Последно изкушение

Глава 12

Петра влезе в приемната на предварителния арест. Помещението беше потискащо като всички подобни, които беше виждала преди. Пердетата, които прикриваха решетките пред трите прозореца, бяха пожълтели от тютюнев дим, стените и пода бяха боядисани в различните нюанси на сиво, които преобладаваха и в другите части на сградата. „Същата прелестна гама — от гълъбовосиво до антрацит“, помисли си кисело Петра. Полицаите, които работеха тук, се бяха опитали да разведрят атмосферата с обичайните безвкусни аранжименти от пощенски картички, карикатури и снимки на домашни любимци. Две изтощени на вид стайни растения се опитваха да оцелеят въпреки липсата на пряка слънчева светлина. В резултат помещението бе добило още по-потискащ вид.

В момента вътре имаше само една полицейска служителка, която тъкмо поставяше на един от рафтовете пластмасова кутия с вещи на задържани. Тя се обърна, когато Петра се изправи до преградата и се покашля.

— Аз съм от криминалната полиция — каза Петра. — Казвам се Петра Бекер. Искам да разговарям с Марлене Кребс. Тя е още тук, нали?

Жената кимна.

— Ще се яви след два часа пред съдия-следователя и после сигурно ще я преместят. Защо не изчакате дотогава?

— Налага се да говоря с нея незабавно. Може ли да ползвам стаята за разпити?

Жената явно се колебаеше.

— По-добре питайте шефа. Той е в общата стая.

— Това е в края на коридора с килиите, нали?

— Да, зад стаята за снемане на отпечатъци. Но трябва да оставите пистолета си тук.

Петра извади пистолета от презраменния кобур и го заключи в едно от шкафчетата за посетители. После излезе от приемната и тръгна по коридора с килиите. Хвърли поглед нагоре към електронната алармена инсталация, която полицаите наричаха иронично „табло за обслужване по стаите“. Не светеше нито една от лампичките; като никога арестуваните бяха примерни и не бяха подлудили дежурните с постоянни повиквания.

Отделението с килиите беше учудващо чисто и модерно обзаведено. Вместо обичайния линолеум подовете и част от стените бяха облицовани с червеникава теракота. Повечето врати бяха затворени, което означаваше, че в килиите има арестанти. Някои стояха отворени и през тях се виждаше малко антре, зад което имаше решетки, преграждащи пътя към килия от четири квадратни метра, в която имаше легло и дупка в пода, покрита с хромирана решетка — за в случай, че арестуваните не пожелаеха да бъдат заведени до тоалетната и замърсяваха килията. Повечето правеха тази грешка само по веднъж — разноските за почистването на килията се плащаха от арестанта.

Петра се зачуди зад коя ли врата е Марлене Кребс, и как ли се чувства сега. Надяваше се да не е спокойна. Това щеше да улесни задачата й.

Намери началника на смяната в компютърната зала, където се мръщеше пред един компютър от ново поколение. Тя обясни за какво е дошла, а той я помоли да почака, докато доведат арестуваната.

— Всъщност мястото й не е тук — мърмореше началникът. — Редно беше да я приберат направо в следствена полиция, но тъй като убийството стана пред вратата ни, наредиха да я приберем на първо време.

— Няма да са повече от двайсет и четири часа — припомни Петра.

— И така да е, пак са ми много. Хленчи, откакто я прибрахме. Иска адвокат, иска да ползва тоалетната, иска вода. Като че ли си мисли, че не е в ареста, а в хотел. Явно счита, че трябва да се отнасяме с нея като с героиня, а не като с престъпница — той стана и се запъти към вратата. — Ще пратя някого след малко. Ако искате, разгледайте документацията — в онази тава е — и посочи една купчина листа, която преливаше от тавата за документи.

Началникът сдържа думата си. След десет минути тя вече седеше в стаята за адвокатите, а срещу нея, от другата страна на маса със завинтени за пода крака, седеше Марлене Кребс. Възрастта й беше трудно определима — можеше да е между трийсет и четиридесетгодишна, но Петра знаеше от документацията, че Марлене е само на двайсет и осем години. Косата й беше боядисана в гарвановочерно и разрошена след нощта, прекарана в килията. Гримът и беше размазан, вероятно по същите причини. Лицето и ръцете й бяха подпухнали като на човек, който пие редовно, а склерите на очите й бяха жълтеникави. Въпреки всичко жената отсреща се отличаваше със своеобразна ленива чувственост, която привлича мъжете, и тя явно го съзнаваше.

— Марлене, аз съм Петра Бекер от криминалната полиция — Петра се облегна назад и изчака събеседницата й да осмисли добре чутото.

Лицето на жената остана безизразно.

— Имаш ли цигари? — попита тя.

Петра извади наполовина пълен пакет от джоба си и го плъзна по масата към Кребс. Тя го хвана и пъхна една цигара между пълните си устни. После попита:

— Ами запалка?

— Цигарата беше безплатна, но за запалката ще трябва да получа нещо.

Кребс се намръщи и каза:

— Кучка.

— Не звучи добре за начало — поклати глава Петра.

— За какво е всъщност всичко това? Каква работа има с мен криминалната полиция?

— Малко закъсня, Марлене. Това всъщност трябваше да бъде първият ти въпрос.

Кребс извади цигарата от устата си и я тръсна, въпреки че на края й още нямаше пепел.

— Виж какво, аз си признах, че застрелях онова копеле Камал, който търгуваше с наркотици.

— Е, в това отношение няма място за съмнения.

— Имах всички основания. Той продаде на моя Дани боклука, който го уби. Какво повече да говоря? Бях полудяла от мъка.

Петра бавно поклати глава.

— Никога няма да направиш кариера като актриса, Марлене. Тази сцена трябваше да е много добре отрепетирана, преди да я представиш пред съдия-следователя. Виж какво, и на двете ни е ясно, че това, което разправяш, са пълни глупости. Защо не прескочим празните приказки, за да си изясним мога ли да ти помогна с нещо?

— Не разбирам за какво говориш. Нали казах вече. Камал уби Дани, а аз го обичах. Когато разбрах, че са арестували Камал, нещо в мен се пречупи. Исках да му отмъстя, задето ми отне Дани.

По лицето на Петра плъзна ленива усмивка и тя заприлича на хищник, подушил кръв.

— Виждаш ли, Марлене, тук е и първият проблем. Момчетата, които докараха Камал тук, не са се мотали. Отишли са право в неговия ресторант, измъкнали го през предната врата и го вкарали в колата си. От там дошли право тук. Видях описанието на операцията по минути. Ти едва ли си имала време да чуеш, че е имало арест, камо ли пък да намериш пистолет и да стигнеш до Фризенщрасе на време, че да му пуснеш куршум в главата — Петра остави Марлене да обмисли това, което бе казала. — Освен, разбира се, ако някой не те е предупредил за ареста. А защо някой би направил такова нещо, ако не е искал Камал да умре? И така, кажи ми как разбра за ареста на Камал?

— Не съм длъжна да ти отговарям.

— Не, разбира се. Но не е зле да слушаш какво ти говоря, защото всяка дума прави пробойна в надеждите ти за смекчаване на присъдата. Слушай, Марлене, тази работа няма да стане така, както ти я е представил човекът, с когото си говорила. Твоята версия ще рухне веднага щом криминалистите се заемат с нея. Да, знам на какво разчиташ — че няма да се ровят много, защото си им спестила едно много трудно подготвяне на обвинението срещу Камал, да не говорим, че за тях в крайна сметка това е просто отърваване от още един дилър от средна ръка. Но разбираш ли, мен тази версия не ме задоволява, защото се интересувам от хората, които са ръководили Камал.

— Нищо не разбирам — заинати се Кребс. — Ще ми запалиш ли шибаната цигара или не?

— Нали ти казах, получаваш запалка срещу сведения. Хайде, Марлене, погледни фактите в очите. Ще те приберат за много дълго време. Това не е престъпление в момент на афект, а предумишлено убийство. Ние можем да го докажем. Докато излезеш на свобода, вече ще си станала баба.

За първи път в студените очи на Марлене Кребс проблесна някаква искрица.

— Не можете да докажете, че една истина е лъжа.

Петра се разсмя на глас.

— О, моля ти се, Марлене, нали хората като вас твърдят, че правим тъкмо това! Добре, да приемем, че доказването на неистината понякога може да бъде… сложно. Но в сравнение с това да докажеш нещо, за което знаеш, че отговаря на истината, не представлява никакъв проблем. Знам много добре, че си била принудена да извършиш това. Знам също и че хората, които са те подготвили, са разчитали, че ние няма да се загрижим особено да разберем кой точно е пречукал Камал и защо го е сторил. Само че те не залагат своите глави, а твоята. И така, твоята версия вече издиша по отношение на данните за времето. Мисля, че следващият ти провал ще бъде, когато се опиташ да обясниш откъде имаш пистолета.

— Пистолетът беше на Дани — каза припряно Марлене. — Беше го оставил в моя апартамент.

— Който се намира на около десет минути път с кола от ресторанта на Камал и на още двайсет минути път до тук. А ченгетата са стигнали от ресторанта на Камал до тук само за тринайсет минути. Никога не би могла да дойдеш навреме, дори някой да ти се е обадил в секундата, когато колегите са арестували Камал. Така че твърдението ти, че си стреляла с пистолета на Дани, прави втора пробойна във версията ти.

Петра взе пакета с цигарите и го прибра обратно в джоба си.

— Точно в момента — продължи тя, — екип от мои хора разговаря с всички, които са познавали теб и Дани. Готова съм да се обзаложа на доста пари, че няма да намерим нито един, който да е чувал, че между вас двамата е имало нещо. Е, може и да се намерят един-двама. Но е повече от сигурно, че тъкмо те ще са свързани също толкова тясно с Дарко Красич, колкото и ти самата.

Когато чу името на Красич, Марлене не можа да възпре реакцията си. Показалецът й удари толкова силно цигарата, че тя се отчупи от филтъра. За един кратък миг нещо проблесна в очите й. Петра ликуваше вътрешно. Беше се появила първата пукнатина. Време бе да влезе в действие лостът.

— Зарежи го, Марлене. Той те е подхвърлил като изкупителна жертва. Ако се съгласиш да говориш пред мен, можеш да се отървеш. Ще можеш да се радваш на дъщеря си, докато расте.

Нещо помръкна в очите на Кребс и Петра разбра, че е сбъркала. Споменаването на детето, това беше причината. „Разбира се, каза си тя. Красич е прибрал детето. То му е вместо застрахователна полица“. Преди да се опита да накара Кребс да проговори, трябваше да намери дъщеря й. Все пак си струваше да направи един последен опит.

— Скоро ще се изправиш пред съдия-следователя — подхвана тя. — Няма да те пуснат под гаранция. Колкото и да е ловък адвокатът ти, колкото и да подчертава, че не представляваш опасност за обществеността, няма да те пуснат — защото ще кажа на прокурора, че си под наблюдение заради връзките си с организираната престъпност. Ще лежиш в затвора заедно с всички останали. Имаш ли представа какво те чака, ако успея да убедя съкилийниците ти, че ми сътрудничиш? Помисли си сериозно, Марлене. Колко време ви отне организацията на убийството на Камал? — Петра се изправи. — Помисли си.

Тя отиде до вратата и почука по нея в знак, че разговорът е приключил.

Когато дежурният полицай отвори, Петра погледна през рамо арестуваната. Марлене Кребс се беше привела напред и дългата коса скриваше лицето й.

— Ще мина пак, Марлене.

Кребс вдигна очи. Омразата в погледа й се долавяше осезаемо дори в другия край на стаята.

— Майната ти — каза тя.

Ще приема това за „да“, каза си тържествуващо Петра, докато отиваше към приемната, за да си прибере пистолета. Най-сетне бе успяла да накладе бавен огън, на който щеше да се пече Дарко Красич, а с него можеше да запали чергата и на Радецки.

Карол винаги бе обичала атмосферата на Сохо. Беше наблюдавала как от западнало средище на порноиндустрията постепенно се превръща в район на стилни заведения и клубове, но винаги го бе намирала за привлекателен. Тук китайският квартал преливаше неусетно в квартала на театрите, по тротоарите се разминаваха рокери и сутеньори, медийни магнати се блъскаха с дребни гангстери, за да докопат такси. Въпреки че никога не бе работила като полицай по тези тесни, задушаващи се от автомобили улички, бе прекарала много време из тях — най-често в един клуб на Бийк Стрийт, с една от най-старите си приятелки, литературна критичка, която беше и съоснователка на клуба.

Но днес всичко беше съвсем различно. Тя виждаше света през съвсем друга призма. От гледна точка на един преносвач на наркотици нищо не изглеждаше по същия начин. Всяко лице на минувач беше потенциален източник на безпокойство. Всеки съмнителен вход можеше да представлява някаква безименна опасност. Минаването по Олд Комптън Стрийт беше равносилно на предпазливо навлизане в опасна зона — с изопнати нерви и напрегнати до краен предел сетива. Зачуди се как ли се справят престъпниците с тези постоянни приливи на адреналин. Само една сутрин й беше достатъчна да развие постоянно нервно напрежение, стомахът й беше свит, кожата — влажна от пот. Само старанието, което полагаше, за да върви бавно и да създава впечатление, че се разхожда, й струваше максимално напрежение.

Зави по Дийн Стрийт. Очите й сновяха по тротоарите и платното, непрекъснато се опитваше да установи дали някой не проявява прекалено голям интерес към нея. Неминуемо я очакваше някаква спънка, и много й се искаше да успее да предположи каква ли ще бъде тя.

Карол забеляза „Дамокъл“ — беше на отсрещния тротоар, малко по-нататък по улицата. Изглеждаше типично за Сохо — кафе и бар, столове с елегантен дизайн, масички с мраморни плотове, аранжименти на екзотични цветя се виждаха през витрините от опушено стъкло. Тя продължи да върви, докато стигна следващия ъгъл, после зави и обиколи карето сгради, така че се появи отново на Дийн Стрийт, вървейки в обратната посока.

Почти се беше изравнила с тях, когато ги забеляза. Никога не беше работила в отдела за борба с наркотиците, но познаваше немаркираните коли, които те ползваха. На пръв поглед тази изглеждаше като стандартен форд мондео, но двойните тръби на ауспуха я издаваха. Моторът й явно можеше да предложи много повече от стандарта за такъв модел. Късичката радиоантена, която стърчеше до задното стъкло, беше достатъчно потвърждение, ако някой се нуждаеше от такова. Шофьорът седеше зад волана и демонстративно четеше вестник. Беше нахлупил бейзболна шапка, чиято козирка скриваше половината от лицето му.

Там, където беше един от тях, неминуемо присъстваха и още. Сега, когато започна да й се изяснява за какво трябва да следи, Карол продължи да върви бавно надолу по улицата. Видя още една кола, за която беше почти сигурна, че е на отдела за борба с наркотиците. И в нея шофьорът четеше вестник. Точно срещу „Дамокъл“ двама мъже миеха прекалено старателно витрината на магазинчето за вестници. Трети се беше навел над едно колело и помпаше много бавно задната гума, като проверяваше налягането на всеки две секунди.

„Две коли“, каза си тя. Това означаваше шест до осем полицаи. Беше набелязала петима, значи имаше най-много още трима, които не бе успяла да види. Ако целта им беше да я хванат, останалите сигурно вече бяха в бара. Чудесно. Така да бъде.

Време беше за една малка импровизация.

Това, което Карол не забеляза, беше очуканият бял микробус, спрял точно зад форда. Отвътре микробусът беше оборудван с най-добрите съоръжения за наблюдение и проследяване. Морган, Торсън и Съртийс седяха на високи столчета със слушалки на ушите.

— Тя е, нали? — попита Торсън. — Променила е външния си вид, но е тя.

— Винаги си личи по походката — отбеляза Съртийс и се пресегна през нея за термоса, в който имаше кафе с мляко от любимото му кафене на Олд Комптън Стрийт. — Походката е единственото нещо, което почти не се поддава на дегизировка.

Морган гледаше втренчено в един от мониторите.

— Отива към ъгъла. Минава вече втори път. Значи ще влезе на третия.

— С двамата биячи се справи чудесно — каза Съртийс, сипа си кафе и демонстративно не предложи на колегите си. Морган така или иначе пиеше минерална вода и сигурно се беше запасил с любимата си „Сан Пелегрино“. А Торсън така и не можа да му стане достатъчно симпатична, та да иска да поделя с нея каквото и да било.

Торсън го изгледа мрачно, когато долови наситения аромат на кафето. Тя никога не успяваше да се подсигури като това предвидливо копеле Съртийс. Винаги я караше да се чувства неподготвена. Подозираше, че и Морган го знае, и че тъкмо по тази причина държи двамата постоянно да работят заедно. Той обичаше да държи подчинените си в напрежение. Така действително постигаше добри резултати, но тя постоянно си казваше, че го прави за сметка на нервната система на колегите си. Проточи врат, за да погледне в монитора над рамото на Морган.

— Всички на място, обектът влиза — се чу през пукота в слушалките. — Действате по моя заповед, никой да не избързва.

Карол се беше появила отново. Този път се движеше целеустремено към тежките врати от стъкло и хром на „Дамокъл“. Морган смени картината на дисплея и на монитора се появи картина от вътрешността на заведението. Натисна още веднъж копчето на мишката и екранът се раздели на две. В едната част имаше цялостна картина на интериора, а на втората се виждаше в близък план някакъв мъж, който седеше на една от масичките в дъното и четеше. Видяха как Карол влезе и се упъти към бара. Избра столче, по-близо до дъното на помещението, недалеч от човека, с който бе инструктирана да се свърже. Но не се опита да привлече вниманието му. Каза нещо на бармана, който й наля минерална вода.

— Жалко, че не можахме да направим аудиовръзка — каза Съртийс.

— Има прекалено много паразитни шумове — отвърна Торсън. — Опитахме с микрофон под масата, но мраморът изолира почти изцяло звука.

Карол бръкна в чантата си и извади пакет цигари. Извади една и я захапа.

— Доколкото знам, тя не пуши — отбеляза Торсън.

— Така е — Морган загледа намръщено екрана. — Какво ли е намислила?

Карол разигра цяла сцена, започна да рови из чантата си и направи гримаса на раздразнение. Огледа се и очите й сякаш случайно се спряха на мъжа край ъгловата масичка. Тя се смъкна от столчето, оставяйки чантата си на бара, и тръгна към него. Наведе се и след малко се изправи със запалена цигара между пръстите.

— Доста дълго време пали тази цигара — каза подозрително Морган. — Не действа по сценарий.

— Браво на нея — каза тихо Торсън, докато Карол се връщаше към бара. Тя започна да отпива от чашата и да си играе с цигарата, като я загаси, преди да е изгоряла дори до половината. После за секунди се смъкна отново от столчето, този път с чанта в ръка, и се упъти към тоалетната. Докато отваряше вратата, мъжът от ъгловата маса също скочи, остави списанието и я последва.

— О, по дяволите — каза Морган. — Има ли там друг изход?

Съртийс сви рамене.

— Нямам представа. Мери се занимаваше с оглед на мястото.

Торсън се изчерви.

— Има авариен изход за случай на пожар. Но е с аларма…

Още докато говореше, зави сирената на алармената инсталация. В същия момент до ушите им долетя адски шум.

Карол тичаше по тесния проход зад високите сгради. Не й беше необходимо да поглежда зад рамо, за да се убеди, че мъжът, с когото трябваше да се свърже, е зад нея — чуваше тежките му стъпки, които с всеки момент скъсяваха разстоянието между тях. Излязоха на тясна странична уличка, пълна с хора, които се връщаха на работа след обяд. Карол забави стъпка, така че вече не тичаше, а вървеше бързо. Мъжът се изравни с нея.

— Майната му — каза той. — Какво се опитваш да направиш, да ме убиеш ли?

— Видях един от отдела за борба с наркотиците — седеше в някаква кола пред бара — каза тя, без да излиза от ролята си. — Той и щурмоваците му прибраха едно приятелче преди два месеца. Но тогава не успяха да докопат нищо, и нямам намерение да им бутна нещо сега. — Наблизо зави полицейска сирена. — Трябва да се махнем от улицата.

— Моторът ми е на Грийк Стрийт — каза той.

— Може да са го засекли вече — каза нетърпеливо Карол. Шмугна се между спрелите заради задръстването коли и затича към една невзрачна кръчма на ъгъла. Отвори вратите и влезе. Вътре беше още пълно с хора, които не бяха приключили с обеда. Карол започна да си проправя път към дъното на помещението, след като се увери, че мъжът продължава да я следва. Успяха да се мушнат в един ъгъл между бара и стената. Карол държеше ръка в чантата си.

— В теб ли са парите?

Неговата ръка беше в джоба на якето. Когато я извади, в нея държеше плик, сгънат до размерите на двайсетпаундова банкнота, дебел като телефонния справочник на Лондон. И двамата държаха ръцете си ниско, а тялото му ги скриваше от любопитни погледи. Карол му подаде наркотика и взе парите.

— Радвам се, че свършихме работа — каза тя тихо и се промуши покрай него. Огледа се, видя къде е дамската тоалетна, проправи си път към нея и се мушна в една от кабинките. Седна на тоалетната чиния, отпуснала глава в ръце. Трепереше цялата. Каква, по дяволите, беше истинската задача, за която я готвеха, след като това беше тяхната представа за упражнение?

Постепенно успя да възстанови нормалното си дишане и нормалния ритъм на сърдечната си дейност. Изправи се и се замисли дали има смисъл да се опитва да промени отново външния си вид. Свали клина и сложи отново полата, после, нахлупи ниско бейзболната шапка. Защо пък да не опита? Оставаше само да се добере жива и здрава обратно до Стоук Нюингтън. Каза си мрачно, че би трябвало да се справи.

Когато излезе на улицата, не забеляза признаци, че някой я следи. По много заобиколен път стигна до станцията на метрото на Тотнъм Коурт Роуд. Опитваше се да не мисли за многото неща, които все още можеха да се объркат. Сега поне нямаше наркотици в себе си. За парите винаги можеше да намери някакво обяснение. Единственото съмнително притежание, което й оставаше, беше газовият спрей. Когато се убеди, че никой не я наблюдава, го мушна между седалката и стената на вагона. Беше доста безотговорна постъпка, но тя вече не разсъждаваше като Карол Джордан. Мислеше като стопроцентова Жанин Джерълд.

След три четвърти час тя зави по улицата, където бе започнало изпълнението на днешната й задача. Не забеляза нищо нередно. Странно как само за няколко часа нормалното обкръжение бе започнало да й се струва заредено с потенциална опасност. Но сега поне краят наближаваше. Пое си дълбоко дъх и тръгна към вратата на къщата.

Този път на вратата не се появи Гари. Човекът, който й отвори, имаше тяло на състезател по вдигане на тежести. Червеникавата му коса беше ниско остригана, а погледът на изпъкналите му, бледосини очи я стресна.

— Да? Какво искате? — попита той войнствено.

— Търся Гари — отвърна тя. Нервите й отново се опънаха. Той не й приличаше на ченге, но може би това беше нов капан?

Той изду устни и се провикна през рамо.

— Гари, да чакаш някакво гадже?

Откъм стаята, където бе влязла по-рано, долетя приглушено:

— Да, пусни я да влезе.

Масивният мъж отстъпи и отвори широко вратата. Карол не видя нищо смущаващо в антрето, затова потисна съмненията си и влезе. Той се мушна веднага зад нея и хлопна вратата.

Хлопването послужи очевидно като сигнал. Трима мъже се появиха от коридорите, които водеха нанякъде.

— Полиция! Не мърдай! — извика онзи, който бе отворил вратата.

— Какво, по дяволите… — успя да каже тя, преди тримата да връхлетят върху нея. Като я бутаха и блъскаха, те я изтикаха в дневната. Един от тях посегна към чантата й, но тя я стисна здраво, поддържайки ролята на засегната невинност.

— Не ме докосвай! — извика тя.

Блъснаха я на дивана.

— Как се казваш? — попита тежкоатлетът.

— Карен Барстоу — тя каза името, което фигурираше в инструкциите й.

— Така да бъде, Карен. По каква работа търсиш Гари?

Тя се опита да се направи на учудена.

— Какво означава всичко това? От къде да знам, че наистина сте ченгета?

Той извади портфейл от джоба на анцуга си и размаха пред очите й някаква карта — движението беше прекалено бързо, за да може да се разчете името, но й беше ясно, че картата е истинска.

— Това стига ли ти?

Тя кимна.

— Но все пак не разбирам. Какво става тук? Защо сте се заяли с мен?

— Не се прави на света вода ненапита. Ти си от дистрибуторите на Гари. Разнасяш му стоката. Всичко ни е известно.

— Глупости. Дойдох да му донеса печалбата. Не съм чувала нищо за някакви си наркотици — заяви тя предизвикателно. Подаде му чантата, изпълнена с облекчение, че се беше отървала от спрея. — Хайде, гледайте. Всичко е тук, вътре.

Той взе чантата и изтърси безцеремонно съдържанието й на пода. Взе веднага плика и го разкъса, после прехвърли набързо с палец пачката и каза:

— Тук трябва да има към две хиляди.

— Не знам. Не съм ги броила. Няма да откриете мои отпечатъци по тях. Знам само, че една моя приятелка, Линда, ме помоли да донеса на Гари печалбата.

— Трябва да е играл с доста пари — отбеляза един от полицаите, облегнат отпуснато на стената.

— Нямам представа. Вярвайте ми, не мога да разбера какво ми говорите. Аз дори не употребявам дрога, камо ли пък да я продавам.

— Кой е казал нещо за продаване — попита тежкоатлетът, докато напъхваше пачката обратно в плика.

— Продаване, разнасяне, каквото и да е. Нямам нищо общо с такива неща. Кълна се в гроба на майка си. Донесох просто печалбата на Гари — сега вече изпитваше увереност. Нямаше за какво да се хванат. Никой не я беше видял да предава дрогата на онзи човек, в това отношение беше чиста.

— Гари каза, че днес те пратил да отнесеш един пакет дрога — каза рижият.

— Нямам представа защо ви го е казал, но е излъгал — тя беше почти напълно сигурна, че полицаят блъфира. Достатъчно беше да не се отклонява от това, което бе казала първоначално. Да видим дали ще могат да кажат нещо конкретно.

— Отишла си да отнесеш дрогата. Той те чакаше да му донесеш парите. И ето на, ти идваш с пачката.

Тя сви рамене.

— Казах вече, това е печалбата му от конните състезания. Все ми е едно какви лъжи е разправял Гари, това е истината и вие не можете да докажете нещо по-различно.

— Ще видим тази работа. Сега ще се поразходим до участъка, някоя служителка ще те претърси. Тогава ще видим дали ще се придържаш така упорито към дрънканиците си.

Карол едва не се усмихна. Чувстваше се все по-уверена. Знаеше си правата.

— Никъде не отивам със свине като вас — освен ако не сте решили да ме арестувате, а ако ще ме арестувате, майната ви, нищо не казвам, докато не се видя с адвоката си.

Тежкоатлетът хвърли поглед към колегите си. Това й беше достатъчно. Нямаха никакви доказателства срещу нея. Бяха излъгали за това, което бил казал Гари, защото ако той наистина я беше натопил, това би било достатъчно, за да я арестуват по подозрение. Тя се изправи.

— И, така, какво решавате? Ще ме арестувате ли или мога да си вървя? При това смятам да взема парите на Гари със себе си, защото нямате право да ги задържите.

Тя клекна и започна да прибира нещата си обратно в чантата.

Преди някой да успее да отговори, вратата се отвори и Морган влезе в стаята.

— Благодаря ви, господа — каза той. — Вашата помощ беше от голяма полза за нас. Но от тук аз поемам нещата.

Тежкоатлетът като че ли щеше да възрази, но един от другите полицаи постави успокоително ръка върху рамото му. Четиримата се изнизаха от стаята. На прага онзи, който се беше облегнал на стената, се обърна.

— Държа да се отбележи, сър, че не сме доволни от начина, по който беше проведена операцията.

— Ще бъде отбелязано — каза сухо Морган. Смигна на Карол, постави пръст на устните си и го задържа там, докато не чуха полицаите да затварят външната врата зад себе си. После се усмихна. — Наистина успя да вбесиш колегите от отдела за борба с наркотиците — каза той.

— Така ли?

— Провалихме им истинска операция — той отиде до дивана и седна. — Имаха намерение да спипат онзи тип, на когото ти предаде дрогата. Идеята беше ти да видиш звезди посред бял ден, но да ти се даде възможност да избягаш. За съжаление ти изигра ролята си по начин, съвсем различен от това, което предвиждахме. И онова приятелче си замина с пакета дрога, който трябваше да се върне обратно в ръцете ни.

Карол преглътна мъчително. Беше се получила точно такава каша, каквато бе искала да избегне.

— Съжалявам, сър.

Морган сви рамене.

— Няма защо. Някой от нас би трябвало да прояви достатъчно здрав разум, и да обезопаси аварийния изход. Ти от своя страна демонстрира забележителна съобразителност в рискова ситуация. Реагираше напълно в съответствие с образа, който ти бяхме изградили. Справи се с онези грубияни от НСС интелигентно и умело, направи всичко необходимо да прикриваш следите си и да променяш външния си вид, и успя да надхитриш противника във всеки един от конфликтните моменти. Не бихме могли да си представим по-добра демонстрация на вашите таланти, инспектор Джордан.

Карол се поизправи.

— Благодаря, сър. Ще получа ли работата при това положение?

По обикновено откритото лице на Морган премина сянка.

— О, да, работа ще получиш — той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади визитна картичка. — Ела утре сутринта в моя кабинет. Тогава ще ти обясним всичко. А сега е най-добре да се прибереш и да предприемеш всичко необходимо, за да не се забележи предстоящото ти отсъствие. Ще се наложи да заминеш за известно време. И няма да можеш да се прибереш у дома, преди да приключиш със задачата.

Карол се намръщи.

— Значи не отивам в Европол?

— Засега още не — той се приведе напред, поставил лакти на коленете си. — Карол, ако се справиш с тази работа, ще можеш да си избереш всеки пост, който ти се прииска.

Тя забеляза, че той й говори на малко име. От опит знаеше, че по-високопоставените офицери започват да интимничат с подчинените си единствено, когато има опасност нещата да се оплескат, и въпросните подчинени могат да им послужат вместо щит.

— А ако не се справя?

Морган поклати глава.

— Не си позволявай да мислиш такива работи.