Подозренията убиват

34

Стоун се събуди с главоболие. Сара беше станала и бе разтворила куфарите на нейната половина на леглото. След малко излезе от банята, загърната с кърпа, и вдигна предупредително ръка.

— Не ме гледай така — каза тя, — След малко пътуваме, нямаме време за цуни-гуни.

Стоун приседна на края на леглото.

— С това главоболие не представлявам никаква заплаха.

— Искаш ли да ти дам нещо по-силно от аспирина? Аз съм походна аптека.

— Ти определяш лекарството, аз го гълтам.

Сара изчезна за малко в банята и се върна с хапче и чаша вода.

— Само да не пиеш никакъв алкохол — предупреди го тя, — защото в комбинация с лекарството, ще те свали под масата.

Стоун изпи хапчето и попита:

— Колко е часът?

— Седем и половина, полетът ни е в 10.00. Приготвяй си багажа, нямаме време за закуска. В салона за първа класа все ще ни предложат някакви сладки или нещо подобно.

— Добре, добре — промърмори Стоун.

Влезе под душа и след като се облече, главоболието му беше преминало, усещаше се само леко замаян. Събра нещата си, пренесе целия багаж в асансьора, който ползваше много рядко, и го пусна да слезе в сутерена.

— Дино ще ни закара до аерогарата, иска да е спокоен за нас.

— Много добре — подхвърли Сара и навлече палтото си. — Да се махаме оттук.

Млад детектив ги караше с полицейската кола на Дино. Не приказваха много, така че Стоун имаше време да поразмисли. Определено не можа да стигне до задоволителни изводи. Когато пристигнаха на аерогарата, Сара му връчи билетите и каза:

— Би ли отишъл за проверката на багажа, налага ми се да отида до тоалетната?

Дино изпрати младия детектив да я придружи, а Стоун извика един носач за куфарите. После стисна ръката на Дино.

— Благодаря ти, че ни докара дотук.

— Не се притеснявай за нищо — каза му Дино. — Аз ще се погрижа.

— Накарай федералните да се заемат с експлозията, по тази следа могат да открият нещо.

— Вече съм се погрижил за това — всички остатъци от пикапа са откарани в гаража на федералните.

— Слушай какво ще ти кажа, Дино. Не зная дали си мислил за това, но след като Мери Ан и Бен са в Бруклин, а ние със Сара напускаме страната, ти оставаш единствен под прицела на онези хора. Длъжен си да се пазиш много.

— Винаги го правя — усмихна се малко тъжно Дино. — Ти се отпусни, почивай и се забавлявай. Пък и звънкай от време на време, за да те държа в течение.

— Непременно — отвърна Стоун. Двамата се прегърнаха и Стоун тръгна подир носача. На гишето за първа класа нямаше опашка и го обслужиха бързо. Стоун качи куфарите на Сара на кантара. Мисълта му работеше трескаво.

— Това ли е всичко — попита го служителката. — Вие нямате ли багаж?

В този момент той взе окончателното решение.

— Ще лети само единият от нас. Имате ли нещо против да оставя при вас моите чанти за няколко минути? Ще се върна да ги взема, след като приятелката ми излети.

Жената му върна билетите и паспортите.

— Ще ги наглеждам, разбира се.

Стоун тъкмо слагаше билетите в джоба си, когато се появи Сара.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да, хайде да намерим чакалнята за първа класа.

Умълчани, пиха кафе и похапнаха сладки. Стоун разгърна вестник „Таймс“ и възкликна:

— Има ни на първата страница.

— Не ща и да чуя повече за това — пресече го тя. Изхвърлям го от главата си. За Бога, хич да не отваряш дума за това пред родителите ми. Направо ще полудеят.

— Добре.

Обявиха техния полет и двамата закрачиха бавно към изхода. Стоун изчака, докато приближиха самолета, и дръпна Сара настрани.

— Не мога да замина — каза. — Нямам право да оставя Дино в такъв момент. Ако го направя, той единствен ще остане на мушката им.

— Дино може и сам да се погрижи за себе си — отвърна сухо Сара.

— Никога няма да си простя, ако успеят да се доберат до него.

Тя прикова поглед в очите му.

— Вече никога няма да се върна в Ню Йорк, Стоун.

— Виж, това все някой ден ще приключи. Поживей при родителите си, докато се справим, и тогава се върни.

— Не. Приключих с този град. Първия път го напуснах, защото бях нещастна тук, сега се опитва да ме убие. Съжалявам, но повече няма да стъпя на това място.

— А пък се заричаше, че няма да се поддадеш на терористите — изрече той.

— Преразгледах отношението си по въпроса.

— Наясно си, че не мога да живея другаде, освен в Ню Йорк.

— Зная — каза тя и го прегърна. — Не познавам по-чудесен мъж от теб, но, както сам казваш, когато се натрупат много случайности, значи тук пръст има съдбата. Съдбата е против нас.

— Съжалявам — промълви той.

— И аз — тя го целуна.

Взе билета и паспорта си и слезе по ръкава в самолета.

Стоун се замъкна до гишето, върна билета и прибра багажа си. Остана учуден, като видя, че колата на Дино беше все още на мястото си. Хвърли чантите си на задната седалка и седна.

— Върнах се от Англия.

— Как така? — попита Дино.

— Не ми хареса времето.

— И остави момичето да отлети само?

— Така стана, май.

— Ще се върне ли, когато всичко свърши тук?

— Не. Закарай ме в някой хотел, Дино. Ако ме следят, не бих искал да разберат, че съм се върнал.

Дино даде знак на шофьора да потегля и каза:

— Голяма работа беше това момиче.

— Знам.

— Невероятен галфон си.

— Знам.