Подозренията убиват

60

Течеше обичайното вечерно дежурство пред входа на жилищния блок, когато Джеф Баниън забеляза приближаващия по улицата голям мерцедес на Хауърд Мензиес. Двете предни места бяха заети. Джеф проследи с поглед как колата спря пред навеса, един познат на вид човек слезе от шофьорското място и тръгна към него. Не можа обаче да разпознае веднага Петер Хаусман, племенника на господин Мензиес. По някакъв необясним начин на Хаусман беше поникнала буйна коса.

— Веднага се връщам — каза младежът със силен акцент. — Няма нужда от обаждане, господин Мензиес чака мен.

— Много добре — отвърна Джеф. После хвърли отново поглед към улицата и забеляза, че един униформен от пътната полиция лепи наред бележки за глоби на неправилно паркираните автомобили. Бързо отвори вратата на мерцедеса и се настани зад волана. — Моля да ме извините, господине — обърна се към непознатия мъж на съседната седалка, — но се налага да преместя колата, един полицай лепи глоби.

— Добра идея — каза мъжът. — Много готина кола, а?

— О, да — съгласи се Джеф, маневрирайки. — Само да изчакам да се махне ченгето.

— Искаш ли да я купиш? — попита го мъжът.

— Разбира се — засмя се Джеф, — запиши ми я на сметката.

— Не мога да го разбера този Мензиес — продължи пътникът. — Няма и две седмици, откакто му я продадохме, а той сега иска да ни я върне.

— Ами?

— Да, наистина. Дошъл съм само да закарам Мензиес до летище „Кенеди“ и си прибирам колата. Плаща ни едногодишното обезщетение, за да ни я препродаде.

Междувременно полицаят, изчезна зад ъгъла и Джеф излезе от колата.

— Какво да се прави — рече той, — хората вършат какви ли не щуротии. — Върна се на поста си, недоумявайки защо ще му е на Мензиес да продава новата си кола. Домофонът итззвъня и Джеф се обади:

— Тук е Джеф.

— Хауърд Мензиес се обажда, Джеф. Ще можеш ли да се качиш при мен, за да ми помогнеш за багажа?

— Разбира се, господин Мензиес. Идвам веднага. — Отби се до рецепцията и каза на колегата си: — Ралф, нали ще наглеждаш входа? Трябва да помогна на господин Мензиес. — Взе асансьора до шестнайсетия етаж и намери вратата на апартамента отворена. — Ало?

— Влизай, Джеф — долетя гласът на Мензиес, — в кабинета съм.

Размина се с Петер Хаусман, който носеше пакети към асансьора — Има още багаж в спалнята — каза му Мензиес.

— Ще пътувате ли, господин Мензиес? — попита Джеф.

— Само за няколко дена. — Мензиес държеше в ръката си обемисто куфарче. — С Питър ще погребем тленните останки на съпругата ми в родината й. Тъжен дълг.

— Да, така е. Много съжалявам за нея. Отивам за багажа. — В спалнята видя два куфара върху леглото.

Тръгна да ги вземе и кракът му се натъкна на нещо под кревата. Наведе се да види какво е, повдигна края на кувертюрата и пред очите му лъсна автоматичен пистолет в кобур. Е, знаеше, че някои хора изпитват параноичен страх да живеят в Ню Йорк. Взе куфарите и ги понесе към асансьора.

В кабината никой не проговори. Джеф мислеше по едно време да попита Мензиес защо продава мерцедеса, но се отказа, в крайна сметка това не беше негова работа. Долу му се наложи да пренареди нещата в багажника, за да вмести всичко.

Мензиес протегна ръка.

— Благодаря за помощта, Джеф. Ще се видим… ъъ… в средата на другата седмица.

— На добър път, господин Мензиес — пожела му сърдечно Джеф. Усети, че Мензиес оставя в дланта му сгънати банкноти. Издебна момент да ги зърне и с изумление откри две стотачки. По това време мерцедесът се отдалечаваше по Пето авеню и зави на изток.

Джеф закрачи умислен към блока. Нищо не разбираше: Хаусман с дълга коса, Мензиес продава колата, оставя му грамаден бакшиш. Нещичко му подсказваше, че повече няма да срещне Хауърд Мензиес.

За десети път извади от джоба вестникарската изрезка и я препрочете. Седем убийства, пишеше там. Пъхна вестника в джоба си и взе решение.

— Ралф — обърна се към портиера на рецепцията, — ще наглеждаш ли малко входа? Трябва да се обадя по телефона.

Раздираше се от противоречиви чувства, но се налагаше да го направи.