видим Алесио.

— Имам чувството, че няма да ни помогне повече от Дарси — каза Стоун. — Мителдорфер е прекалено умен, за да поддържа връзка с когото и да е от затвора. Все пак, мисля, че определението на Дарси, че е сноб, е попадение в десетката. Няма да се обвърже той с никакъв бивш пандизчия.

— Длъжни сме да опитаме — каза Дино.

Алесио се оказа възрастен мъж, Стоун го определи на около седемдесет години. Както им бяха казали съседите му, играеше шах в един център за възрастни хора.

Посрещна ги весел:

— Очаквах ви.

— Ами? Откъде-накъде? — парира го Дино.

— Знаех, че ще дойдете, щом видях във вестника снимката на Хърби. Никога няма да го намерите обаче.

— Защо смятате така?

— Защото не е глупак, затова. Според мен, само предполагам, иначе нямам представа, Хърби вече е с променена външност, а нищо чудно и да е напуснал страната.

— След като нямате никаква информация, защо смятате така? — попита Стоун.

Алесио сви рамене.

— Хърби е като добър шахматист. Винаги мисли с няколко хода напред. Знаете ли как се оправяше с надзирателите в затвора? Когато настояваше за нещо, но не му го разрешаваха, той вече беше готов с друго искане, и ако пак не ставаше работата, искаше нещо трето… докато не получеше своето. В крайна сметка, нали печелеше пари за тях.

— Търсят те от участъка — уведоми шофьорът на Дино, след като се върнаха в колата.

Лейтенантът вдигна слушалката.

— Къде? Кога? — Обърна се към Стоун: — Пипнахме го! — после пак в слушалката: — Никой, абсолютно никой да не разговаря с него, докато дойда. До двайсет минути съм там.

— Мителдорфер ли? — попита Стоун.

— Не, другият тип. Рисунката във вестника е свършила добра работа, някой се обадил от магазин за химическо чистене на Трето авеню — ухилен каза Дино. — Липсва част от едното му ухо.