Последно изкушение

Глава 10

„Вилхелмина Розен“ газеше необичайно високо. Тази сутрин се беше освободила от товара, но в корабната агенция нещо се беше объркало, та новата стока не можа да бъде натоварена още същия ден и остана за следващия. Това не го безпокоеше особено. Когато потеглеха обратно, сигурно щеше да успее да навакса изгубения ден, дори да се наложеше да нарушат правилата за продължителността на вахтите. А и екипажът беше доволен. Нямаше да започнат да се оплакват от възможността да прекарат една нощ в Ротердам, защото закъснението нямаше да се отрази на заплащането им.

Когато остана сам в каютата си, той отключи малкия сандък с месингов обков, който някога бе принадлежал на дядо му, и започна да разглежда съдържанието му. В двата буркана някога бе имало кисели краставички, но сега съдържанието им беше ужасяващо. Съхранени във формалин, които бе откраднал от едно погребално бюро, късовете кожа бяха изгубили естествения си цвят и бяха бледи като консервирана риба тон. Частите от мускули бяха по-тъмни и се открояваха на бледия фон, подчертавайки приликата с рибен стек на скара. Космите си бяха останали накъдрени, но бяха станали сивкави като на зле направена перука. И все пак не можеше да има никакво съмнение какво вижда пред себе си.

Когато за първи път започна да фантазира за това, разбра, че ще има нужда от нещо, което да му напомня какво е извършил. Беше чел книги за убийци, които изрязвали гърди и полови органи, съхранявали кожа от жертвите си, която поставяли върху себе си, но това не му се струваше подходящо — бяха все неща, правени от луди и перверзни типове, а неговият мотив беше далеч по-възвишен. Но все пак имаше нужда от нещо, което да има значение единствено за него.

Започна да си припомня униженията, претърпени от стария. Бяха се запечатали до съвършенство в паметта му. Дори постоянно повтарящите се мъчения не бяха се смесили в неясна обща картина. Всяка подробност от всяко унижение се открояваше ясно и точно. Какво можеше да вземе, за да поддържа целеустремеността си и да не забравя смисъла на това, което правеше?

Тогава си спомни за бръсненето. Беше се случило малко след дванайсетия му рожден ден, на който не бе получил нито поздравителни картички, нито подаръци. Знаеше, че е рожденият му ден, само защото преди няколко месеца бе видял случайно акта си за раждане, когато старият се ровеше из някакви документи. До този момент нямаше дори дата в годината, която да нарече своя. Никога не бе получавал картички за рожден ден, да не говорим пък за торти, подаръци и празненства. Пък и кого би могъл да покани на рождения си ден? Нямаше приятели, нямаше и роднини, освен дядо си. Доколкото му бе известно, единствено членовете на екипажа на „Вилхелмина Розен“ знаеха името му.

Знаеше, че е роден през есента, защото всяка година заедно с листопада гневните проповеди на стареца се променяха. Вместо да казва „Вече си на осем години, а се държиш като бебе“, старият ръмжеше: „На девет години си, и е крайно време да се научиш да поемаш отговорност“.

Когато стана на дванайсет, започна да забелязва промените в себе си. Беше станал по-висок, раменете му едва не пукаха работните му ризи по шевовете. Гласът му постоянно се менеше, ту тънък, ту плътен, като че ли беше обсебен от демон. Между краката му израснаха къси, тъмни косми. Той го очакваше — беше живял достатъчно дълго в постоянна близост с трима възрастни мъже, и можеше да предположи, че рано или късно тялото му ще заприлича на тяхното. Но в действителност за него това се превърна в още една причина за тревога. Обръщаше гръб на детството, без да има представа как някога ще се превърне в мъж.

Дядо му също беше забелязал промените. Трудно бе да си представи човек, че ще намери начин да се държи още по-жестоко, но тези промени като че ли му помогнаха да намира нови поводи за унижение. Ужасът достигна нови висоти, когато една сутрин, докато приставаха в Хамбург, едно от въжетата се скъса. Не беше по ничия вина, но старецът реши, че някой трябва да плати за тази неприятност.

Когато се прибраха в жилището си, той нареди на момчето да се съблече. Детето стоеше треперещо насред кухнята и се чудеше кое от познатите мъчения го очаква, докато дядо му беснееше в банята, ругаеше и го обсипваше с обиди. Когато старецът се върна, носеше наточения си бръснач — отвореното острие блестеше като сребро на мътната следобедна светлина. Ужасът се надигна в гърлото му, горчив като жлъчка. Убеден, че дядо му най-малкото ще го кастрира, той се нахвърли върху него с вдигнати юмруци, в отчаян опит да избегне това, което предстоеше.

Така и не успя да забележи юмрука, който го улучи в слепоочието със силата на чук. Усети за миг страшна болка, после загуби съзнание. Когато отново отвори очи, беше тъмно. Беше повърнал и струята се беше спекла по бузата му, а изгарящата болка в слабините го изплаши така, че не обърна внимание на пулсиращото главоболие. Лежа дълго така, сгърчен на студения линолеум, и не смееше да провери с ръце, за да не се натъкне на това, от което се боеше.

Най-сетне се осмели. Пръстите му се плъзнаха надолу по корема, плахо и бавно. Първо напипа студената, гладка кожа на корема си. После, точно над срамната кост, пръстите му почувстваха рязка промяна, а острата болка, която го прониза, почти му взе дъха. Той стисна зъби и се подпря на лакът. Беше прекалено тъмно, за да види каквото и да било и той реши да рискува и да запали лампата. Това можеше да му причини нови неприятности, но мисълта, че не може да разбере какво му е било сторено, беше по-непоносима.

Движението му причини няколко различни болки, от които едва не се разплака, но успя да се изправи на колене. Постоя така, докато замайването и гаденето отминаха, после се хвана за масата, изправи се на крака и измина, залитайки, няколкото стъпки до ключа на кухненската лампа. Подпря се на стената и натисна копчето с треперещи пръсти. Мътна жълтеникава светлина обля мизерната стая и той събра сили да погледне надолу.

Кожата около гениталиите му беше червена и разранена. Окосмяването беше обръснато до дъно, а бръсначът беше смъквал и най-горния слой кожа. Там, където острието беше минавало най-дълбоко, се виждаха капчици кръв, но болката се дължеше най-вече на жестокото остъргване на тънката кожа. Чувстваше се по-скоро одран, отколкото обръснат. Това беше сторено, за да му се напомни още веднъж, че няма право да се мисли за мъж. Тогава изпита омраза към самия себе си, презрение, което се надигна като черна вълна и го погълна.

Сега, когато си спомняше онзи ден, той съзнаваше, че паническата му съпротива отбеляза рязка промяна в отношенията с дядо му. Оттогава старият като че ли не изпитваше вече желание да го подлага на физически мъчения. Започна да се държи настрани, и се ограничаваше само да го ругае, но и тези ругатни все още можеха да докарат момчето до състояние на страх и безпомощност. Тогава беше мислил да избяга, но къде би могъл да отиде? „Вилхелмина Розен“ беше целият му свят, и той не беше убеден, че ще оцелее другаде. Постепенно, след като навърши двайсет години, започна да разбира, че има и други начини да спечели свободата си. Процесът беше бавен и мъчителен, но най-сетне той бе спечелил.

Но тази победа не му беше достатъчна. Той разбираше това още преди Хайнрих Холц да му разкаже своята история в онази бирария. Това, което му даде разказът на Холц, беше идеята как най-сетне да се върне към себе си. Беше му дал идея как да стане мъж.

Той взе едно от бурканчетата и го поразклати, наблюдавайки как съдържанието му изпълнява вътре зловещия си танц. Усмихна се и започна да разкопчава джинсите си.

Тадеуш Радецки беше прекалено умен, за да бъде обикновен шеф на банда. Беше си изградил напълно законна търговска империя — верига от видеотеки, която не само му осигуряваше значителен легален доход, за да поддържа нормални отношения с данъчните власти, но и осигуряваше достатъчно пролуки в счетоводните операции, така че през нея се изпираха доста сериозни суми. Ако някоя от конкурентните фирми се добереше до счетоводните книги на фирмата му, шефовете сигурно щяха да се удивят как е успял да се задържи с толкова високи наемни цени, а можеха дори да уволнят хората от собствените си отдели по маркетинг. Но нищо такова не би могло да се случи. Освен това Тадеуш много внимаваше всичко в неговия бизнес да бъде безукорно от гледна точка на закона. В неговите заемни пунктове никой не би могъл да открие порно и наркотици под тезгяха. Тези неща също бяха негова стока, но те не се продаваха в търговската верига на официалния му бизнес.

Днес следобед бе отишъл да провери как вървят нещата в централния магазин от веригата, на Курфюрстендам — там не само даваха касети под наем, но и ги продаваха. Искаше да види как изглежда магазинът, след като бе обновен по проект на един от най-прочутите специалисти по вътрешна архитектура, и остана наистина впечатлен. Интериорът се отличаваше с изчистени линии, меко осветление и малък бар в средата на залата — резултатът беше идеалната атмосфера, подканваща клиентите да прекарат тук доста време, да се поровят и да пазаруват.

След като обиколиха магазина, управителят го заведе в кабинета си, за да пийнат по чаша вино и да отпразнуват обновяването. Когато влязоха, по телевизията излъчваха новини. Репортерът стоеше на някаква улица, която Тадеуш разпозна веднага — беше Фризенщрасе в Кройцберг. Зад него се виждаше четириетажната сграда, където се помещаваше предварителният арест. Тадеуш не бе припарвал там по никакъв повод — познаваше улицата, защото на нея се намираше и една книжарница, откъдето си купуваше криминални романи.

Устата на репортера се отваряше и затваряше беззвучно, а смръщеното му лице говореше, че новината, която съобщава на зрителите, е от сериозно естество. Картината се смени, и сега на екрана се появиха кадри от любителски видеозапис, на който се виждаше как измъкват някакъв човек от паркирала кола и го водят към тежката сива врата на предварителния арест. От двете му страни вървяха униформени полицаи. Внезапно една жена се промъкна под бариерата, която спираше колите да влязат от улицата право в двора на ареста. Полицаите, които седяха на пост в будката на входа, не успяха да реагират — те тъкмо излизаха от будката, когато жената вече бе изтичала към арестувания и охраната, размахвайки нещо в ръка. Тя спря на няколко крачки зад арестувания и след миг на тила му разцъфна аленочервено петно, все едно някой го беше плиснал със сос за спагети. Двамата полицаи отскочиха встрани, а той се свлече на земята. Полицаите се проснаха по корем на земята, бледите им лица бяха обърнати към жената. Дори от такова разстояние се виждаше, че очите им са разширени от ужас.

Тадеуш се взираше в екрана, обзет от отвращение. Беше видял жертвата само за секунди, и то в профил. Но знаеше за кого става дума. Забеляза, че управителят на магазина му говори нещо, и откъсна очи от екрана.

— Извинете — каза той.

— Казах само, че ми се струва странно как престрелките в истинския живот далеч не изглеждат толкова драматично като онези във филмите, които продаваме.

Управителят взе отворената бутилка и наля червено вино в две чаши.

— Не си спомням да съм виждал истинска престрелка — излъга Тадеуш. — Дори съм шокиран, че показват всичко в такива подробности по вечерните новини.

Управителят се разсмя и подаде едната чаша на шефа си.

— Убеден съм, че пазителите на националния морал вече са нагрели телефоните на телевизията до червено. Наздраве, Тадеуш. Решението ти да наемеш онези хора беше правилно. Свършиха страхотна работа.

Тадеуш повдигна механично чашата и затърси с другата ръка мобилния си телефон.

— Да. Сега трябва да намеря начин да оправдая обновяването на всички пунктове от веригата. Извини ме за момент. — Той натисна цифрата за бързо избиране на Красич и веднага след това заговори: — Аз съм. Трябва да се видим. Ще те чакам след един час у дома. — Приключи разговора, без да изчака отговора на Красич, и отпи от чашата. — Виното е чудесно, Юрген, но трябва да тръгвам. Нали знаеш, имаме да градим империи и да завоюваме нови светове.

Двайсет минути по-късно той крачеше напред-назад в дома си пред телевизора и сменяше постоянно каналите, за да види дали някъде няма да попадне на репортаж за убийството на Камал. Най-сетне попадна на последните кадри от видеозаписа и веднага увеличи звука. Говорителят в студиото продължи коментара.

— Убитият, чието име още не е официално съобщено, беше арестуван във връзка със седмината починали наркомани през миналата седмица. Източници, близки до следствието, съобщават, че жената, която го застреля, била приятелка на един от наркоманите, умрели от примеси в дрогата. Полицията се опитва да изясни как жената е разбрала за ареста, още преди той да стане официален факт. — Говорителят сведе очи към листовете пред себе си. — А сега да видим какво има да ни каже нашият кореспондент в Райхстага, където депутатите обсъждат нов начин за блокиране на разпространението на болестта „луда крава“…

Тадеуш спря звука. Беше чул всичко, което му трябваше. Когато най-сетне Красич пристигна, с петминутно закъснение, той го притисна още от вратата.

— На какво си играеш, по дяволите?

— Какво искаш да кажеш, Таджо? — Красич забави отговора си, но по неспокойния му поглед личеше, че разбира много добре какво има предвид шефът му.

— Да му се не види, Дарко, не се прави на глупак пред мен. Какво те прихвана? Как можа да наредиш убийството на Камал точно пред шибания предварителен арест? Доколкото си спомням, бях наредил да отклоним вниманието от това следствие, а не да го превърнем в тема на заглавията на първите страници! Божичко, и да искаше, не би могъл да вдигнеш повече шум около случая!

— А какво друго би могъл да предложиш? Нямах достатъчно време да инсценирам подходяща пътна злополука… — гласът му утихна, когато осъзна какво е казал.

Лицето на Тадеуш изгуби всякакъв цвят. Сенките и мекото осветление в стаята му придаваха ужасяващ вид.

— Безчувствено копеле — изръмжа той. — Не си въобразявай, че ще отклониш вниманието ми от този гаф, като ми напомняш за Катерина.

Красич отвърна лице и се намръщи.

— Нямах нищо подобно предвид. Просто исках да кажа, че нямах време да организирам убийство, което да прилича на злополука. И тогава си казах, че щом убийството ще си прилича на убийство, да направя така, че то да има личен характер, да не изглежда свързано с нечии търговски интереси. Затова уредих Марлене да свърши мръсната работа. Марлене работи за нас, пласира стока от две години, но самата тя не се друса. И е достатъчно интелигентна, за да изиграе ролята на отчаяната приятелка, полупобъркана от скръб. Ще се отърве с незначителна присъда, и няма начин да ни натопи. Има шестгодишна дъщеря, за която й обещах да се погрижа. Познава ме достатъчно добре, за да разбере какво означава това. Изпусне ли дори само една дума, наистина ще се погрижа за детето, но не така, както тя би искала. Шефе, това беше единственият начин. Налагаше се работата да бъде свършена, и то да бъде свършена точно така — Красич не се опитваше да убеждава, тонът му беше категоричен.

Тадеуш го изгледа ядосано.

— Нещата се развиват все по-зле — каза той кисело. — Идеята беше цялата история да се разнесе, а вместо това сега ще огледат цялото житие-битие на Камал под микроскоп.

— Не, шефе, не си прав. Ще се занимават предимно с Марлене. Преди края на процеса тя ще се е превърнала с наша помощ в героиня, която е прочистила града от една напаст — някакъв гаден дилър на наркотици. Казах ти вече, тя не се друса. Както и да проверяват миналото й, няма на какво да се натъкнат. Ще уредим един куп свидетели, които могат да я накарат да изглежда в очите на хората като майка Тереза. Снимки на тъжното шестгодишно момиченце, материали по вестниците как се е опитвала да излекува приятеля си от зависимостта. Освен това сега, когато видяха как се оправихме с Камал, никой друг няма да посмее да пропее пред полицията. Вярвай ми, Таджо, така е най-добре.

— Да се надяваме, Дарко. Защото ако нещата се объркат, ще знам кого да обвинявам за това.