Последно изкушение

Глава 20

Тони протегна ръце и усети как ставите на врата и раменете му пропукват. Вече не беше толкова млад, че да прекарва вечерите изгърбен пред компютърния екран. Но и това беше начин да се спаси от сложните чувства, които го обзеха, след като чу новините за Ванс. Беше изключил телефона си и потъна в работа, за да избягва и журналистите, и собствените си мисли.

Затвори файла, който четеше — проекта за дисертация на една от неговите аспирантки. Работата не беше лоша, но на няколко места теориите не се основаваха на факти. Трябваше да си поговори сериозно с нея следващия път. Ще се наложи да се отучи от тази система, преди тя да й се е превърнала в навик.

Преди да изключи компютъра, реши да влезе в интернет и да провери пощата си. Винаги си струваше да отвориш пощата късно през нощта — той наистина се канеше да си легне, но в Америка беше средата на работния ден, а той поддържаше постоянни контакти с няколко приятели и колеги от другата страна на Атлантика.

Тази вечер в пощенската му кутия имаше само едно съобщение. Той активира програмата за разшифроване, която братът на Карол му беше пратил, и прочете следното:

Тони се върна към началото на писмото и го прочете повторно, по-внимателно, а от време на време устните му се извиваха в иронична усмивка. Биваше я, не можеше да се отрече. Открай време е била съобразителна, а междувременно беше научила и някой и друг трик. Зачуди се колко ли време й е отнело съчиняването на това привидно безхитростно писмо, което уж неволно засягаше всичките му слаби места. Беше отпуснала точно толкова сведения за убийствата, колкото да събуди любопитството му, но не прекалено, за да не рискува той да стигне преждевременно до извода, че случаите не са достатъчно интересни.

Беше подредила всичко изключително умело, включително и примамката, че става дума за работа на черно, напълно неофициална, нещо, от което винаги може да се отрече, ако нещата се развият неблагоприятно. „При това ще можеш да работиш на спокойствие“. Което, разбира се, означаваше, че ако той все пак е излязъл от форма и се провали, няма да има свидетели на провала. Според него Карол не вярваше, че той би могъл да се провали, но това не изключваше възможността у нея да се крие такъв страх. При това основателен.

Звучеше изкусително. Но Тони не беше сигурен дали причините, които го подтикваха да се включи в разследването, са действително подходящи. Непрекъснато му се натрапваше мисълта, че щеше да се наложи да вземе самолета за Берлин, защото неминуемо трябваше да разговаря лично с Петра, която като че ли се беше самоназначила за водещ на това неофициално разследване. А тъкмо сега Берлин за него означаваше Карол. Карол, която щеше да има нужда от помощта, която той можеше да й предложи. Карол, която не излизаше от мислите му, откакто беше напуснал Лондон.

Не беше почтено да се възползва от тази възможност. Ако отидеше в Берлин заради Карол, мислите му нямаше да са съсредоточени върху работата, за която се предполагаше, че ще бъде там. Нещо по-лошо, присъствието му можеше дори да навреди на Карол. Тя не трябваше да излиза от ролята си, а ако той постоянно се появяваше на сцената, можеше да й попречи да поддържа образа на Каролайн Джексън. Едно беше да й изпраща съвети и да я окуражава от разстояние; личното му присъствие там можеше да я подмами да разчита прекалено много на него. Тогава, ако се стигнеше до пълно откъсване и тя бъдеше изоставена изцяло на собствените си способности, може би нямаше да има необходимата самоувереност, за да се справи.

„Въпреки това“, каза си той, „не би имало нищо лошо, ако проверя какви данни ще намеря в мрежата“. Зареди търсачката и написа „Бремен + убийство + психология + преподавател“. Реши да види какво ще намери за най-скорошното убийство. Малко по-късно вече четеше статия от немски вестник. За щастие беше учил немски в училище и продължи да поддържа познанията си по езика и по-късно, за да може да чете специализирани списания. Но дори да не беше в състояние да схване текста, едно нещо се открояваше ясно като фойерверк на нощно небе.

Тони се взираше в екрана и не можеше да повярва на очите си. Сигурно имаше някаква грешка. Стисна ръце в юмруци, лицето му помръкна и се смръщи. Потри слепоочия с кокалчетата на пръстите си, опитвайки се да разбере ясно това, което четеше.

Не, нямаше място за съмнение. Нямаше две жени на име Маргарете Шилинг, които да преподават психология в Бременския университет. Това наистина надхвърляше границите на вероятното. Но още по-невероятно му се струваше Маргарете Шилинг да е станала жертва на сериен убиец.

Виждаше лицето й пред себе си. Широка уста, която се усмихваше на току-що чутата шега, бръчици от смях в ъгълчетата на очите й. Трудно бе да се повярва, че един психолог може да намира света за толкова забавен, че бръчиците да се отпечатат така дълбоко на лицето й. Руса, свободно пусната коса, която тя постоянно отмяташе нетърпеливо зад ушите когато изтъкваше аргументите си в спор. Жизнерадостна, интелигентна, толкова упорита, че можеше да вбеси противника си при спор.

Бяха се запознали на един симпозиум в Хамбург преди три години. Тони прояви интерес към връзките между религиозните убеждения и някои видове серийни престъпления, а експерименталната дейност на Маргарете привлече особено силно вниманието му. Изслуша доклада й и установи, че би искал да обсъди с нея няколко точки. Така че отидоха в един бар с още няколко колеги и пропуснаха официалния банкет, дотолкова бяха погълнати от разговора си.

Откриха много общи теми — толкова много, че Маргарете успя да го убеди да отложи обратния си полет и да й погостува за два дни в Бремен, за да може тя да му представи резултатите от експериментите си. Беше интересно преживяване, интензивен обмен на идеи и разсъждения, който му подейства съживително. Тя дори го бе поканила да спи в празната стая на очарователната старинна къща от деветнайсети век, в която живееше със съпруга си Курт и сина им Хартмут — в едно селце, близо до някаква художническа колония на десетина километра от града.

Тони си спомни, че Курт не му се беше понравил. Непрекъснато хленчеше и се оплакваше, че трябвало той да гледа детето, след като напуснал фармацевтичната лаборатория, в която работел.

— Разбира се, ежедневните грижи за детето не ми дават възможност да осъвременявам професионалните си познания — оплакваше се той, докато вечеряха. — Маргарете си е добре, тя може да щурмува върховете на академичната йерархия, а аз седя тук, бездействам, и мозъкът ми атрофира.

За Тони беше ясно, че Курт е приел да остане вкъщи не по необходимост, а от обикновен мързел. Според Маргарете родителите му им били оставили достатъчно пари, за да купят къщата и да им остане още нещо. Курт се възползвал от възможността да напусне работа и да заживее като безделник. Когато разправяше на Тони цялата история, тя каза със злорада усмивка:

— Първото, което направих, когато ме уведоми, че смята да си остане у дома, беше да уволня детегледачката. Нямаше как да се противопостави, защото щеше да излезе, че не иска да се занимава със сина си. Но така и не ми прости.

Още тогава Тони си каза, че постъпката й е била психологически неправилна — удивително за човек, който си вади хляба, изследвайки лабиринтите на човешкото съзнание. Освен, разбира се, ако не е искала да предизвика развод. А разводът последва много скоро след това — той го разбра от картичките, които тя му пращаше за Коледа и от писмата, които понякога получаваше по електронната поща. Маргарете не беше очаквала, че бившият й съпруг ще се вкопчи така ожесточено в Хартмут — Тони можеше да разчете между редовете, че тя беше съсипана от раздялата със сина си.

А сега, ако можеше да се вярва на тази статия, синът на Маргарете я беше загубил завинаги. Тони така и не успяваше да възприеме прочетеното. Имаше някакъв ужасен произвол в застигналата я смърт.

За Маргарете вече беше много късно. Но имаше други хора, които можеха да бъдат спасени. Нямаше значение, че едно такова решение съвпадаше с желанието му да се отърве от репортерите, които го гонеха във връзка с Джако Ванс. Нямаше значение, че към него го подтикваше и отегчението от сегашната му работа. Нямаше значение, че искаше да приеме тази работа, за да бъде близо до Карол. Спасението на човешки живот винаги беше на първо място.

За зло или добро, той вече беше взел решение.

Имаше половин час до момента, в който Марейке обикновено влизаше в чатрума. Петра се порови в мрежата, отвори сайтове за различни серийни убийци, за да види няма ли да намери други връзки между регистрираните случаи и фетишите на преследвания от нея престъпник. Но търсенето се оказа безплодно. Изродените мозъци, чиито фантазии бяха описани в ужасяващи подробности, не се бяха наслаждавали на точно такова удавяне на жертвите си. Тя не можа да открие и други случаи на скалпиране на гениталиите, но установи, че това действие си има научно наименование — гинелофизъм. Но това не й беше от полза в търсенето на подбудите, движили убиеца.

Както обикновено, когато се ровеше из Интернет, тя не забеляза колко бързо бе минало времето. Вече беше закъсняла с четири минути за уговорката си с Марейке. Отвори припряно страницата на сайта и откри Марейке, която се опитваше да не допусне да бъде въвлечена в дискусия на тема защита на човешките права, в която участваха двама хомосексуалисти и една хетеросексуална жена. Сигнализира, че е влязла, и кликна два пъти с мишката върху името на Марейке, за да я отдели от общото виртуално пространство.

П.: Извинявай, че те накарах да чакаш, заплеснах се в търсене из мрежата.

М.: Няма нищо, аз също тъкмо влизах. Е, какво ще кажеш за Карол Джордан?

П.: Голям професионалист. Много е съобразителна, а ми се струва, че е и достатъчно психически устойчива, за да изкара работата докрай.

М.: Лесно ли се работи с нея?

П.: Много. Веднага се разбира, че е тръгнала от обикновен патрулен полицай — не е чиновник, който никога не напуска бюрото си и забравя какъв е животът на другите му колеги. Мисля, че ще се сработим добре. Тя е склонна да се вслушва в съвети.

М.: Стискам ти палци. Успя ли да поговориш с нея за убийствата?

П.: Да, Джордан имаше много добра идея — смята, че ти трябва да убедиш шефа си да пусне подробности за убийството в бюлетина на Европол с молба за информация за подобни случаи. Тогава Европол ще предаде сведенията в страните — членки, и аз мога да обясня как съм направила връзката със случаите в Бремен и Хайделберг. Какво ще кажеш?

М.: Мислиш ли, че ще успеем?

П.: Мисля, че това е единственият начин да се защитим. Публикува ли се коментар за общи черти между убийствата, ще минат седмици, докато се организира следствен екип, защото никой няма да иска да се откаже от своя случай, и ще започне спор коя страна да води разследването. Междувременно ние можем да продължаваме с нашата работа. Джордан ще помоли нейния доктор Хил да ни изготви профил на убиеца, така че имаме от къде да започнем. Въпреки всичко имаме шанс да ни забележат. Но така никой няма да може да ни обвини, че не сме действали по правилата.

М.: Сигурно си права. Но няма да ми бъде лесно да убедя Мартенс да се обърне за помощ към Европол. Той има много старомодни представи за организацията на работата ни. Възразява срещу всичко, което кара действащи полицаи да напускат работата на улицата и да работят в канцеларии.

П.: Тогава се опитай да го убедиш, че такъв вариант е изгоден за него. Няма ли да му се понрави това, че ще бъде първият, който е забелязал, че може да става дума за сериен убиец? Защото докладът ще бъде подписан с неговото име, не с твоето, нали?

М.: Добра идея. Ще се опитам да го убедя, че така традиционните полицейски похвати ще възтържествуват. Ще опитам утре сутринта.

П.: Обади се да кажеш как е минало.

М.: Утре вечер?

П.: Ще се опитам. Но трябва да е късно, някъде към полунощ. Ако всичко се развива по план, Джордан ще е заета до късно вечерта, което означава, че и аз ще работя до късно. Приятни сънища, скъпа.

М.: И на теб. До скоро.

Тадеуш Радецки се извини и напусна масата в ресторанта, когато видя, че на екрана на мобилния му апарат се изписа номерът на Красич. В коридора, който водеше към тоалетните, далеч от ушите на почтените си сътрапезници, той отговори на упорития звън.

— Да?

— Шефе, кога ще се прибереш? — попита Красич. — Имам новини за теб.

— Добри или лоши?

— Нищо спешно.

— Не може ли да почака до утре?

— Струва ми се, че новините ще те заинтересуват.

Тадеуш погледна часовника си.

— Чакай ме у дома след час.

— Добре, до тогава — Красич затвори и Тадеуш се върна в шумната зала на ресторанта. Вече пиеха кафето си, така че до половин час щяха да започнат да се разотиват. А тъй като нямаше никакво намерение да изпраща жената без кавалер, която останалите две двойки бяха поканили умишлено в негова чест, не виждаше защо да не се прибере у дома до час. Тонът на Дарко му се стори много загадъчен. Но да се опитва да разгадае нещо, което така или иначе не му беше известно, му се струваше излишно губене на енергия, а Тадеуш никога не бе проявявал склонност да се притеснява, преди това да стане наистина наложително. Той отново се включи в разговора, като че ли телефонното обаждане се бе оказало съвсем маловажно, но точно след трийсет минути бутна стола си назад и уведоми сътрапезниците си, че утре трябва да става много рано. Остави една пачка банкноти на масата, за да покрие своята част от сметката, целуна трите жени на масата по двете бузи, прегърна приятелите си и си тръгна.

Познатият черен мерцедес вече беше паркиран пред дома му, когато той зави край ъгъла. Докато Тадеуш наближаваше входната врата, Красич излезе от колата и тръгна редом с него.

— И така, какви са тези тайнствени новини? — попита Тадеуш в асансьора.

— Почакай още няколко минути — отвърна Красич.

Тадеуш се разсмя.

— Няма защо да си толкова предпазлив, Дарко. Мога да те уверя, че в асансьора няма подслушвателно устройство.

— Не става дума за това. Мислех си, че не е зле да си сипеш нещо за пиене, преди да изслушаш това, което имам да ти кажа.

Тадеуш повдигна вежди, но не каза нищо повече, докато не влязоха в апартамента. Сипа арманяк в две чаши и подаде едната на Красич.

— Хайде, кажи какво е това толкова ужасно нещо, че трябва да пия коняк, преди да го изслушам.

Съвсем в разрез с обичайното, Красич изглеждаше объркан.

— Цялата работа е много странна — той тръгна към етажерката, на която бяха подредени три снимки на Катерина в сребърни рамки. — Най-сетне успях да получа някакви сведения за моториста.

Нещо се обърна в корема на Тадеуш — някаква странна конвулсия като че ли размести всичките му вътрешни органи. Каквото и да бе очаквал, не беше това.

— Разполагаш ли с име?

— Не, нищо толкова недвусмислено. Нашият човек отишъл да поговори пак с момчето, което твърдяло, че моторът е БМВ. Хлапето било искрено ентусиазирано и само предложило да се подложи на хипноза, за да видят дали няма да си припомни още нещо.

— Е?

— Минало известно време, докато успели да организират сеанса, но най-накрая пристигнала някаква жена и успяла да накара момчето да изпадне в транс. Момчето наистина казало още доста подробности.

— Например? — Тадеуш се приведе напред като ловна хрътка, надушила следа.

— Спомнил си например, че регистрационният номер не се четял, защото бил зацапан с кал. Казал също, че около номера на мотора имало нещо странно, не могъл да се сети какво точно, но настоявал, че нещо не било наред. — Красич обърна гръб на образите на Катерина и седна на дивана. — Този път описал мотора много по-подробно от първия път — разни неща като формата на ауспуха и други подобни. Тъй или иначе, нашият човек записал всички подробности. После се свързал със заводите на БМВ и помолил да му кажат за какъв модел може да става дума. И тук вече идва странното.

Тадеуш забарабани с пръсти по стената.

— В какъв смисъл?

— Според хората от завода, описанието, което е дало момчето, не отговаряло на нито един модел, пускан някога в серийно производство в Германия. Така че нашият човек отписал цялата работа с хипнозата като чиста загуба на време. Обаче човекът от БМВ, с когото бил говорил, му се обадил отново.

— Господи, Дарко, давай по-накратко — изръмжа Тадеуш.

— Добре, добре, сега свършвам. Човекът проверил в отдела за специални проекти и се оказало, че те наистина били правили някога модел, който отговарял на описанието. Моделът бил пуснат в ограничена серия — само триста и петдесет броя с подсилен двигател, само за износ. Продали ги в Скандинавия и Обединеното кралство. И обърни внимание — почти всички мотори били продадени на органите на изпълнителната власт. За ченгетата от контрола по транспорта, и за специалните части.

Тадеуш го изгледа объркано.

— Какво? Нищо не разбирам.

— Същото каза и нашият човек. Попитал ги как е станало така, че мотор, който бил предвиден само за износ, е замесен в пътно произшествие в Берлин. Не могли да му кажат нищо, но пък му дали подробно описание на модела. Когато го пуснал в автомобилните регистри, се оказало, че в Германия няма нито един регистриран мотор от тази серия.

— Искаш да кажеш, че човекът, който уби Катерина, е карал чуждестранен полицейски мотор? — Тадеуш отпи голяма глътка и закрачи из дневната. — Това звучи налудничаво. Няма никаква логика.

Дарко сви рамене.

— Кой знае. Аз обмислям новините вече доста време, и ми се струва, че съществува едно обяснение, което горе-долу се покрива с фактите. Нали знаеш какво е отношението на всички шибани моторджии към машините им — все едно са сраснали с тях. Не изключвам възможността някое ченге да е решило да отиде на почивка със служебния си мотор. Нека предположим, че е англичанин. За миг изключва, минава в насрещното движение, причинява катастрофа и изпада в паника — просто натиска педала на газта и изчезва. Нали разбираш, по принцип не е имал право да пътува със служебния си мотор, а на всичкото отгоре се замесил и в такава каша. Логично е, че си е плюл на петите.

— Ти на това ли му казваш логика? — попита раздразнено Тадеуш.

Красич се понамести, разтвори палтото си и разкрачи още повече масивните си бедра — за да компенсира с физическа увереност вътрешното си колебание.

— Нищо друго не ми идва на ум.

— И на мен. И тъкмо това не ми харесва — той удари с юмрук по стената. — Това са пълни дивотии, откъдето и да го погледнеш.

— Таджо, било е злополука. Такива неща се случват всеки ден. Просто трябва да го приемеш и да престанеш да се занимаваш с това.

Тадеуш се извърна светкавично към него, с вкаменено от ярост лице.

— Не ме интересува. Независимо от това дали е злополука или не, някой трябва да си плати.

— Не споря. Ако имаше и най-малката възможност да разберем кой е бил онзи моторист, аз първи щях да тръгна подир копелето и да го накарам да си плати. Но няма как да се доберем до него.

Яростта сякаш изведнъж се изпари от Тадеуш. Той се свлече на един стол, отпуснал глава назад. Една сълза се насъбра в ъгълчето на окото му и се стече по слепоочието. Красич стана, смутен от тази демонстрация на чувства.

— Съжалявам, Таджо — каза той грубовато.

Тадеуш изтри сълзата с опакото на ръката си.

— Ти направи всичко по силите си, Дарко — отвърна той. — И си прав. Време е да забравя и да продължа напред — той успя да се усмихне едва забележимо. — Ще се видим утре. Време е да започнем да мислим за бъдещето.

Колкото и да му бе неприятно да гледа шефа си как страда, Красич излезе от апартамента, обзет от скрито оживление. Като че ли най-сетне щяха отново да се хванат на работа. Имаше една-две нови идеи и беше крайно време да се опита да ги прокара. Макар че някакво едва доловимо безпокойство го гризеше отвътре, когато мислеше за мотора, причинил смъртта на Катерина, нямаше намерение да се занимава с това сега. Параноята беше за слаби хора, а Красич знаеше, че е силен.