Последно изкушение

Глава 35

Петра се облегна на неудобния стол и вдигна крака на рамката на тясното легло в затворническата болница. Марлене изглеждаше толкова зле, колкото можеше да се очаква от една жена, която не се отличаваше с много бляскав вид още преди тревогата и затворът да я довършат. Под очите й имаше торбички, които свидетелстваха за безсъние, а може би и за сълзи. „Още по-добре за моите цели“, каза си Петра. Въпреки че считаше момента, подбран за операцията, за неподходящ, не можеше да не се вживее в изпълнението й. Подхвърли на Марлене пакет цигари и запалка. Тя ги изгледа подозрително, после сви рамене и запали.

— Защо съм тук? — попита тя. — Не съм болна.

— Имаш остра апандиситна криза — заяви Петра. — Или поне ние смятаме така. Ако предположението ни се окаже вярно, ще те прехвърлят в друга болница за лечение.

Марлене вдиша дълбоко дима от цигарата и явно бе обзета от блаженство, когато никотинът изпълни дробовете й.

— Каква игра играете? — попита тя с престорено отегчение.

— Знам къде е Таня.

Марлене кръстоса крака и огледа Петра отгоре до долу.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Редно е децата да живеят с майките си.

— Да, но копелета като вас са ни разделили, нали така?

Марлене издиша тънка струйка дим към Петра.

— Виж какво, Марлене, денят ми беше много тежък. Нямам никакво намерение да си играя с теб на криеница. Ето каква сделка ще ти предложа. Знам, че Красич ползва Таня като залог. Ако си държиш устата затворена, нищо лошо няма да се случи на детето ти. Лично аз не смятам, че да те държат вързана като куче в някакъв селски двор е много хубаво, но това е въпрос на преценка.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „вързана като куче“?

Петра почти не обърна внимание на прекъсването.

— Предлагам ти следното. Ние ще освободим Таня, ще те измъкнем от тук и ще ви осигурим охрана по програмата за защита на свидетели. Ще заживеете в нов град, ще ви осигурим нова самоличност, нов живот. В замяна трябва да дадеш показания срещу Красич и Радецки.

Марлене я гледаше с отворена уста. За миг дори забрави да дърпа от цигарата.

— А защо трябва да ти вярвам? — попита тя накрая.

Петра извади един лист от джоба си и го подаде на Марлене.

— Снимката направих лично аз днес сутринта, с дигитален фотоапарат.

Марлене разгъна листа. На него бе отпечатана цветна снимка на дете, което се дърпаше, вързано на въже. Снимката беше обработена, така че не личеше къде точно е правена. Тя ахна и постави ръка на устата си.

— Съжалявам, не е съвсем на фокус, но снимах много отдалече.

— Тя добре ли е?

Петра сви рамене.

— Да, доколкото мога да преценя. Но ако аз имах дете, не бих била във възторг от мисълта, че го гледа онзи свинар, братовчедът на Дарко Красич. И така, Марлене, какво ще кажеш? Ще се договорим ли?

— Нямате представа с какви хора си имате работа — каза тревожно Марлене. — Красич е истинско животно.

— Марлене, ще ти издам една малка тайна. Ти не си единственото средство за натиск срещу Радецки и Красич, с което разполагаме. Само след няколко дни стойността на показанията ти може да спадне почти до нула. Тези момчета ще влязат в затвора и ще останат там много дълго време. Но на мен много ми се иска да мога да ги обвиня и за убийството на Камал, освен всичко останало. Да, поемаш риск, но той е минимален, като се има предвид какво сме подготвили на онези типове. Обещавам ти да опазим и Таня, и теб. Имаш личната ми гаранция.

— Гаранция на полицай — Марлене изсумтя. Пръстите й си играеха с края на одеялото. Тя впери поглед в стената и остана така — цяла вечност според Петра, макар че в действителност не беше минало повече от минута. Тя пазеше абсолютна тишина, за да не попречи на хода на мислите на другата жена. Най-сетне Марлене сви нетърпеливо рамене.

— Какво имам да губя? — каза тя с горчивина. — Добре, можеш да разчиташ на мен.

Петра бе обзета от безмълвно ликуване. Сега вече можеше да отиде при неандерталците от специалните части, които чакаха в централата, и да ги остави да изразходват излишъците си от тестостерон по време на акцията.

— Ти направи верния избор — за себе си и за детето. От тук ще те преместим направо в едно сигурно жилище, но иначе всички ще знаят, че си постъпила в болница. Веднага щом измъкнем Таня, ще доведем и нея при теб.

Тя спусна крака на пода.

— Бъди спокойна, Марлене. С общи усилия ще унищожим тези копелета.

Марлене отново изсумтя.

— Виж я ти героинята. Наистина нямаш представа за какво става дума. Надявам се поне да можеш да действаш толкова добре, колкото говориш.

„И аз се надявам на същото“, мислеше Петра, докато излизаше. „В наш общ интерес е да бъде така“.

Докато Тони успя да намери пътя до „Марина Виденфелд“, бледото слънце беше успяло да пробие облаците. Пристанището беше пълно с всякакви плавателни съдове — от нагазилите дълбоко търговски кораби до малки моторници, покрити с платнища. Тук-там по палубите се виждаха хора, които бършеха насъбралата се вода или се занимаваха с дребни работи по поддръжката, за които обикновено нямаше време, когато корабът беше на вода. Встрани от пристаните имаше кафенета и барове, а надписът на една табела съобщаваше, че наблизо се предлага дизелово гориво на ниски цени.

Тони намери място за паркиране и поседя малко в колата, потънал в мисли.

— Ти си тук — прошепна той. — Чувствам го. Днес ще се срещнем, Джеронимо. Ти няма да имаш представа кой съм аз. Ще бъда един от многото досадни туристи, които се чудят как да си запълнят времето преди вечеря, и ще изказвам възхищението си от твоя кораб. Защото имам чувството, че той ще е достоен за възхищение. Щом убиваш с такава прецизност, мястото, където живееш, сигурно е идеално поддържано.

Той излезе от колата и започна да криволичи бавно из търговската част на пристанището. Каза си, че наблюдението на търговските кораби е много показателно. Всеки беше различен, всеки говореше за характера на собственика и екипажа си. Някои бяха безукорно поддържани, навсякъде по тях, където имаше свободно място, имаше сандъчета с цветя. Имаше ожулени стари корабчета, които превозваха въглища — с ръждясали метални части на кабините, с излющена стара боя. На някои прозорчета се виждаха спретнати дантелени перденца, други бяха украсени дори с всевъзможни рюшове и панделки. Боята на някои беше толкова нова, че чак блестеше, повърхността на други беше от лакирано дърво. На някои имаше завързани с вериги велосипеди, на кърмата на други бяха паркирани коли, които изглеждаха съвсем не на място. Разнообразието беше огромно и включваше дори знаменцата и флагчетата, които висяха отпуснати във влажния въздух.

Тони се шляеше насам-натам, провесил фотоапарат на врата си. От време на време се преструваше, че снима някой от по-хубавите кораби. Беше подминал двайсетина лодки и товарни кораби без резултат, зави зад един ъгъл и едва не връхлетя върху паркирания на кея черен голф. До него бе пристанал великолепен кораб, облицован целия с дърво, което блестеше от новия слой лак. На кърмата бе написано с красиви ръкописни букви „Вилхелмина Розен, Хамбург“.

Сърцето му подскочи. Той отстъпи назад, за да огледа кораба в цялото му великолепие. Проследи кея по цялата му дължина, после се обърна, за да го снима. После пак се върна към кърмата, като през цялото време спираше и оглеждаше възторжено кораба. Когато минаваше покрай кабината, от нея излезе млад, тъмнокос мъж с дълга коса, вързана на опашка. Дори под безформения пуловер можеше да се види, че е много широкоплещест. Дългите му крака бяха обути в тесни джинси, носеше тежки работни обувки. Нямаше съмнение, че поне физически е достатъчно силен, за да бъде убиецът. Докато излизаше на палубата, младият човек нахлупи ниско на главата си една бейзболна шапка, така че очите му почти не се виждаха.

— Имате прекрасен кораб — подвикна му Тони.

Младият мъж кимна и каза лаконично:

— Ja.

После се запъти към мостчето, по което се слизаше на кея, на няколко метра от мястото, където стоеше Тони.

— Рядко може да се види по-стар кораб в такова прекрасно състояние — продължи Тони, когато човекът слезе на кея.

— Поддръжката изисква много труд — той тръгна към колата.

— Забелязах, че имате много необичаен флаг — продължи упорито Тони, опитвайки се отчаяно да въвлече предполагаемия убиец в разговор.

Човекът се намръщи.

— Как? Английският ми не е добър.

Тони посочи триъгълното флагче, което висеше на малък пилон на кърмата. Беше черно, поръбено с бяло, а в средата беше изобразена плачеща върба.

— Флагчето — повтори той. — Не съм виждал такова.

Младият мъж кимна, безличните му черти се озариха от усмивка, когато разбра за какво става дума.

— То е за смърт — отвърна той спокойно. Тони почувства, че по гърба му полазват мравки. — Дядо ми беше шкипер на кораба преди мен. Умря преди две години — той посочи флагчето. — Сложихме го в негова памет.

— Съжалявам — каза Тони. — Значи сега вие сте шкипер?

Младият човек отвори колата, извади атлас с пътни карти от джоба на вратата и тръгна обратно към кораба.

— Ja. Сега корабът е мой.

— Сигурно ви е трудно, когато не можете да работите заради пълноводието.

Младият мъж тръгна нагоре по мостчето, но спря и се обърна с лице към Тони. Сви рамене и отвърна.

— Реката дава и реката взема. Човек свиква. Благодаря, че харесахте кораба ми — махна леко с ръка и се върна на борда.

„Много те бива да общуваш с хора, няма що“, каза си Тони сухо. Не че очакваше убиецът да е виртуоз на социалните контакти, но се беше надявал да успее да измъкне от него още нещо. До тук нищо не потвърждаваше, но и не отричаше подозрението, че шкиперът на „Вилхелмина Розен“ е убиецът. Освен ако не вземеха за улика този леко зловещ траурен флаг — Тони беше склонен да го приема точно така. Интересното беше, че според Ман дядо му бил починал преди две години. Флагът изглеждаше почти нов — не бе възможно да виси там дори от няколко седмици, за месеци пък да не говорим. Ако Ман го подменяше редовно, вероятно искаше по този начин да поддържа спомена за смъртта на дядо си. А обяснението можеше да бъде и още по-ужасно. Може би флагчето не беше окачено там в памет на дядото, а в памет на Мари-Терез Калве. Нещо му подсказваше, че току-що бе водил учтив разговор със сериен убиец. Ман определено бе проявил някои характеристики, които се срещаха у убийци с дезинтеграция на личността — нежелание за общуване, нежелание да среща погледа на събеседника, неумелото поведение в общество. Но беше също толкова възможно това да са признаци за обикновена свенливост. В крайна сметка не се беше сдобил с нищо ново, което да потвърждава инстинктивното му убеждение.

Вероятно единственото, което можеше да се направи, беше да наблюдават Ман, докато се насочи към следващата си жертва. Крайно време беше Марейке да обърне гръб на личните си амбиции и да поиска помощ. Каза си, че няма да е зле да й се обади. Но първо трябваше да приключи привидно невинната си разходка из пристанището. Тони обърна гръб на „Вилхелмина Розен“ и продължи нататък по кея, като от време на време спираше и продължаваше да оглежда корабите. Беше досадно, но се налагаше. Типично за живота на един профайлър, помисли си той с усмивка. Но можеше ли малко отегчение да се сравнява с възторженото усещане, че си спасил човешки живот?

Красич зави, влезе на територията на пристанището и подкара бавно мерцедеса.

— Мястото ми е познато — каза той. — Тук са акостирали и наши кораби.

Изведнъж той посочи към кея, където се разхождаше някакъв мъж с фотоапарат, окачен на шията, и разглеждаше корабите.

— Ето го. Това е онова мръсно копеле, Хил — каза той.

— Това ли? — Тадеуш като че ли не можеше да повярва. — Онзи, ниския, с глупавото сако от туид?

— Той е, мога да се закълна.

— Дай ми пистолета си — Тадеуш протегна нетърпеливо ръка.

— Да не си решил да го застреляш посред бял ден? — попита Красич. Като се вземеше предвид настроението на шефа, всичко можеше да се очаква.

— Разбира се, че няма да го застрелям. Просто ми дай пистолета. И като се изравня с него, докарай колата до нас.

Красич се пресегна и бръкна в кожения кобур под мишницата си. Извади един малък „Глок G-27“ и го подаде на Тадеуш.

— Има девет патрона — каза той рязко.

— Нямам намерение да стрелям с него. Поне все още не — каза студено Тадеуш и пъхна пистолета в джоба на шлифера си. Слезе от колата и тръгна забързано към мъжа, който Красич му беше показал. Когато наближи Тони, обви с пръсти пистолета. Докосването му подейства успокояващо. Щом го настигна, извади оръжието и го опря рязко в ребрата на мъжа пред себе си.

— Не мърдайте, доктор Хил — каза той грубо и стисна ръката на Тони със свободната си ръка. На човек, който би ги видял отдалече, двамата биха заприличали на познати, които се срещат и се поздравяват. — Това е пистолет.

Тони се закова на място.

— Кой сте вие? — попита той с усилие, без да може да види човека, който го заплашваше.

— Името ми е Тадеуш Радецки.

Тони не можа да овладее спазъма, който присви мускулите му. Той трепна изненадано в хватката на Тадеуш.

— Не разбирам — повтори той. — Какво означава това?

Тадеуш заби дулото на пистолета още по-болезнено в ребрата му.

— Не се правете на глупак — той чу тихото мъркане на мотора на мерцедеса, който идваше към тях. Колата спря и Красич излезе от нея. — Отвори задната врата, Дарко.

Красич отвори вратата и Тадеуш натика Тони вътре. Извади пистолета от джоба си, настани се до него и насочи оръжието към корема му.

— Куршум в корема причинява извънредно мъчителна смърт — каза той спокойно, сякаш водеше обикновен разговор.

— Вижте какво, трябва да има някаква грешка — възрази Тони неубедително. — Нямам представа кои сте, а вие очевидно ме бъркате с някой друг. Оставете ме да си вървя. Няма да съобщавам нищо в полицията.

„Жалка работа“, каза си той. „Къде е прочутото ти обучение? С какво ще ти помогне великата ти способност да съпреживяваш?“

— Глупости — сряза го Тадеуш. — Не само че спиш с Карол Джордан, но и работиш с нея. Дарко, намери някакво място, където можем да поговорим спокойно.

Мислите на Тони препускаха хаотично. Бяха разкрили Карол. Прикритието беше рухнало. Знаеха коя е тя. Предполагаха погрешно, че той е дошъл тук заради тях. Но какво правеха тук изобщо? Как бе възможно някой да го е проследил? Трябваше да е забелязал досега — беше се движил толкова хаотично! Но всъщност той не беше предполагал, че някой го следи.

Пропъди тези размисли. Нямаше никакво значение как точно се е озовал тук Радецки. Единствено важното в случая беше да измисли някакъв начин да защити Карол. Не си правеше илюзии относно хората, с които си имаше работа. Бяха убийци. Ако трябваше да откупи живота на Карол с цената на своя собствен, той беше съгласен. Най-важното беше да я спаси. Тъкмо сега трябваше да повика на помощ цялата изобретателност, на която беше способен. Той срещна погледа на Радецки и се принуди да не отклонява очи.

Учуди се, когато колата спря отново. Не беше обръщал внимание на нищо друго, освен на мъжа срещу себе си. Сега хвърли поглед през прозореца, над рамото на Радецки. Намираха се в една от най-отдалечените части на пристанището — малък док, където можеха да пристанат не повече от пет-шест лодки. Наоколо нямаше жива душа. Мерцедесът беше спрял до някаква лодка, боядисана в стоманеносиво като боен кораб.

— Минутка, шефе — каза Красич, докато слизаше от колата. Капакът на багажника се вдигна и Красич се скри зад него. Когато се появи отново, прибираше под якето си някакъв лост.

Безпокойството на Тони нарастваше непрекъснато. Красич се озърна, после изтича леко по мостчето и се качи на лодката. Надвеси се над капака на люка и подпря с лоста катинара, с който беше заключен. Отвори го и надникна вътре. После тръгна забързано обратно към колата, като показа със знак на Тадеуш, че всичко е наред.

— Сега ще слезем от колата и ще се качим на тази лодка. Ако се опитате да бягате, ще стрелям в краката ви. Аз съм много точен стрелец, доктор Хил — каза спокойно Тадеуш. — Няма смисъл и да крещите. Наоколо няма жив човек.

Красич отвори вратата и Тадеуш излезе заднешком, без да откъсва очи от Тони, който се плъзна напред по седалката и го последва навън. Красич го сграбчи за раменете и го завъртя. Дулото на пистолета отново опря в гърба му. Той тръгна напред, препъвайки се, и едва не падна от мостчето.

Когато се качи на лодката, го избутаха към отворения люк. Красич беше стъпил на стълбата и заслиза надолу. Движеше се удивително ловко за човек с неговите размери. Чу се глух екот на човешки стъпки по метал в празно пространство. После долу се появи мътна светлина.

— Надолу — заповяда Тадеуш.

Тони се обърна предпазливо, така че застана с лице към него, и стъпи на стълбата. Беше слязъл по няколко стъпала, когато ръката му беше пронизана от адска болка — толкова внезапна и толкова силна, че той разтвори неволно пръсти. Краката му се подхлъзнаха и загубиха опора и за един ужасяващ миг той увисна на една ръка в празното пространство. Вдигна ужасено очи и видя ръката на Тадеуш, която замахваше, за да удари с дръжката на пистолета стиснатите му пръсти. Изпотен от ужас, той обви с ударената си ръка стълбата и успя да се придърпа, така че единият му крак стъпи отново на едно от стъпалата. Отдръпна здравата си ръка в последния момент. Така и не разбра как го постигна, но успя да слезе долу достатъчно бързо, за да избегне нови удари.

Едва беше стъпил на пода с треперещите си крака, когато Красич връхлетя и му нанесе удар точно в слънчевия сплит. Тони се преви от болка. Дробовете му се бореха отчаяно за глътка въздух. Мускулите му се гърчеха в болезнен спазъм. Падна свит на студения метален под. Повърна и тънката струя се стече от единия ъгъл на устата му. Когато беше в състояние да възприема нещо друго, освен собственото си тяло, видя Радецки, който се беше изправил над него. Погледнат в такава перспектива, изглеждаше огромен и ужасяващ.

Красич го хвана за яката и го изправи на крака, като едва не го удуши. После го захвърли върху една купчина сгънати платнища.

— Изправи се, жалък боклук — изръмжа той.

Тони успя да се надигне и опря гръб на студената стена.

— Събличай се — допълни Красич.

Тони започна да се съблича с усилие, с изтръпнали от страх пръсти. Болката в лявата ръка го затрудняваше още повече. Беше убеден, че поне два от пръстите му са счупени. Двамата мъже кръжаха около него като вълци около плячката си, докато той смъкваше постепенно дрехите си. Най-сетне се отпусна отново върху платнищата, напълно гол. Дишаше тежко, като че ли беше пробягал поне километър.

„Правят го, за да те унижат, за да те накарат да се почувстваш безпомощен. Не допускай да завладеят съзнанието ти. Не спирай да мислиш, не оставяй мозъка си да се отпуска“. Гласът в главата му прозвуча успокоително — което беше най-малкото смешно при тези обстоятелства. Но той нямаше на какво друго да разчита.

— Двамата с онази мръсница работите против нас, нали? — попита Тадеуш.

— Не, объркали сте всичко. Аз работя за Европол като консултант — съставям профил на един сериен убиец. Такава ми е специалността — съставям психопрофили на серийни убийци — отвърна Тони и се стегна, защото знаеше какво следва. Красич го срита жестоко по пищялите и той простена въпреки опитите си да се овладее.

— Погрешен отговор — Тадеуш завъртя пистолета и го хвана за дулото. — Тя е ченге, а ти й помагаш, за да ме унищожите.

Тони избърса слюнката, която се стичаше по брадичката му, и поклати глава.

— Моля ви, изслушайте ме. Това е самата истина. Карол наистина беше ченге, но вече не е. Мина от другата страна на бариерата. Злоупотреби с длъжностното си положение. Запознахме се по онова време. Опитвах се да я разубедя да не се захваща с това, което върши сега.

— Стига си лъгал — гласът на Тадеуш прозвуча неочаквано меко и тъжно. — Знам каква е истината. Как му викат? Операция в сянка. От този тип гадости, които никога не стават обществено достояние. Знам какво сте направили. Убили сте жената, която обичах, защото сте установили, че прилича на Карол Джордан. И после сте пуснали Карол Джордан за примамка. Несъмнено тя е действала, подпомагана от твоите съвети на експерт — психолог.

„Майната му“, каза си Тони. „Ако действително мислят, че нещата стоят така, няма спасение“. Но беше длъжен да настоява докрай.

— Не, моля ви, повярвайте, не беше така. Разбирате ли, Карол вече не е ченге, но все още има познати в полицията. Един от тях й показал снимка на Катерина — след смъртта й, не преди това. Показал я, защото му направила впечатление удивителната прилика — той спря, за да си поеме дъх. Това, че засега никой не го удряше, му вдъхна малко кураж. — Тя реши на своя глава да се възползва от тази прилика — за да влезе в леглото ви — и във вашия бизнес. — „Като за пребит от бой говоря доста уверено“, мина му през ума. — На мен ми се належи да дойда в Германия във връзка с разследването на серийните убийства. Става дума за човека, който убива преподаватели по психология. Трябва да сте чули за случаите по новините.

Тадеуш и Красич си размениха бързи погледи. Тони имаше чувството, че е забелязал проблясък на несигурност в очите им.

— Говоря истината — той почти изхлипа. — Надявах се, че ще убедя Карол да се откаже от сегашните си занимания, че ще успея да я вкарам в правия път. Обичам я и не искам да живее като престъпник.

Той се принуди да заплаче. Насилените ридания му причиниха адска болка в ребрата.

— И защо се мотаеше тук и оглеждаше корабите? — попита Красич. Юмрукът му се стовари върху ребрата на Тони, така че той блъсна рамото си в стоманената стена.

Тони изкрещя от болка и кръстоса ръце пред гърдите си, за да се предпази. Този път сълзите му бяха истински.

— Има заподозрян — каза той с усилие. — За убийствата. Мислим, че е шкипер. Корабът му е тук, „Вилхелмина Розен“. Трябва да ми повярвате — молеше се Тони. Забърса носа си, като се опитваше да не мисли за стичащата се по лицето му кръв.

— Бива си я историята — отбеляза Тадеуш. Красич го изгледа така, като че ли внезапно се беше побъркал. — Наистина я бива. Толкова е добра, че почти може да мине за истина.

— Шефе! — възмути се Красич.

Тадеуш вдигна пръст.

— Спокойно, Дарко. Има много прост начин да се провери дали има нещо вярно в това. Ще отведем нашия добър приятел доктор Хил обратно в Берлин. Разполагаме със свободен склад, където може да го приютим временно. И тогава ще проведем нашия малък тест.

— Какъв тест? — попита подозрително Красич.

— Ако той казва истината, Карол Джордан няма да има нищо против да я чукам, нали?

Тони почувства как паниката стисна сърцето му със студени пръсти. Какво беше направил?