Подозренията убиват

7

Дино караше с малко над сто и шестдесет километра в час по магистралата, която пресичаше Ню Йорк, когато видя в огледалото за обратно виждане мигащите светлини на полицейската кола. Стоун си помисли, че Дино всеки път кара така, сякаш току-що е откраднал автомобила. — Ах, дяволите да го вземат — изпъшка Дино. Бръкна в жабката за сигналната светлина, закрепи я на покрива и я включи в гнездото на запалката. Пътният полицай забеляза сигналите от колата на Дино и изключи своите.

Бакети удари рязко спирачки и едва не се блъсна в следващия го автомобил, след което спря на ситния чакъл по банкета.

— Дино — ядоса се Стоун, — по тази магистрала ограничението е 110 км в час. Толкова ли не можеш да караш с около сто и двадесет, като нормален човек?

— Като теб например, дето никога не караш бързо — озъби се Дино.

Зад страничното стъкло откъм шофьора се появи пълното лице на младия полицай.

— Ти пък какво искаш? — попита весело Дино, показвайки служебната си карта.

— Искам шофьорската ви книжка и талона — доста сухо отвърна полицаят.

— В момента виждаш единствения документ, който можеш да се надяваш, че ще ти покажа — каза Дино. — Ако можеш да четеш, ще разбереш, че съм лейтенант от полицията на Ню Йорк. В момента отивам по служебна задача в затвора „Синг Синг“.

— Покажете си шофьорската книжка и талона и не ме карайте да повтарям — процеди полицаят през зъби.

Дино бръкна в страничния си джоб за мобилния телефон, като с това си движение принуди полицая да отскочи назад и да посегне за пистолета си.

— Виж какво ще ти кажа — изрече бавно Дино, — сега ще се обадим на полковник Джо О’Брайън в управлението в Поукипси и ще го уведомим, че конният полицай — той хвърли поглед към идентификационната карта на младежа — Варковски се държи на магистралата като начинаещ задник и възпрепятства провеждането на разследване на тройно убийство. — Докато говореше, започна да натиска бутоните на телефона.

— Добре де, добре — вдигна ръце полицаят. — Обаче карайте по-бавно, става ли?

— Виж какво, Варковски — дръпнато изрече Дино. — Ако ме изчакаш на това място, след няколко часа отново ще ме видиш да карам с над сто и шестдесет километра в час. — Затвори с трясък вратата на колата, потегли бързо и остави полицая в облак прах на банкета край пътя.

— Винаги съм твърдял, че си ненадминат в умението да си създаваш приятели, Дино — обади се Стоун.

— Да, да, да — промърмори Дино, загледан в стрелка та на спидометъра, която отминаваше 160.

— Наистина ли се познаваш с полковник О’Брайън от Поукипси?

— Миналата година държа реч на една вечеря, на която присъствах, но лично не се познаваме.

В Поукипси поеха по пътя към „Синг Синг“, показаха служебните си карти на пропуска и пазачите ги насочиха към място за паркиране.

— Всъщност някой знае ли, че идваме тук? — попита Стоун, след като излязоха от колата.

— Преди да тръгнем насам ее обадих в канцеларията на охраната на затвора. Трябва да търсим началника на охраната.

Влязоха през врата с надпис „Посетители“, показаха служебните си карти и попитаха за началника на охраната.

— Трябва да предадете оръжията си — уведоми ги де журният.

Дино веднага подаде пистолета си, а Стоун разгърна палтото си, за да покаже, че не носи оръжие.

Появи се цивилен мъж на около петдесет години, със здраво телосложение и подстриган на канадска ливада, махна на Дино и Стоун да го последват през една врата, после я заключи зад гърба им. Без да си направи труда да се представи, мъжът попита:

— И така, вие искахте да се срещнете с?…

— С Хърбърт Мителдорфер, капитане — отговори Дино, като сви рамене към Стоун, озадачен от хладното посрещане.

— Почакайте малко — каза мъжът и вдигна слушал ката на един телефон, закрепен на стената на коридора.

— Джонсън? Доведи Хърби Мителдорфер в първа приемна долу, дошли са му гости. — Върна слушалката на място и ги поведе по коридора към друга затворена врата.

— Мителдорфер ваш подопечен ли е? — попита Дино.

— Аха.

— Дали случайно не е бил извън затвора снощи?

Капитанът спря пред една врата.

— Той снабдява канцеларията с всичко необходимо; излиза да пазарува в града и винаги се прибира в затвора до 17 ч.

— И вчера ли?

— И вчера.

Капитанът отключи, въведе ги в стаята и тресна вратата зад гърба им.

Дино се настани на един метален стол и опря лакти на масата.

— Какво му става на този тип? — попита. — Хубавичко посрещане на хора от нюйоркската полиция, а?

— Ти не прочете ли името му, изписано на идентификационната карта? — попита го Стоун.

— Не.

— Казва се Варковски — осветли той приятеля си.

— Вар… — Дино запъна по средата на името.

— Пиши ни късметлии, ако успеем да се измъкнем оттук, без да ни натресат някоя присъда — каза Стоун.

Минаха повече от десет минути, преди да се отвори вратата и един надзирател да въведе в стаята невисок, слаб човечец.

— Не се притеснявай, Хърби — каза надзирателят, — след като свършите, излез и заключи вратата след себе си — и подаде един ключ на затворника.

Хърбърт Мителдорфер беше висок не повече от 170 см, с оплешивяло теме и побеляла над слепоочията коса. Беше късо подстриган, нямаше я вече онази буйна и ситно къдрава грива от спомените на Стоун.

— Е — погледна затворникът към Стоун и Дино, — на какво дължа тази чест?

— Седни — нареди му Дино. — Искаме, да ти зададем няколко въпроса.

— Май четох във вестниците, че, уви, сте подали оставка, господин Барингтън — каза Мителдорфер, докато сядаше. — Сега така ли си прекарвате времето — правите посещения на затворници?

— Само по специални поводи — отвърна Стоун. — Както разбирам, ти си станал доверено лице тук.

— Още от втората година след влизането ми в затвора — поясни Мителдорфер. — Такъв тип съм аз, внушавам доверие.

— Къде беше снощи, Хърбърт? — обади се Дино.

Мителдорфер избухна в смях, а Стоун едва се сдържа да не се засмее заедно с него.

— Както вие бихте се изразили, за снощи имам наистина желязно алиби — заяви затворникът.

— Така ли? Алиби за какво?

— Това вие ще кажете. Нямам представа защо сте дошли тук.

— Разкажи ми как мина вчерашният ти ден.

— Лесен въпрос. Станах в шест часа, взех душ, закусих и отидох на работа. Прекъснах за четиридесет и пет минути, за да обядвам, после продължих работата си.

Приключих в четири и половина и до вечерята в шест написах няколко писма и гледах телевизия. След като вечерях, четох два часа в библиотеката, после се прибрах в килията си и четох, докато заспах.

— Вчера изпълнявал ли си някакви поръчки извън затвора? — попита Дино.

— Това вече го казах — отвърна Мителдорфер.

— Колко време си в този затвор?

— Скоро ще станат дванадесет години.

— Значи ти предстои да се явиш на изслушване пред комисията, за да те пуснат под гаранция, така ли?

— Да.

— Е, ако не искаш да дойда тогава и да предупредя заседателите, че не си се променил кой знае колко отпреди, най-добре ще е да започнеш да отговаряш на въпросите ми малко по-охотно.

— Моите извинения — отговори дисциплинирано Мителдорфер. — С удоволствие ще отговоря на всеки ваш въпрос.

— Често ли излизаш извън затвора?

— Един-два пъти седмично, в зависимост от събраните поръчки.

— Какви поръчки изпълняваш?

— Купувам всякакви канцеларски материали и каквото е нужно за офиса. Посещавам магазините за компютри. Понякога ми се разрешава да си правя лични покупки.

— Какво пазаруваш за себе си?

— Купувам си бельо и чорапи, батерии за транзистора, по някоя нова четка за зъби. Понякога си вземам и от любимия ми сладолед „Хаагендас“, тук не ни сервират такива неща.

— Имаш ли син?

— Не.

— А други роднини от мъжки пол, които да са доста по-млади от теб?

— В тази държава — не.

— А къде?

— В Германия — там имам племенник, син на сестра ми.

— На колко е години?

— Мисля, че на около тридесет. Виждал съм го един единствен път, когато гостувах на сестра си. Тогава той беше съвсем млад.

— Как се казва?

— Ернст Хаусман.

— Идвал ли е някога в САЩ?

— Не. Със сестра ми разговаряме по телефона няколко пъти годишно. Предполагам, че щеше да ми каже, ако синът й е идвал тук.

— Къде живее той?

— В Хамбург, но не зная адреса му. Мисля, че работи в една цигарена фабрика.

— Обществено полезна работа, а? За да помага на човечеството?

Мителдорфер само сви рамене.

— Той не се чувства призван да изкупва греха ми.

— Имаш ли някакви въпроси, Стоун?

— Господин Мителдорфер — започна Стоун, — пишете ли си с някого постоянно, освен със сестра си?

— Да — каза Мителдорфер след кратко колебание, — с една жена, с която съм работил преди. Пишем си от време на време.

— С някой друг?

— Не.

— Посещава ли ви някой редовно?

— Същата жена, никой друг — отговори той.

— Как се казва тя?

— Надявам се, че няма да я намесите във вашите истории — погледна ги Мителдорфер умолително.

— Как се казва? — настоя Дино.

— Елоиз Енцбърг — гласът на затворника беше мек.

— В Ню Йорк ли живее?

— Да.

— Къде?

След като каза на Дино адреса на жената в квартала Ист Ейтис, Мителдорфер продължи:

— Надявам се, че няма да я посетите. Тя е много мила и почтена, ще изпадне в шок, ако полицията почука на вратата й.

— В какво се състои работата ви тук?

— Завеждам канцеларията — отговори Мителдорфер. — Поддържам деловодството на затвора, а също така набирам и обучавам затворници, които да вършат канцеларската работа.

— Госпожица Енцбърг знае ли за какво престъпление си осъден? — попита Дино.

— Да, знае. Беше чела за мен във вестниците, когато ме арестувахте. След процеса тя започна да ми пише.

На Стоун започваше да му става леко неудобно. Мителдорфер сега беше един такъв кротък дребен мъж, съвсем различен от този, когото помнеше. Излежаваше присъдата, държеше се прилично и не даваше никакви основания да го преследват.

— Аз приключих, Дино. Готов ли си да си вървим?

Дино сякаш не го чу, беше вперил поглед в затворника.

— Сега си спомних нещо за теб, Хърбърт. Изпита истинско удоволствие от убийството на жена си, нали така? Тя се чукаше с някой друг, ти беше разбрал за това и с кеф й преряза гърлото. Нали така?

Мителдорфер втренчи поглед в масата.

— Моля ви — каза.

— Хайде да вървим, Дино — подкани го Стоун.

— Добре, махай се оттук — заповяда Дино на Мителдорфер.

Затворникът стана от стола и без да обели дума, излезе от стаята. Чуха как заключва вратата след себе си.

Стоун стана и понечи да я отвори.

— Заключено — подхвърли. — Чудя се колко ли време ще му трябва на капитан Варковски, докато се сети да ни пусне оттук?

Чакаха почти цял час появата на Варковски. След като капитанът отключи вратата, Стоун реши, че е най-разумно да застане между него и Дино.

През целия обратен път Дино караше като бесен.