Последно изкушение

Глава 15

„Вилхелмина Розен“ беше вече на път и пореше мътните води на реката. В тази отсечка нямаше шлюзове, нямаше навигационни проблеми, затова на руля беше Гюнтер, а той можеше да седи спокойно в капитанската каюта и да прехвърля документацията. Товарителници, квитанции за покупка на гориво, финансови отчети — трябваше да отдели внимание на всичко това. Но мислите му постоянно се отклоняваха от работата.

Разказът на Хайнрих Холц будеше толкова много въпроси. Хората от екипажа му смятаха, че е откровен човек, който няма какво да крие, но той открай време не позволяваше да се разбере какво става в главата му. Откакто се помнеше, бе привикнал да живее с мислите си, тъй като бе лишен от компанията на връстници. Единственото, което пречеше на мрака да нахлуе в мислите му, беше четенето, въпреки че дядо му се бе опитал да забрани и това. В пубертета се беше научил да взема тайно книги със себе си на кораба — окъсани книжки с меки корици, които купуваше от сергии по пазара или от магазини със стоки на втора ръка. Когато успееше да остане сам в койката на носа на кораба, той поглъщаше лакомо приключенски романи, биографии, документални описания на истински престъпления, а когато свършеше книгата, я хвърляше зад борда, за да не го залови старецът, че се занимава с нещо, което в най-добрия случай щеше да бъде окачествено като пилеене на време. Четенето го научи да се взира под повърхността, в това, което се криеше от долу.

И така, разкритията за тайната на замъка Хохенщайн се превърнаха в ключ към собственото му минало. Предстоеше му да се лута още дълго из коридорите и стаите, които бяха стояли заключени досега, докато разбере какво съдържаха те в действителност. Някои от стаите си останаха потънали в мрак, защото нямаше никаква възможност да ги освети. Да вземем например баба му. Тя беше починала още преди той да се роди. Той така и не можа да разбере дали и тя е страдала от садизма на дядо му, или го е обичала толкова, че е съумявала да укротява яростта му, докато е била жива. Нямаше как да разбере.

За майка си също не знаеше почти нищо. Дядо му я бе споменавал рядко, и то само за да каже, че е била уличница, кучка, омърсила родния си дом. Сред личните вещи на дядо му нямаше дори една нейна снимка. Можеше да я подмине стотици пъти на улицата и нямаше как да я познае. Обичаше да си мисли, че в нейно присъствие омразата би го ударила като електрически ток, но съзнаваше, че това са напразни надежди.

Беше успял да научи някои подробности от акта си за раждане. Името й беше Инге. Била е деветнайсетгодишна, когато го родила, в графата за професия пишеше „секретарка“. Там, където се вписваше името на бащата, беше оставено празно място. Тя или не е знаела от кого е заченала, или е имала други причини да мълчи. Може да е спала с женен мъж. Може пък той да е бил някой глупак, с когото да не е искала да се обвързва за цял живот. Може да е искала да го опази от гнева на баща си. Всички тези варианти бяха еднакво възможни, като се вземе предвид, че той нямаше представа що за човек е била тя, нито дори дали старецът се е отнасял така жестоко с нея, както с него самия. Това не му пречеше да я ненавижда, задето го е изоставила на съдбата, от която е съумяла да се спаси.

След погребението на стария той разпита хората от екипажа за майка си. Те никога не биха се осмелили да си отворят устата, докато старият беше жив, но сега, когато бе на сигурно място под земята, Гюнтер му разказа малкото, което знаеше.

Инге била възпитавана много строго. Майка й не й позволявала никакви волности, държала да я превърне в образец на германска женственост. Но когато тя починала, Инге се възползвала от новооткритата свобода. Когато старецът се прибирал у дома, тя се държала скромно както винаги, сервирала му храната, чистела и подреждала жилището, обличала се като почтено момиче и си отваряла устата само когато я заговорел. Но когато „Вилхелмина Розен“ вдигнела котва, картината се променяла.

Гюнтер научавал от други моряци, че Инге редовно посещавала кръчмите по доковете и пиела с клиентелата до ранно утро. Имала, разбира се, и много приятели — достатъчно, за да си създаде име на „весело момиче“, макар и не съвсем уличница.

Трябва да е съзнавала, че дърпа дявола за опашката, мислеше си той. Моряците имат силно развито чувство за солидарност, а и обитават един затворен свят, можело да се очаква, че рано или късно баща й ще научи за лекото й поведение. Но още преди да се случи нещо такова, тя забременяла. Сега, когато той обмисляше цялата история, се чудеше защо не го е махнала. Абортът не е представлявал никакъв проблем в Хамбург в средата на седемдесетте години. Трябва да е искала да запази бебето на всяка цена, щом е рискувала да се изправи срещу гнева на баща си.

Според Гюнтер тя съумяла да крие бременността си през първите пет-шест месеца, ходела облечена в широки и развлечени пуловери. Когато баща й най-сетне узнал, бил толкова разярен, че за известно време се лишил от дар слово. В продължение на няколко седмици животът на борда на кораба се превърнал в ад — старецът бил в отвратително настроение, а каквото и да правели моряците, все не било както трябва. Той си представяше много ясно какво е било положението и изпитваше задоволство, че не е бил там по онова време.

Последвали два месеца на затишие пред буря. После, една сутрин, след тридневен престой на котва в Хамбург, старият пристигнал на кея с натоварена до покрива кола. Моряците зяпали с отворена уста, докато той разтоварвал спокойно багажа — люлка с два пълни комплекта бебешко спално бельо, няколко торби бебешки дрешки, и една кутия, пълна с шишета, биберони, препарати за стерилизиране и сухо мляко. Накрая старецът прекарал една бебешка количка по мостчето. В нея имало бебе.

Никой не се осмелил да попита стареца какво е станало с Инге, пък и потеглили незабавно, така че не могли да научат нищо от клюките. Но следващия път, когато се озовали в Хамбург, Гюнтер обиколил моряшките кръчми с надеждата, че ще научи нещо. Както и подозирал, когато старецът се прибрал предния път у дома, намерил там Инге с новороденото. Изхвърлил я в буквалния смисъл на думата от жилището, а после изхвърлил и дрехите й на стълбището. Сменил ключалките и се заел да отгледа бебето сам.

Говорело се, че Инге напуснала Хамбург. Един от бившите й приятели работел на увеселителен кораб и й намерил работа на него като келнерка. Когато корабът се върнал обратно в Хамбург, Инге не била на него. Когато пристанали в Берген, съобщила, че напуска, и потънала в норвежката нощ, без да остави адрес. Доколкото му беше известно, никой в Хамбург не бе чувал нищо повече за нея.

Питаше се какво ли е станало с нея, но без вълнение, с безразлично любопитство. Дори като малко дете той не се бе отдавал на мечти за чудотворно спасение. През ум не му бе минавало да си представя как майка му ще се качи на борда на кораба, облечена в палто от визон и окичена с диаманти, как ще го измъкне от ада и двамата ще заживеят райски живот.

Напоследък, когато се сетеше за нея, предполагаше, че в крайна сметка е започнала да се продава по един или друг начин — явно, като проститутка, или неофициално, ставайки съпруга на човек, който й е гарантирал спокоен живот. Такова нещо, мислеше си той, би било много повече, отколкото тя заслужава.

Но разказът на Хайнрих Холц го накара да разбере, че няма смисъл да обвинява майка си или дядо си. Все едно да обвиняваш пистолета или куршума за извършено убийство. Пръстът, дръпнал спусъка в неговия случай, не принадлежеше на дядо му. Виновни бяха психолозите, които бяха възприемали себеподобните си като законен обект за научни експерименти.

Всеки се държеше така, сякаш всичко бе приключило с края на нацизма. Но той знаеше, че това не отговаря на истината. Беше правил проучвания. От преживяното с дядо си бе научил, че няма смисъл да се прибързва с отмъщението. Важно беше да опознаеш противника, да изучиш силните и слабите му страни. След погребението той се зае да изчита всичко, което успееше да намери на тема психология — теоретична и практическа. Първоначално имаше чувството, че се опитва да чете на непознат език. Четеше и препрочиташе, докато думите се размиваха пред очите му и главата започваше да го боли, но не се отказваше. Сега вече беше в състояние да насочи собствените им оръжия срещу тях. Умееше да облича идеите си в техния таен жаргон. Кой от тях би повярвал, че обикновен моряк е в състояние да проникне в затворения им свят?

Той знаеше, че те още ползват хора за експериментите си — като морски свинчета. Продължаваха да увреждат мозъците на жертвите си, да се крият зад някакво научно и професионално любопитство, за да причиняват страдания. Дори когато се предполагаше, че помагат на хората, им причиняваха само вреда. Докато им се позволяваше да вършат каквото си искат, неговият случай нямаше да е изолирано явление. Още много нещастници щяха да бъдат осакатени душевно, също като него. Мисията му беше ясна. Трябваше да се обърне към света с послание, което не може да бъде пренебрегнато.

Нямаше смисъл да се ограничава с един или два случая за назидание. Трябваше да нанася тежки удари в редовете им. Подбираше жертвите си старателно, ровеше се из купища научни трудове, публикувани в списанията за експериментална психология. Интересуваше се само от хора, които можеха да бъдат приемани в професионално отношение като преки наследници на неговите мъчители — германци, разбира се, както и подлите им съюзници — французи, белгийци, австрийци и холандци. Не се занимаваше с хора, които провеждаха експерименти с животни — трябваха му хора, които не само използваха човешки същества за трамплин, с чиято помощ да постигнат професионално издигане, но и се хвалеха с това в писмена форма. Беше отблъскващо — да четеш подробните им описания как са манипулирали обектите на изследванията си, как са обработвали мозъците и променяли поведението им. Стори му се чудно, че не успя да намери повече такива учени, но предположи, че не всички са толкова глупави да коментират публично деянията си. Отне му доста време, но най-сетне успя да състави списък от двайсет имена. Реши да започне с тези, които живееха най-близо до водни пътища, но ако се наложеше, по-нататък щеше да се отклонява и повече от обичайните си маршрути.

Засега трябваше да бъде много, много внимателен. Трябваше да планира всеки ход прецизно, сякаш ставаше дума за военна операция. Досега тази прецизност оправда очакванията му.

Погледна през илюминатора към плискащата се в него кафеникава вода. Скоро щяха да пристанат в Бремен. Бурканчето беше приготвено.

Петра Бекер беше бясна като котка, на която някой прекалено чувствителен човек е отнел мишката. Зад гърба й остана още един ден, прекаран в безплодни опити да докаже твърдение с отрицателен знак. Бяха успели да открият мъжа, с когото е спяла Марлене Кребс, но той не можа да им даде никаква важна информация. Беше свил рамене и беше казал, че Марлене е свободна жена, че е чувал, че тя спи и с Дани и че му било все едно, стига да вземала необходимите предпазни мерки, както постъпвала винаги, когато спяла с него самия. Предпочитал тя да не рискува, когато има вземане-даване с наркомани, допълни той добродетелно.

Приятелката на Дани бе заявила, че не е чувала нищо за някаква негова връзка с Марлене, но двамата не живееха заедно и тя не можеше да твърди със сигурност къде е прекарвал нощите, когато не е бил с нея.

Петра и Акулата успяха да открият общо трима души, които заявиха, че знаят за съществуването на такава връзка. Детективите от криминална полиция намираха това за напълно задоволително, но Петра не беше на същото мнение. Единият от тримата свидетели имаше присъди за търговия с наркотици на дребно, а вторият работеше в една от видеотеките на Радецки. Третият пък беше задлъжнял до такава степен на една заложна къща, че срещу съответно заплащане би заявил дори, че спи с канцлера. Тя не беше склонна да вярва на нито един от тримата. Но това съвсем не й помагаше в намерението да обори версията, към която Марлене се придържаше с ожесточение.

Беше се върнала в кабинета си, решена да се заеме със следващата фаза от стратегията си. Нито един от обичайните й източници не можа да й помогне в търсенето на дъщерята на Марлене. Единственото, което успя да научи, беше, че в деня, когато Марлене застреля Камал, голям черен мерцедес чакал Таня пред училището и тя се качила в него. Никой не забелязал как изглежда шофьорът на мерцедеса, никой не помнеше никакви подробности за регистрационния му номер. Момичето можеше да е навсякъде. Като се вземат предвид връзките на Радецки, можеше и да е извън Германия.

Но бяха длъжни да опитат. Затова се появи в кабинета на Хана Плеш и изложи пред нея идеята си. Плеш я изслуша намръщено. После поклати червенокосата си глава.

— Прекалено е рисковано.

— Няма друг начин. Ако афишираме навсякъде изчезването на детето, неминуемо ще предизвикаме някаква реакция. Където и да я държат, все някой трябва да я е видял. Или поне да е забелязал нещо подозрително. Трябва да намерим детето, за да се успокои Марлене и да ни каже това, което знае.

— А какво ще стане, ако онези решат да рискуват и убият детето? Какви обяснения ще даваме пред пресата? Вярваш ли, че Кребс ще се постарае да ти помогне, ако разбере, че носиш вина за смъртта на дъщеря й? — Плеш се вторачи неотклонно в очите й. Очевидно се беше заинатила не по-малко от самата Петра.

— Нямаме друг избор — упорстваше Петра.

— Виж какво, така няма да стигнем доникъде. Може да се наложи да признаем, че отново сме се озовали в задънена улица. Продължаваме да работим по случая, но нямам намерение да излагам на опасност живота на дете в името на успеха ни.

— Животът на детето и без това е в опасност.

— Кребс знае това много добре. Знае също така как трябва да постъпи, за да запази детето си живо. Ти не можеш да промениш нищо. Петра, приеми, че може да се наложи да се откажеш. Ще имаш и други възможности.

Петра изгледа мрачно шефката си.

— Доколкото разбирам, няма да имам.

— Което ще рече?

— Което ще рече, че се носят слухове за някаква голяма операция за залавянето на Радецки. И операцията няма да бъде възложена на нас. Госпожо началник, в продължение на години работя като луда, за да изградя обвинение срещу това копеле, и ако това е последният ни шанс да го приберем, не искам да пропускам нито една възможност.

Плеш отклони поглед.

— В тази работа няма нищо лично, Петра. Ти нямаш някакво отсъдено свише право да бъдеш тази, която ще разбие организацията на Радецки. Няма значение кой ще го унищожи, стига някой да го стори.

— Значи потвърждавате, че нещо се готви? Нещо, което ще ни отнеме операцията? — Петра кипваше и вече й беше все едно, че може да прехвърли границата на допустимото. Беше присвила очи, по бузите и шията й избиваха червени петна.

— Не прекалявай — Плеш стана. — Върви да си вършиш работата. Ще поговорим още по този въпрос, но не точно сега. Слушай, Петра. Мисля, че работим достатъчно дълго заедно, за да си разбрала, че понякога можеш да ми се доверяваш. Това не е моментът да поемаш рискове. Не го прави. Не е необходимо и не е препоръчително — тя се усмихна пресилено. — Между другото, това е заповед. Няма да излагаш детето на опасност.

Петра беше изхвърчала от кабинета, кипяща от гняв, стиснала юмруци. Малко по-късно, когато първоначалният пристъп на ярост се уталожи, тя започна да обмисля казаното от Плеш. Шефката й беше потвърдила, макар и не директно, че предстоят големи промени в преследването на Радецки. Тя като че ли намекна, че в новата операция има предвидена роля за Петра, стига тя да не се злепостави. Това все още не беше обещание, но я накара да приеме малко по-спокойно отхвърлянето на плана й.

Тя се отпусна на стола и влезе в интернет, за да отвори пощенската си кутия. Не очакваше нищо особено, но все пак това беше по-добре, отколкото да се взира в стената срещу себе си. Прехвърли краткия списък на новопостъпилите съобщения. Единственото, което събуди интереса й, беше отговор на запитването, което бе изпратила в полицията в Хайделберг. Припомни си колко не й вървеше напоследък и потисна първоначалния ентусиазъм, но отвори съобщението. Очите й се плъзнаха по екрана, тя започна да преглежда основните данни: Валтер Нойман, 47 г. Преподавател по психология в университета „Руперто Карола“ в Хайделберг.

Нещо щракна в съзнанието й. Пак учен, пак психолог. Това звучеше обещаващо. Тя превъртя страницата. Преди три седмици убитият бил открит от свой студент — в апартамента му, близо до университетския квартал в стария град. Компютърът му бил разбит и се търкалял на пода, а убитият бил разпънат по гръб на бюрото си. Подробностите напълно съвпадаха със сведенията, които й беше дала Марейке за убийството на Де Гроот в Лайден, включително и причината за смъртта — удавяне. Споменаваше се и скалпирането на областта около гениталиите.

— Бинго — каза Петра тихичко. Тя знаеше, че по правилата трябва да има три еднакви случая, за да говорим за сериен убиец, но при две убийства с такова пълно съвпадение на такива необичайни детайли нямаше как да се говори за случайност. Тя се зачуди как така случаят не е попаднал в отдела за борба с организирана престъпност. Продължи да чете, и попадна на обстоятелственото обяснение едва в края на писмото:

— Нафукани глупаци — измърмори Петра, когато прочете и последното изречение. — Всичко това означава в превод „Не разбираме абсолютно нищо от цялата работа, затова ще я прехвърлим на някой друг“.

Въпреки всичко за първи път беше доволна от обичая на колегите от провинцията да прехвърлят другиму сложните случаи. Ако не бяха толкова мързеливи и некадърни, тя никога не би имала възможността да направи връзка между това убийство и случая на Марейке в Лайден.

Въпросът беше как да действа от тук нататък. Нямаше ефективна система за сътрудничество между полицейските служители от отделните държави — членки на Европейския съюз. Случаят не беше за Интерпол. Европол беше създаден за обмяна на данни и развитие на дългосрочни стратегии, а не за водене на операции, надхвърлящи границите на една държава. Ако обявеше съмненията си публично, всичко щеше да потъне в тинята на бюрокрацията и локалните политически амбиции.

Но ако двете с Марейке започнеха да работят паралелно по двата случая, като си обменяха данните и сравняваха уликите… Тъй като явно щяха да й отнемат разследването на Радецки, се налагаше да търси друг път към славата. Може би току-що го беше открила.

Петра натисна клавиша за отговор.

Изпрати съобщението и се облегна на стола си с доволна усмивка. Ако Плеш се окажеше права и й поверяха дял от операцията срещу Радецки, това щеше да бъде добре. Но ако шефката само искаше да я успокои, тя си беше осигурила друг вариант.