Последно изкушение

Глава 30

Колата под наем чакаше Тони във Франкфурт, както бе обещала Петра. Беше й много благодарен, че организира пътуването му — на него това би отнело много повече време. На седалката беше оставена подробна карта, на която бе обозначен пътят от летището до замъка Хохенщайн. Щеше да успее да стигне навреме за уговорената среща с куратора на музея, който отговаряше за ужасяващите архиви на замъка. Не вярваше, че ще успее да намери окончателния отговор на въпросите си тази сутрин, но може би щеше да успее да състави списък с имена, които да послужат в търсенията на Марейке и немските й колеги. Те можеха да проверят за някакви съвпадения със списъка на възможните заподозрени от екипажите на речните кораби.

Дори в тази слънчева пролетна утрин замъкът Хохенщайн представляваше мрачна гледка. От виещия се път, който водеше от долината към скалата, на която се извисяваше замъкът, понякога се виждаха части от сивите му стени и кули. Гледката нямаше нищо общо с някой от приказните замъци в поречието на Рейн — това поне му стана ясно, когато колата излезе от последния завой и той се изправи срещу високите крепостни стени. Нямаше нищо привлекателно в архитектурата на замъка — струпан на върха на скалата, тежък и безформен, той напомняше на огромна жаба. Кулите на четирите му ъгъла бяха квадратни и грозни, назъбените бойници вдъхваха страх. Докато оглеждаше фасадата, Тони си каза, че сградата е била строена, за да предизвиква ужас у враговете.

Остави колата на паркинга за посетители край замъка и мина по спуснатия подвижен мост. Ровът, който заобикаляше замъка, не беше пълен с вода, а облицован с камък. От дъното и стените му стърчаха дълги железни остриета. В каменните плочи над портата бяха издялани сцени на схватки между митични същества. Виждаше се грифон, вкопчил се в гърба на еднорог, забил нокти в шията му. Чудовищна змия беше захапала гърлото на крилат змей. Доколкото можеше да разчете символиката, Тони смяташе, че със същия успех биха могли да напишат над входа „Надежда всяка оставете“ — ефектът щеше да бъде подобен.

Във вътрешния двор имаше кабинка, в която се продаваха входни билети. Тони каза на човека вътре, че има уговорка за среща с доктор Мари Вертхаймер. Касиерът кимна мрачно й вдигна слушалката на телефона. После каза:

— Ще дойде веднага — и направи знак на Тони, че може да влезе по-навътре в двора на крепостта. Навсякъде около него се издигаха високи стени — тесните прозорчета по тях го наблюдаваха като зли очи. Представи си как са се чувствали изплашените деца, когато са влизали тук, и неволно потръпна.

Насреща му идваше закръглена женска фигура, загърната в кафяв вълнен шал. Приличаше на движеща се топчица. Посивялата й коса беше пристегната в спретнат кок на върха на главата.

— Доктор Хил? Аз съм Мари Вертхаймер, куратор на архивите в Хохенщайн. Добре дошли — тя говореше английски почти без акцент.

— Благодаря, че ми отделихте време — Тони стисна малката й пухкава ръчичка.

— За мен е удоволствие. Винаги е интересно, когато нещо наруши обичайния ход на ежедневието. Хайде да пием кафе, и вие ще ми разкажете какво точно ви интересува.

Той я последва. Влязоха в замъка през тясна дървена врата, обкована с гвоздеи, и заслизаха по изтъркани каменни стъпала.

— Внимавайте — предупреди го тя. — Тези стъпала са опасни. Най-добре се дръжте за перилата.

Завиха по коридор с нисък таван, осветен от ярки флуоресцентни лампи.

— Отредени са ни най-неуютните помещения в замъка — отбеляза доктор Вертхаймер. — Туристите никога не виждат тези части.

Тя спря и отвори една двукрила врата. Влязоха в голямо помещение, чиито стени бяха покрити с обикновени метални лавици. За негово учудване на едната стена имаше тесни стреловидни прозорци.

— Гледката не е от най-очарователните — каза тя, когато забеляза погледа му. — Прозорците гледат към рова. Но поне в стаята влиза естествена светлина, нещо, с което колегите ми не могат да се похвалят. Заповядайте, седнете, разполагайте се, където ви е удобно.

Тони седна на едно от двете изтърбушени кресла в ъгъла на стаята, докато доктор Вертхаймер се занимаваше с кафеварката. Донесе му чаша удивително силно кафе и се разположи на креслото срещу него.

— Много съм любопитна — каза тя. — Колегата ви от Берлин не ми даде никакви подробности.

Тони отпи предпазливо — в това кафе имаше достатъчно кофеин, за да събуди човек, упоен с наркотици, и да го държи буден с дни.

— Въпросът е строго поверителен — каза той.

— Тук работим предимно с поверителни данни — отвърна хапливо доктор Вертхаймер. — Архивите ни съдържат материали, които все още не могат да бъдат възприети от сънародниците ни. Затова и трябва да съм напълно наясно за целта на вашето посещение. Можете да говорите напълно открито пред мен, доктор Хил. Вашите сведения ще бъдат запазени в тайна.

Той се вгледа в спокойното лице с проницателни очи. Беше склонен да се довери на тази жена. Освен това предполагаше, че докато той не заговори открито, и тя няма да сподели с него всичко, което знае.

— Занимавам се със съставяне на психологически профили на престъпници — започна той. — Поканен бях като консултант по разследването на няколко убийства, за които предполагаме, че са дело на едно и също лице.

Доктор Вертхаймер се намръщи.

— За университетските преподаватели ли става дума? — попита тя рязко. Тони я зяпна учудено. — Не сте ли поглеждали днешните вестници? — Тя стана и започна да рови в голяма пазарска чанта, поставена до бюрото й. Извади новия брой на „Ди Велт“ и го отвори на една от вътрешните страници. — Нали знаете немски? — попита тя.

Той кимна. Не се доверяваше на гласа си. Тя му подаде вестника и отново се разположи на креслото, докато той четеше. Заглавието беше недвусмислено. „Три убийства — има ли връзка между тях?“ В статията се изтъкваше, че през изминалите два месеца трима университетски преподаватели са били убити при особено подозрителни обстоятелства. Полицията не е пожелала да даде подробни сведения за случаите, официално е било съобщено само, че става дума за убийство. Авторът представяше собствената си теория, че може да става дума за сериен убиец, въпреки че така и не бе могъл да намери потвърждение от полицейски източник.

— Могат да се очакват и още подобни публикации в пресата — отбеляза доктор Вертхаймер, когато Тони приключи с четенето. — Съмнявам се, че ще бъдат толкова въздържани. И така, това ли е причината да проявявате интерес към нашите архиви?

Тони кимна.

— Съжалявам, че не бях по-откровен от самото начало, но досега се опитвахме да не даваме гласност на разследването.

— Разбираемо е. Нито един полицейски служител не обича да работи пред окото на телевизионна камера. А какво се надявате да откриете тук?

— Искаме да стесним кръга на заподозрените. Това е досадна, отегчителна работа и се свежда до сравняването на различни списъци с имена. Отнема много време и изнервя хората, които я вършат, но може да спаси живота на немалко хора. Моят анализ на извършените престъпления ме навежда на мисълта, че някой близък роднина на убиеца може да е бил жертва на тормоз от страна на професионални психолози. Доколкото знам, във вашите архиви има документирани случаи на евтаназия на деца, както и на психологически експерименти, извършвани с тях от лекари. Надявах се, че имате някъде и списък на лицата, оцелели след тези инквизиции.

Доктор Вертхаймер повдигна вежди.

— Оттогава е минало много време, доктор Хил.

— Знам. Но съм убеден, че нашият убиец е най-много трийсетгодишен. Възможно е баща му да е сред оцелелите. А може да е отгледан от баба или дядо, които са пребивавали в подобна институция.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Струва ми се малко невероятно, но мога да разбера желанието ви да се хванете за сламка, след като става дума за залавянето на такъв убиец. Е, мога да ви кажа, че не притежаваме такъв обобщен списък, какъвто ви трябва.

Тони не можа да потисне разочарованието, което се изписа на лицето му.

— Искате да кажете, че губя своето и вашето време?

Тя поклати глава.

— Не, разбира се, че не. Нямаме отделни списъци от всички институции, включени във въпросната програма. Имало е шест основни центъра за евтаназия, но те са били захранвани, така да се каже, от повече места. На всички тези места са били съставяни списъци, които ние притежаваме. — Тя забеляза отчаянието му и се усмихна. — Не е толкова безнадеждно. Хубавото е, че междувременно цялата тази информация е вкарана в компютърна база данни, така че може да се преглежда много по-лесно. По принцип бих настоявала да провеждате проучването си тук, на територията на замъка, но виждам, че положението е извънредно. Ако се обадите на госпожа Бекер и я помолите да ми пратят по факса някаква гаранция, ще ви позволя да изнесете копия от нашата информация, след като подпишете декларация за работа с поверителни данни.

Тони не можеше да повярва на късмета си. За първи път попадаше на чиновник, който няма желание да му създава проблеми.

— Така бихте ми помогнали извънредно много — каза той. — Има ли наблизо телефон, от който да се обадя?

Доктор Вертхаймер посочи към бюрото си.

— Заповядайте — Тони прекоси стаята и изчака, докато тя надраска на едно листче номера на факса. — Вероятно ще мине известно време, докато госпожа Бекер успее да получи необходимия документ, но това не ни пречи да започваме. Ще отида да помоля един колега да разпечата данните, които ви трябват. Ще се върна скоро.

Доктор Вертхаймер излезе забързано от стаята, а Тони набра номера на Петра. Когато тя се обади, той обясни от какво има нужда.

— Да му се не види, никак няма да е лесно — измърмори Петра.

— Какъв е проблемът?

— Никой не знае, че се занимавам с тези случаи, нали ти е ясно? Не мога да поискам официални гаранции във връзка с някакъв случай, с който нямам нищо общо. Видя ли днешните вестници?

— Видях „Ди Велт“.

— Можеш да ми вярваш, това е най-малката неприятност. Точно сега, когато стана известно, че съществува някакъв сериен убиец, всички са наясно, че случаят няма нищо общо с мен.

— Аха — отвърна Тони. Беше си задавал въпросът кога тази жена, която успяваше да пробие навсякъде, щеше да се изправи срещу стена. Жалко, че това се случи тъкмо сега.

— Остави ме да помисля… — каза бавно Петра. — Познавам един тип от криминалната полиция, който ужасно много иска да дойде в отдела за борба с организираната престъпност. Знам, че той познава хората, които ни трябват. Мога да го убедя, че ако ги задейства сега, по-късно ще го изискам да работи в нашия отдел.

— Съществува ли нещо, с което не можеш да се справиш?

— Може да не се справя тъкмо сега. Зависи дали въпросният човек ще се хване на въдицата. Стискай палци. Между другото, изникна нещо много интересно във връзка с кьолнското убийство. Марейке току-що ми прати съобщение. Открили един колега на доктор Калве, който я чул да казва, че има среща с някакъв журналист от електронните медии, но не е ясно за кога е била насрочена срещата.

— Това потвърждава казаното от Маргарете на приятеля й.

— Нещо повече, Тони. Това доказва, че сме на вярна следа.

Той долови вълнението в гласа й.

— Какво имаш предвид?

— Колегата си припомни името, с което се бил представил журналистът — тя замълча умишлено.

— И то е?

— Хохенщайн.

— Не се шегувай — но той знаеше, че Петра говори сериозно.

— Човекът си го припомни, защото не е често срещано, а и името Хохенщайн е добре познато на всеки, който се занимава с експериментална психология в Германия.

— Разбира се. Е, това наистина доказва, че съм на прав път.

— Наслука. Ще ти се обадя по-късно.

Той затвори телефона и отиде до прозореца. Доктор Вертхаймер се оказа права. Гледката не беше подходяща за човек, склонен към депресии. Отново си представи децата, затворени зад тези високи стени. Помисли си за живота им, пред който е съществувала една-единствена перспектива — смърт чрез мъчения. Предположи, че голяма част от тях са били с умствени увреждания, така че надали са осъзнавали това, което ги е заобикаляло и това, което ги е очаквало. Но за останалите, затворени тук заради предполагаемото им асоциално поведение или заради дребни физически увреждания, страхът трябва да е бил непоносим. Изтръгването от дома и семейството им и довеждането тук неминуемо е предизвиквало сериозни душевни разстройства и у децата с най-стабилна психика. Що се отнася до онези с вече увредена психика, последиците трябва да са били ужасни.

Мислите му бяха прекъснати от завръщането на доктор Вертхаймер.

— Материалите се разпечатват в момента — каза тя. — Става дума за списъци с имена и адреси, а понякога и кратки описания на понесените от съответните лица инквизиции.

— Странно как са оцелели архивите — отбеляза Тони.

Тя сви рамене.

— Няма нищо чудно. И през ум не им е минавало, че някой някога ще им иска сметка за стореното. Мисълта, че Третият райх ще рухне така цялостно, е била недопустима за всеки, който е бил част от структурите му. А когато истината е започнала да им се изяснява, било прекалено късно да се мисли за друго, освен за лично оцеляване. При това твърде скоро става ясно, че има прекалено много виновници, така че възмездието ще сполети само най-главните сред тях. Започнахме да подреждаме архивите през осемдесетте години, а след обединението успяхме да допълним и най-старите, които са били съхранявани на територията на Източна Германия. Радвам се, че са оцелели. Никога не бива да се забравят нещата, които са били извършени „в името на народа на Германия“.

— И какво точно е било причинявано на тези деца? — попита той.

Очите на доктор Вертхаймер помръкнаха.

— Имате предвид оцелелите ли? Отнасяли се с тях като с опитни зайчета. Повечето от тях са живели тук долу, в отделни килии или големи спални помещения. Персоналът наричал тази част от подземията „подводницата“. Нямало естествена светлина, децата губели представа от смяната на деня и нощта. Лекарите използвали това за провеждането на различни експерименти с ефекта на липсата на сън върху човешката психика. Променяли възприятието за продължителността на деня и нощта. Оставяли някое дете да спи три часа, после го събуждали и му казвали: „Вече е сутрин, ето ти закуската“. Два часа по-късно сервирали обяда. След още два часа — вечерята, после обявявали, че вече е мръкнало и гасели лампите. Или правели обратното — удължавали времетраенето на денонощието.

— И това са наричали „научни изследвания“, така ли? — попита Тони. Отвращението оставяше неприятен вкус в устата му. Мисълта, че представители на собствената му професия могат да паднат толкова ниско в отношението си към поверените им пациенти, никога не преставаше да го ужасява. Тези случаи го засягаха по ужасяващо личен начин, призоваваха във въображението му образите от някакъв кошмар, създаден от мъже и жени, които трябва да са вярвали в терапевтичните възможности на такива експерименти. Мисълта, че един идеал може да бъде опорочен до такава степен, беше ужасяваща, защото напомняше постоянно колко нестабилни са задръжките, създавани от цивилизацията.

— Това действително е било определяно като „научни изследвания“ — съгласи се тъжно доктор Вертхаймер. — Предполагало се, че резултатите от тях ще помогнат на военачалниците да преценят на какво натоварване може да издържи войската. Разбира се, всъщност всички тези опити нямали никакво практическо приложение. Били обикновена демонстрация на упражняване на власт над по-слабия. Лекарите осъществявали всякакви свои хрумвания, изпълнявали на практика своите представи за унищожение на човека. Тук има една килия, в която провеждали мъчения с вода. Била е сцена на невъобразима жестокост — и физическа, и психическа.

— Мъчения с вода ли? — трепна Тони, интересът му внезапно нарасна.

— Това не е единственото място, където са се провеждали. Всеизвестна е друга една килия в затвора Хоеншьонхаузен в Берлин — но тя е била предназначена за възрастни. Тук обект на експериментите били деца и теоретично целта била провеждане на опити — не разпити или наказания.

— А имало ли е случаи, когато са наливали насилствено вода в гърлата на децата? — попита Тони.

Доктор Вертхаймер се взираше смръщено в пода.

— Да. Провеждали са много серии подобни опити, чиято предполагаема цел е била да проверят способността на организма за физическа съпротива. Разбира се, много от децата умирали. Необходимо е учудващо малко количество вода, за да удавиш едно дете, ако водата се налива в дихателните пътища — тя тръсна глава, сякаш за да пропъди образите, извикани от думите й. — Използвали водата и за психологически експерименти. Не си спомням подробностите за тях, но и те са записани някъде в архивите.

— Можете ли да ги откриете?

— Надали ще успея днес, но мога да помоля някой да започне да ги търси — преди Тони да успее да отговори, иззвъня факсът. Доктор Вертхаймер прекоси стаята и се вгледа в хартията, която заизлиза от апарата. — Вашата колежка май е успяла — каза тя. — Ще мине обаче доста време, докато се разпечата всичко необходимо. Искате ли да разгледате замъка, докато чакате?

Той поклати глава.

— Нямам настроение за обиколка на туристически атракции.

Доктор Вертхаймер кимна.

— Разбирам ви напълно. В централния двор има кафене. Ако искате, почакайте там, а аз ще донеса материалите.

Три часа по-късно той беше отново на път. На седалката до него имаше плътен хартиен плик, пълен с разпечатки. Не очакваше с нетърпение изчитането на материалите — но ако имаше късмет, това можеше да му помогне да се добере по-близо до убиеца.

Вятърът рошеше косата на Карол и пречистваше дробовете й от застоялия градски въздух. Тя много лесно можеше да си представи как Каролайн Джексън би се поддала на удоволствието от едно пътуване през този слънчев летен ден в откритото БМВ кабриолет. Коя жена не би се наслаждавала на такъв момент? Но докато част от нея изпитваше удоволствие от преживяването да се носи по магистралата със скорост, много по-висока от това, което би могла да си позволи в Англия, реакциите й си оставаха на ниво. Карол бе скрита дълбоко в Каролайн, но нямаше съмнение коя от двете контролира събитията.

Тадеуш беше дошъл да я вземе в девет и половина. Преди това й се обади, за да я предупреди да се облече спортно, но топло, без обаче да й обясни защо. Когато слезе на улицата, той я чакаше зад волана на едно черно БМВ Z8 със свален покрив. Тадеуш хвърли един поглед на тънкото яке, което беше сложила върху пуловера си, и сви устни.

— Опасявах се от нещо такова — каза той, излезе от колата и отвори багажника. Извади оттам голямо кожено яке с подплата от овча вълна и й го подаде. — Мисля, че ще ти стане.

Карол взе внимателно якето. Не беше ново. Гънките около лактите го доказваха. Свали своето яке и пъхна ръце в ръкавите на коженото. Той се оказа прав. Якето й ставаше, все едно го беше купувала за себе си. Долови далечно ухание на тежък мускусен парфюм, какъвто никога не би си сложила. Вдигна очи към Тадеуш и се усмихна сухо.

— На Катерина ли беше? — попита тя.

— Нали нямаш нищо против? — отвърна той обезпокоено.

— Стига ти да не възразяваш — Карол потисна мрачното усещане с усмивка. Имаше нещо много изнервящо и зловещо в това да носи дреха на Катерина. Навеждаше я на мисълта, че някъде в съзнанието на Радецки разликата между тях двете започваше да се размива. Което почти сигурно щеше да я постави в опасна ситуация — по един или друг начин.

Той поклати глава и й отвори вратата.

— Раздадох повечето й дрехи, но запазих едно-две неща, в които обичах да я виждам. Не исках да измръзнеш днес, и този вариант ми се стори по-ненатрапчив, отколкото да ти купя нещо ново.

Тя застана на пръсти и го целуна по бузата.

— Много съобразително от твоя страна. Но виж какво, Таджо, не се чувствай отговорен за мен. Аз съм голяма жена и си имам собствена платинена кредитна карта. Не е необходимо да предугаждаш желанията ми. Привикнала съм да си ги задоволявам сама.

Тадеуш прие спокойно лекия упрек.

— Не се и съмнявам — каза той, докато й помагаше да се качи в колата. — Все пак, Каролайн, понякога трябва да позволяваш да те поглезят.

Намигна й и заобиколи, за да се качи на шофьорското място.

— Накъде сме тръгнали? — попита тя, когато се отклониха вляво от Курфюрстендам в посока към околовръстния път.

— Нали каза, че искаш да видиш как вървят нещата в моя бизнес — отвърна Тадеуш. — Вчера видя законната му страна. Днес ще ти покажа как пренасяме стока. Отиваме към Магдебург.

— Какво има в Магдебург?

— Ще видиш.

Скоро Тадеуш отклони колата от магистралата и взе няколко последователни завоя, докато накрая се озоваха на тих междуселски път, който се виеше покрай различни стопанства. След десетина минути пътят свърши на брега на някаква река. Тадеуш спря колата и каза:

— Пристигнахме.

— Какво има тук?

— Намираме се на брега на река Елба — той посочи наляво. — Там, малко по-нагоре, в реката се влива така наречения „Мителланд канал“ — отвори вратата и излезе навън. — Искаш ли да повървим?

Тя го последва по пътеката край брега на реката. Елба гъмжеше от всякакви търговски плавателни содово — от големи кораби, натоварени с контейнери, до лодки, на които имаше по няколко чувала или някой и друг сандък.

— Натоварен воден път — отбеляза тя, когато се изравни с него.

— Именно. Знаеш ли, когато хората обмислят някакъв незаконен трафик — бил той на оръжия, дрога или човешки същества, обикновено първата им работа е да намерят най-бързия начин за превоз. Самолети, товарни камиони, коли. А всъщност няма никакъв смисъл да се бърза. Не пренасяме стока, която подлежи на разваляне. Освен това контрабандната търговия всъщност се е зародила по водните пътища — каза Тадеуш. Когато пред тях се показа каналът, той посегна и взе ръката й в своята.

— Намираме се пред едно от кръстовищата на европейските водни пътища — каза той. — От тук можеш да стигнеш направо до Берлин или до Хамбург. Но можеш да стигнеш и много, много по-далеч. Ако тръгнеш по Одер или Хавел, ще стигнеш до Балтийско море, до центъра на Полша или Чехия. В обратната посока се намират Ротердам, Антверпен, Остенде, Париж, Хавър. Ако пък тръгнеш надолу по Рейн и оттам по Дунав, стигаш до Черно море. При това никой няма да ти обърне особено внимание. Ако имаш редовни документи и митнически печати на контейнерите, нямаш повод за безпокойство.

— Така ли пренасяш стоките си? — попита учудено Карол.

Той кимна.

— Румънците са напълно корумпирани. Наркотикът се пренася през Черно море, пренасят го и китайците, като по този начин си плащат транспорта до някоя западна държава. Оръжията минават през Крим. Нелегалните емигранти идват в Букурещ или Будапеща с туристически визи. После ги товарим в контейнерите, митничарите слагат печати и ние ги откарваме, където пожелаят.

— Товариш хора в контейнери, където може да се наложи да прекарат със седмици?

Той се усмихна.

— Не е толкова страшно. Контейнерите ни имат специални въздушни филтри и химически тоалетни. Осигуряваме достатъчно вода и храна. Откровено казано, на самите тях им е все едно при какви условия ще пътуват, стига да се доберат до някоя подредена държава от Европейския съюз с добре организирана система за социално подпомагане и нестабилно правораздаване по отношение на репатрирането на емигранти, търсещи убежище. Това е и една от причините, поради която много от тях искат да живеят във вашата страна — той стисна леко пръстите й.

— Значи товарите всички на черноморските докове? И властите там си затварят очите? — Карол си каза, че дори като се има предвид възможността да се подкупят съответните служители, операцията изглежда доста рискована.

Той се засмя.

— Не, не е така. Когато контейнерите потеглят от Агигея, те са пълни с абсолютно законна стока. Само че аз притежавам една малка корабостроителница на петдесетина километра от Букурещ, близо до Гюргево. Там пристават корабите и товарите… как да се изразя? Товарите се коригират. Законната стока се пренася на товарни камиони. А пък нашите питомни митничари слагат отново печати, където трябва да се сложат — той пусна ръката й и я прегърна през раменете. — Виждаш ли колко ти се доверявам, след като ти разказвам всичко това?

— Виждам — кимна Карол, като се стараеше да прикрие възторга, който я обзе при мисълта за събраната ценна информация. — И по колко контейнера прекарваш наведнъж? — Каза си, че това е въпросът, който би задала делова жена като Каролайн.

— Между трийсет и четиридесет — отвърна той. — Понякога прекарваме много малко количество хероин на борда, но въпреки това за целта ни трябва цял отделен контейнер.

— Сериозна инвестиция — отбеляза Карол.

— Можеш да ми вярваш, Каролайн, всяка година контейнерите изплащат многократно разходите си. Това е много изгоден бизнес. Може би, ако нещата с нелегалните имигранти потръгнат, ще обмислим и още някаква съвместна дейност?

— Нямам други интереси — отвърна тя твърдо. — С наркотици не се занимавам, твърде рисковано е. Има прекалено много глупаци, които са убедени, че така ще припечелят лесно доста пари. Налага се да влизаш в делови отношения с всякакви боклуци, на които не може да се разчита. Хора, с които човек не би желал да живее в един град, камо ли пък да има с тях обща дейност. При това полицията обръща най-голямо внимание на търговията с наркотици.

Той сви рамене.

— Ти решаваш. Аз оставям Дарко да се занимава с такива отрепки. Разговарям само с хората, които оглавяват бизнеса. А какво ти е мнението за търговията с оръжие?

— Не ползвам оръжие и не обичам да се занимавам с него.

Тадеуш се засмя доволно.

— Моето мнение за наркотиците е същото като твоето. Но това е просто бизнес, Каролайн. Човек не може да си позволи да влага емоции в деловата си дейност.

— Не влагам никакви емоции. Имам много добре разработен и много печеливш бизнес и не виждам причини да имам вземане-даване с бандити.

— Всеки има нужда от втори източник на доходи.

— Именно затова купих бившата военна база. Затова съм тук сега. Ти само ме снабдявай с работници — от друго нямам нужда.

Той я привлече по близо до себе си.

— Ще ги имаш — обърна я към себе си и я целуна по устните. — Договорът е подпечатан с целувка.

Карол си позволи да се отпусне в прегръдката му. Съзнаваше, че не бива да издава отвращението, което откровенията му предизвикаха у нея.

— Ще се справяме добре заедно — каза тя тихо.

— Очаквам го с нетърпение — гласът му беше натежал от намека, който се криеше в думите му.

Тя се засмя и се измъкна от ръцете му.

— Аз също. Само не забравяй, аз никога не смесвам работата с удоволствието. Първо трябва да си свършим работата. А после… кой знае?

Затича в обратната посока, надолу по пътеката към колата.

Той я настигна на половината път, хвана я през кръста, притисна я здраво към себе си и каза:

— Така да бъде, работата преди удоволствието. Хайде да се върнем в Берлин и да си изясним плановете. Ще се обадя на Дарко, за да се срещнем и с него. Имаме един малък офис в Кройцберг, където можем да поговорим на спокойствие, да направим твърди планове и да се разберем за плащанията. А довечера ще си позволим да се поотпуснем.

„О, по дяволите!“ мислеше Карол. Нещата се развиваха прекалено бързо. Как щеше да успее да се измъкне от всичко това цяла и невредима?