Подозренията убиват

41

Стоун се отби за ключа от къщата си в офиса за недвижими имоти на Клем във Вашингтон Депо, което беше на километър и половина от Вашингтон Грийн. Каролин Клем го посрещна радушно и му подари бутилка доброкачествено шампанско и полезен за всеки собственик на къща списък с имената на търговци, сервизи, градинари и тем подобни.

После мина през магазините и се снабди с храна за уикенда, кашон с различни марки вино, десетина бутилки твърд алкохол и шейкър за коктейли. Изпълнен с все по-силна възбуда, най-сетне изкачи хълма, зави наляво към църквата и след още сто и петдесет метра отмина редицата от вечнозелени дървета и стигна до входната алея на къщата си — първата къща, която сам бе успял да купи през живота си.

Излезе от колата, отключи входната врата и влезе вътре. Празно като в пещера и безукорно чисто. Пренесе храната и напитките, подреди белите вина и някои от храните в хладилника, а после занесе багажа си на горния етаж и подреди дрехите в по-малкия от двата гардероба.

Когато слезе отново долу, завари току-що пристигналия доставчик от магазина за домашни потреби с десетина големи кашона. Още не беше свършил да разопакова купените заедно със Сара неща, когато пристигна камионът на мебелния магазин „АБВ“, и през следващия час определяше къде да разположат мебелите в къщата. След това за около час довърши работата си в кухнята.

Телефонният техник пристигна, когато Стоун постилаше креватите с новите чаршафи. Стоун го остави да работи и се зае да сложи ред в банята и спалните. Едновременно с него приключи и техникът. Стоун провери, поставените в различните помещения апарати, благодари за инсталирането и подписа разписката. Огледа още веднъж, подреди още малко мебелите, съжали за липсата на картини и различни украшения, след което реши да се почерпи с една бира. Едва седна и телефонът иззвъня.

— Моля?

— Дино се обажда. От доста време се опитвам да се свържа с теб.

— Току-що включиха телефона. Какво има?

— Нали ми каза, че сутринта си говорил с адвоката на Арлин Мителдорфер.

— Точно така.

— Брус Голдсмит ли се казваше?

— Да, но защо употребяваш минало време?

— По обяд са му видели сметката, малко повече от час след нашия разговор.

— Как е станало?

— Тръгвал от офиса си за Сан Франциско. Като влязьл в колата, един черен линкълн паркирал току до него и някой му пуснал куршум в главата от упор. Не се чул изстрел, сигурно е бил пистолет със заглушител. Гадната седалка на хубавото ново БМВ не прилича на нищо.

— Господи, предупредих го да изчезне веднага от града. Май не се е оказал достатъчно бърз.

— И аз така мисля.

— Не казвай никому къде съм, Дино.

— Кой друг знае?

— Само едно момиче, което ще дойде утре при мен, Вил Егърс и Ванс Колдър с Арингтън.

— Те двамата в града ли са?

— Не, наблизо са, Ванс имал къща на около осем километра път от моята. Утре ще ходя на вечеря у тях.

Дино се захили продължително.

— Тя май не издържа да е далеч от теб, а?

— Нищо подобно. Ванс държи да сме приятели. И тя ми каза нещо в този дух по време на последния ни разговор преди година.

— По-куражлия си от мен, Стоун, след като се решаваш да отидеш у тях сам.

— Няма да бъда сам. Ще взема като щит една красива жена.

— Познавам ли я?

— Не, нова дама — каза, очаквайки Дино да го нарече лъжец.

— Това е прекомерно цивилизовано за моя вкус — измърмори Дино.

— Какво ще предприемеш за утрешната премиера на Палмър?

— Максимални мерки, управлението най-сетне ми повярва във връзка с тази история.

— Време си беше. Разпрати ли описание на Мителдорфер до всички служби?

— Все още не съм стигнал до това, всъщност ни липсват истински улики против него. Освен нашите предположения и купчината трупове, нищо друго не го свързва с извършените престъпления.

— Мисля, че трябва да пуснеш в неделните вестници последната му снимка от затвора, заедно с портрет по описание на ранения нападател. Би могъл да се аргументираш, че искаш да говориш с Мителдорфер, защото е в опасност. Като публикуваш снимката му, поне можеш да очакваш някой гражданин да ти се обади, че го е виждал.

— Добра идея. Дори смятам да не питам началниците, познавам един от „Таймс“. Как е къщата?

— Пристигна всичко, което бяхме купили със Сара, цял следобед я подреждах. Все още й липсват картини, лампиони и други работи.

— Приятно прекарване. Кога се връщаш?

— Не зная. Може и да не се върна изобщо, поне докато Мителдорфер не оправи и теб, та да ми се наложи сам да свърша работата.

— Не злорадствай, момче, той няма да може дори да ме одраска. Департаментът ми отпусна специален автомобил, не като твоя.

— Мерцедес ли?

— Не, „Краун Виктория“, издържал направо на удар от танк. С него возят големците до ООН и обратно.

— Това е добра новина.

— Дума да няма. Трябва да свършвам.

— Дръж ме в течение.

Почти веднага телефонът иззвъня отново.

— Моля?

— Стоун? Каролин Клем се обажда. Как се справяте с къщата?

— Мисля, че като за първи ден е много добре.

— Ние с мъжа ми Дейвид ще отидем да пийнем по нещо в местната кръчма „Таверната на Джордж Вашингтон“, защо не дойдете с нас? Не изискват официално облекло, а в почивните дни се събира много народ.

— Благодаря, с удоволствие — отвърна Стоун.

— Искате ли да минем да ви вземем?

— Само ми кажете как да стигна и ще се видим там.

— Слизате по хълма до Депото, минавате реката, на първата пресечка завивате наляво и ще видите кръчмата. Към седем става ли?

— До скоро — каза Стоун, доволен, че в първата си иечер в Кънектикът няма да е самотен. „Жалко за Брус Голдсмит — помисли. — Ама не чак толкова.“