Последно изкушение

Глава 29

Той стоеше под душа, врялата вода се стичаше по тялото му. Молеше се на Бога най-сетне да се почувства отново чист — след всичко, което се бе случило. На това пристанище поне имаше прилични, самостоятелни душ-кабини. Чувстваше се мръсен от мига, когато изчука онази кучка Калве, а условията на борда на „Вилхелмина Розен“ бяха прекалено примитивни, за да се почисти човек, който се чувстваше толкова омърсен. Трябваше да премахне мръсотията, преди тя да се просмуче през кожата и да отрови душата му.

Първоначално се бе почувствал горд от себе си. Това, което стори с онази мръсница, показа на сянката на дядо му кой владее положението. Но после, когато отиде при някаква уличница в Кьолн, се провали. Първо изобщо не можа да направи нищо, после пък не можа да свърши. Това, което направи с Калве, трябваше да му придаде нова сила, да го изпълни със светлина и мощ, а вместо това образът й постоянно се въртеше под плътно стиснатите му клепачи, разсейваше го, пречеше му да се съсредоточи. В леглото на тази кьолнска уличница той се почувства също толкова жалък и ненужен, както се бе чувствал преди момента, когато разбра какво трябва да стори с живота си.

По-късно, когато се прибираше с колата, мракът нахлу в него, в стомаха му се надигна студена жлъч. Ами ако беше сбъркал? Ами ако гаврите, на които го бе подлагал старецът, го бяха тласнали в погрешна посока? Ако трябваше да бъде честен, всеки пиян моряк би сторил това, което стори той. Беше се поддал на най-низшия инстинкт, беше се превърнал в същото животно, каквото бяха тези копелета, които се бе заклел да избива. Преди да чука онази мръсница, той виждаше съвсем ясно мисията в съзнанието си. А сега всичко беше смътно и объркано. Жените си оставаха измамници, въвличаха мъже като него в калта. Калве не го заслужаваше, но той се оказа слаб и падна в капана, който тя и старецът му бяха заложили.

Уличниците също бяха недостойни за него, но поне техният разврат беше откровен. Те не се преструваха, че са нещо по-различно, не криеха истинския си образ от света, както подбраните от него жертви.

Беше жалък. Беше допуснал да се увлече, тялото му го бе предало. Той беше предал чистотата на своята кауза — нещо, което не биваше да се повтаря никога. Трябваше да намери начин да си върне светлината. Само като се обърнеше отново към своята мисия и започнеше отново да я изпълнява, както бе редно, можеше действително да успее да се пречисти. Това му стана ясно, докато водата се стичаше по кожата му, зачервена до кръв от търкане.

Дано успееше да го стори скоро.

Струваше й се странно да гледа Радецки, застанал насред собствената й дневна. Оглеждаше се, сякаш не бе идвал тук никога досега. Беше пристигнал десет минути по-рано и тя още не беше довършила грима си. Стори й се грубо да го остави да виси долу на тротоара, и го покани горе. Според нея Каролайн би постъпила точно така.

Наведе се по-напред към огледалото в банята, за да постави очната линия. Най-неудобното в битието й на Каролайн Джексън беше поставянето на доста по-сложен грим от този, с който бе свикнала. Според Карол животът беше прекалено кратък, за да си губиш всеки ден времето, гримирайки се по всички правила. Но Каролайн би държала прекалено много на външния си вид, за да си спестява това занимание.

— Тези апартаменти всъщност са доста приятни — подвикна Тадеуш от дневната. — По-просторно е, отколкото предполагах.

— И обзавеждането не е лошо.

— Не. Малко безлично, но така е по-добре, отколкото претрупано.

— Много по-добре е от хотел — продължи Карол. — Повече пространство и по-голямо спокойствие. Камериерките не чукат на вратата през пет минути, за да сменят кърпите или да проверяват минибара.

— Как откри това място? — попита той.

„Внимавай, Карол“, предупреди се тя на ум.

— Една позната, която има туристическа агенция, ми го препоръча. Намери човек, който да направи резервацията на място. Тя знае какви са предпочитанията ми — след като прецени, че очната линия стои добре, тя посегна към туша за мигли.

— Значи пътуваш много? — попита той.

— Не кой знае колко много, но сравнително редовно. А когато пътувам, обичам да нощувам на места, където да се чувствам като у дома. А ти? Често ли пътуваш?

Тя прецени по гласа му, че той бе по-наблизо. Беше прекалено добре възпитан, за да наднича през полуотворената врата на банята, но й се стори, че е застанал на прага на дневната. Това означаваше, че не оглежда вещите й — а това беше още едно потвърждение, че той е претърсвал апартамента.

— Кръстосвам Европа, но най-вече по работа.

— Значи предпочиташ да имаш директен контакт с работата, така ли? — попита тя.

— Обичам да знам с кого си имам работа. Но ежедневните ангажименти поверявам най-често на помощника си, Дарко Красич. Надявам се да се запознаеш скоро с него. Много луд сърбин, но би било погрешно да бъде подценяван. Прилича на бияч, но всъщност е много проницателен.

„Значи той не е човекът, който ме следи“, реши Карол. Този, когото познаваше, изобщо не приличаше на бияч. Беше дори слабичък.

— Ще се радвам да се запознаем — каза тя на глас. — Слагам червилото и съм готова. Съжалявам, че те накарах да чакаш.

— Няма защо. Радвам се, че имах възможност да видя къде живееш. Съгласна ли си да върна жеста? Да вечеряме утре в моя апартамент?

Карол се изкиска.

— Да не би да умееш да готвиш?

Той също се засмя.

— Не много добре, но мога да поръчам по телефона вечеря от най-добрия ресторант в Берлин.

Карол се появи от банята.

— Ето, готова съм.

Той я огледа усмихнато, наклонил глава на една страна.

— Струваше си чакането.

Когато излязоха, тя установи с учудване, че колата не ги чакаше.

— Централният ми магазин е на петнайсетина минути пеш от тук. Казах си, че тъй като вече не вали, може да се поразходим. Имаш ли нещо против? Ако не ти е приятно, веднага ще повикам колата.

— Напротив, имам нужда от чист въздух — каза Карол.

Той поднесе ръката си, свита в лакътя, и тя мушна своята под неговата. „Очарователно изпълнено“, помисли си Карол и прецени, че не само тя вдига мизата.

През следващите няколко часа от нея не се искаше нищо друго, освен да изразява възхищение и от време на време да задава по някой въпрос. Той се държеше като малко момче, което показва любимото си влакче. На свечеряване тя вече знаеше повече за продажбите на дребно и отдаването под наем на видеокасети, отколкото бе предполагала, че може да се научи. Но междувременно бе успяла да запомни и ценна информация по отношение на методите, с които Тадеуш переше печалбите от незаконната си дейност. Никога не бе проявявала особен интерес към финансови подробности, но дори тя можеше да прецени колко умело е изградена системата. Знаеше, че това са подробности, с които щеше да помогне на финансовите експерти да се ориентират в лабиринта на неговата империя, след като успееха да го арестуват.

Още по-важен от фактите и цифрите, които бе успяла да научи, беше начинът, по който се развиваха отношенията им. Тадеуш очевидно си търсеше поводи да я докосва при всяка възможност — не бяха жестове с подчертан сексуален заряд, по-скоро обикновен допир. Когато й подаваше чашата с кафе, пръстите му се плъзваха по нейните. Когато я развеждаше из магазините си, поставяше понякога ръка на кръста й или я хващаше леко за лакътя, за да я насочи към нещо, което му се струваше интересно. Когато сядаше до нея в колата, коляното му докосваше за миг нейното.

Разговорът им също ставаше все по-непринуден. Карол установяваше с учудване, че той може да бъде много забавен. Понякога я разсмиваше, понякога беше напълно сериозен, и по този начин събуждаше интереса й към тема, която в друг случай би й се сторила страшно досадна. Докато обикаляха Берлин с колата, той й разказваше всевъзможни анекдоти, споменаваше интересни факти за забележителностите, които й показваше. В продължение на минути тя изцяло забравяше, че работи под прикритие, че отношенията им можеха да завършат единствено с измама, и искрено се наслаждаваше на компанията му. Една видеокасета й помогна да се осъзнае и да си припомни какви са всъщност задълженията й. В поредния магазин Тадеуш й посочи една отделна витрина.

— В този квартал много се търсят филмите на Уди Алън, затова винаги имаме пълен набор — отбеляза той.

На един от рафтовете заглавието на филма „Зелиг“ се наби в очите й и й напомни, че не бива да се поддава на чара му, че трябва да се вкопчи здраво в мисълта за злото, което се криеше зад спонтанното му очарование и изискания му начин на живот.

На края на обиколката той нареди на шофьора да кара обратно към нейния апартамент. Както обикновено я изпрати до вратата, но този път, вместо да се сбогува учтиво, сведе поглед към нея и пристъпи напред. Карол трябваше да вземе незабавно решение — дали да отстъпи назад и да наруши магията на мига, или да стесни още повече разстоянието помежду им. Съзнаваше, че моментът е ключов. Застана на пръсти и го целуна леко по ъгълчето на устата.

— Прекарах чудесен следобед — каза тя нежно.

Той се наведе, обви кръста й с ръка и я целуна с леко разтворени устни. Топлината на тялото му събуди у нея неочакван прилив на желание. Трябваше да си попречи с усилие да не се отпусне в прегръдката му.

— Може ли да те видя довечера? — гласът му беше дълбок и леко пресипнал.

Съзнавайки, че трябва да увеличи разстоянието между двамата, Карол постави ръка на гърдите му и почувства учестените удари на сърцето му под пръстите си.

— Не мога довечера, съжалявам — каза тя и допълни: — Трябва да работя.

Тадеуш направи жалостива гримаса.

— Работата не може ли да почака до утре?

Тя отстъпи назад.

— Трябва да пратя някои неща на адвоката си още тази нощ. Преговаряме за покупката на един имот, и той си е уговорил среща за утре сутринта. Трябваше да свърша тази работа още днес следобед, но ти ме изкуши да изляза.

Той сви рамене.

— Добре тогава. Остава за утре вечер, ако нямаш нищо против. Нали ще дойдеш да вечеряме заедно?

— Добре — каза тя. — Но не си се отказал да ми покажеш някои по-интересни страни от работата си през деня, нали?

— Не, разбира се. Имам да уредя няколко неща рано сутринта и след това съм изцяло на твое разположение.

— Чудесно. Обади се, когато се освободиш. Благодаря ти още веднъж, Таджо, наистина ми беше много приятно.

— И на мен — той се обърна обратно към колата, която го чакаше край тротоара. — Не помня откога не съм се смял толкова.

Карол не можеше да потисне усмивката, която напираше на лицето й, докато пътуваше в асансьора. Съзнаваше, че не е възможно всичко да върви идеално, но досега той реагираше точно по сценария на Морган. Надяваше се нещата да се развиват така и занапред.

Тадеуш не изчака асансьора, а изтича нагоре до третия етаж, прескачайки стъпалата, понесен от прилив на енергия. Както Дарко не пропускаше да му напомни, Каролайн наистина не беше Катерина. Приличаха си само външно. Но колкото и различни да бяха като личности, въздействието им върху него беше доста сходно. Чувстваше се като човешко същество, когато беше с Каролайн — за първи път, откакто бе починала Катерина.

Знаеше, че трябва да бъде предпазлив — и то не по причините, които будеха съмнение у Дарко, а защото познаваше емоционалния ефект на подмяната със заместител.

Би било досадно предсказуемо да хлътне по първата жена, от която се бе почувствал привлечен — нещо като любовна терапия. Но той беше убеден, че както и когато и да бе срещнал Каролайн Джексън, би я намерил за привлекателна. Ако Катерина беше още жива, той би го признал пред себе си, но не би предприел нищо повече. А сега, когато тя си беше отишла, той не виждаше защо да не си позволи да се привърже. Вероятно най-сигурно би било да се престори пред себе си, че не съзнава промяната в начина, по който се чувстваше. Но един мъж, който живееше от риска, не можеше да си слага предпазни колани по отношение на жените — точно както не би могъл да обърне гръб на рискованата, но изгодна работа, която му осигуряваше такъв чудесен живот.

Тадеуш отвори бронираната врата и влезе в коридора пред своя апартамент. Отпред вече чакаше Дарко Красич. Беше се разположил в дълбоката прозоречна ниша, изпънал късите си крака, а въздухът беше замъглен от дима на пурата му. Тадеуш не спря, а продължи право към вратата на жилището си.

— Не те очаквах — каза той, докато поставяше ключа в ключалката.

— Имам важни новини — отвърна Красич и последва шефа си в жилището. Тадеуш свали палтото си и го окачи в дрешника. Красич отиде направо в дневната и хвърли коженото си яке на облегалката на дивана.

— Бих пийнал нещо — подвикна той.

— Сипи си сам, знаеш къде са напитките.

Красич си сипа щедра доза „Джек Даниълс“ и я изпи почти цялата на една глътка. Доля чашата и седна на един стол с модернистична форма, който беше много по-удобен, отколкото изглеждаше. Загаси пурата си в дълбокия кристален пепелник на страничната масичка и забарабани с пръсти по коляното си.

Когато Тадеуш влезе, оживлението личеше дори в походката му.

— Новините трябва да са наистина страшно важни, за да си се разположил да лагеруваш пред прага ми.

Изглеждаше така, като че ли нищо на този свят не би могло да развали настроението му. Отпусна се на дивана, протегна се и кръстоса елегантно крака в глезените.

— Днес следобед имах среща с Хаузер.

Тадеуш изпъшка и подбели очи.

— Добре, че това е твое задължение. И какво имаше да ни съобщи Щастливеца Хаузер? Не, чакай. Мога и сам да позная. Мислел е, че ще те разтревожи с новината, че Арджуни иззема територията на Камал. Така ли е? — той се усмихна.

Красич неволно отвърна на усмивката му. Каквото и да ставаше с Таджо, той наистина успяваше да оцени правилно обстановката. Е, поне когато ставаше дума за мъже.

— Така е. Но това ми го поднесе за десерт. Основното беше далеч по-интересно.

— Да продължавам ли да гадая, или ще ми го кажеш? — Гласът на Тадеуш беше все още весел и жизнерадостен. Мрачната физиономия на Красич не можеше да угаси топлината на спомена за следобеда, прекаран с Каролайн.

— Търсил е нови данни за онзи мотор — Красич не счете за необходимо да уточнява повече. И двамата знаеха за какъв мотор става дума. — И е открил нещо много съмнително, Таджо.

Тадеуш свали крака на пода и седна с едно гъвкаво движение на тялото.

— Слушам — каза той. Изведнъж беше станал сериозен. Изтръгна се от блаженството на следобеда, за да се озове в неизбежния мрак на действителността.

— Моторът е английски, регистриран е като собственост на NCS, каквото и да е това.

— Отдел за противодействие на организираната престъпност — отвърна автоматично Тадеуш — мислите му препускаха и изпреварваха думите. — Но човекът, който го е карал, не може да е бил тук по служба, защото иначе Хаузер щеше да го установи, нали?

— Не съм много сигурен — отвърна Красич. — Ако става дума за сътрудничество с берлинския отдел за борба с организираната престъпност, Хаузер няма откъде да научи. Знаеш много добре от колко време се опитваме да пробием в този отдел, а още не можем да прокараме там свой човек.

Тадеуш сви гневно юмруци.

— И още не знаем кой е карал мотора, така ли?

— Не — потвърди Красич. — Виж какво, Таджо, тази работа изобщо не ми харесва. Прекалено много английски връзки се събраха — той започна да изброява на късите си, месести пръсти. — Първо, Катерина загива при катастрофа с някакъв британски полицейски мотор. Второ, Колин Озбърн загива при някаква престрелка, която изглежда все по-съмнителна, и проваля края на канала ни в Англия. Като си помислиш, никой не знае какво всъщност е станало с Колин. Приличаше на гангстерска екзекуция и ченгетата също го представиха така. Но никой не признава да го е сторил, което според мен е подозрително. На всичкото отгоре се появи и тази англичанка, която е копие на Катерина и същевременно може да предложи разрешение на всичките ни проблеми. Звучи прекалено добре, за да е истина — заключи той с непоклатима увереност.

— Всичко, което казваш, е вярно — призна Тадеуш. — Но обяснението ти не е единствено възможното. Тези неща се поддават и на друга интерпретация. Първоначално ти сам предположи, че моторът може да е бил каран от британски полицай в отпуск, който е изчезнал, защото не можел да си позволи да разберат, че е карал служебния мотор в Берлин. Убиецът на Колин се спотайва, защото той има бизнес партньори, които биха отмъстили за смъртта му — просто защото ще държат да докажат, че няма да допуснат да им се пречи. Хора като Каролайн например. Освен, разбира се, ако самата Каролайн не е наредила да го убият, за да елиминира нискокачествената конкуренция. Аз също мисля, че тя може да бъде опасна, но не по причините, които изтъкваш ти, Дарко. Тя е човек като нас. Държи се като преуспял престъпник. Отношението й към заобикалящия свят е това на престъпник. А жените, които успяват да си проправят път в нашата работа, трябва да бъдат два пъти по-безжалостни от мъжете.

Той стана, отиде до барчето с напитките, и си сипа малка чаша ябълкова ракия.

— Дарко, знам, че според теб не бива да й се доверяваме, но това се дължи само на удивителната й прилика с Катерина. Ако беше грозна като смъртта, ти не би се държал толкова мнително.

— Така е, дума да не става. А ти самият не намираш ли, че външният й вид дава достатъчно основание да бъдем подозрителни? — попита невярващо Красич.

— Не. Мисля, че това е типичен случай на ирония на съдбата. Сигурно бих й се доверил по-бързо, ако външният й вид беше по-различен — допълни той, съзнавайки дълбоко в себе си, че това не е истина. Но нямаше намерение да издава пред Красич слабостите си. Тогава дългогодишният опит го наведе на една мисъл. — Дарко, нали ти я следиш?

Красич го изгледа стреснато.

— От къде знаеш? Забелязала ли е? Каза ли ти нещо?

Тадеуш се засмя на глас.

— Не, нищо не е казала. Предположих. Е, направила ли е нещо подозрително?

Красич го изгледа виновно.

— Нищо, само пазарува. Освен това ходи всеки ден в оня лъскав дамски фитнес на Гизебрехтщрасе.

— Е, това определено е подозрително — жена, която държи да бъде във форма. И така, не виси по барове, където се срещат ченгета, нито пък се опитва да избяга на твоя човек?

Красич поклати глава.

— Не, не прави нищо подобно. Но от друга страна, ако работата й не е чиста, тя ще очаква да я следим.

— Сега вече ставаш прекалено подозрителен — Тадеуш прекоси стаята и потупа Красич по рамото. — Ти си верен приятел, Дарко. Но ми се струва, че този път безпокойството за мен е подействало прекалено силно на въображението ти. Наистина не вярвам, че Каролайн е част от някакъв заговор, достоен за Макиавели, в който са включени загадъчни мотористи и убити гангстери.

— Това не означава, че ще престана да я наблюдавам — каза упорито сърбинът.

— Прави, каквото искаш. — Тадеуш допи чашата си и се обърна с лице към него. — Само не ползвай моя бюджет за разноските, ясно ли е? — този път в гласа му звънна стомана.

Красич се изправи, признавайки се за победен.

— Внимавай, шефе — каза той уморено, взе якето си и излезе.

Акулата страшно се дразнеше от мисълта, че нито един от колегите му не го приема сериозно. Повечето от мъжете направо подчертаваха презрението си към него. Петра, за която беше готов да ходи бос по въглени, се държеше покровителствено — а това понякога беше по-лошо от презрение. Когато го преместиха тук, той изпадна във възторг, но се оказа, че работата далеч не е толкова вълнуваща. Пробутваха му само най-досадните задължения, които според всички останали бяха под достойнството им. Беше учил достатъчно психология, за да знае, че за да може един екип да функционира правилно, трябва да си намери и прицел за присмех. Искаше му се само тази роля да не се беше паднала на него.

Мечтаеше да направи нещо изключително, с което да спечели уважението им. Но ако продължаваха да му възлагат слугинската работа, нищо такова не би могло да се случи. Да вземем например последната задача, с която го натовари Петра. Как би могъл да открие човек, комуто Дарко Красич би поверил грижата за онова дете? Прерови данните за всички познати сътрудници на Красич из досиетата, но повечето от тях бяха от хората, на които човек не би поверил кучето си, докато отиде да пикае, камо ли пък да им остави дете. Тогава му хрумна блестящата идея да потърси дали някакви роднини на сърбина не живеят наблизо. Имаше представа от балканските стереотипи, подобни на италианските — хората от този регион бяха по-склонни да се доверяват на роднини, отколкото на който и да било друг.

И така, той се рови цяла вечност из общинските регистри, опитвайки се да намери човек, който да е кръвен роднина на Красич. Списъци на имиграционните служби, на данъчните служби, регистри на недвижима собственост — на нито едно от тези места не можа да открие нищо. Сега вече се обаждаше по телефона и разпитваше в местните полицейски участъци. Беше прехвърлил цял Берлин и минаваше към областта Бранденбург.

Задраска поредния номер в списъка си и набра следващия — на един участък в северните предградия на Ораниенбург, близо до някогашния концентрационен лагер Заксенхаузен. Когато оттатък вдигнаха слушалката, той започна да рецитира предварително подготвената си реч:

— Обаждам се от берлинския отдел за борба с организираната престъпност. Опитвам се да открия човек, свързан с едно лице, което ние в Берлин разработваме — сърбин, на име Дарко Красич. Знам, че шансът е малък, но въпреки това проверявам.

— Почакайте, ще ви свържа с човека, който може да ви помогне.

Настана мълчание, после някой отново проговори в слушалката.

— Детектив Шуман — гласът звучеше така, като че ли събеседникът му дъвчеше много хрупкави бисквити.

Акулата изрецитира отново речта си на фона на шумното дъвчене.

— Говорите за чичото на Радо, нали? — отвърна за негово удивление Шуман. — Пък може и да му е братовчед или нещо подобно, кой ги знае тези сърби.

— Знаете за кого говоря, така ли? — попита развълнувано Акулата.

— Разбира се, как да не знам. Нали това ми е работата — да знам какви са връзките на хората в моя район.

— И кой е този Радо?

— Радован Матич. Второстепенен престъпник, първокласна гад. Още преди четири години, когато беше непълнолетен, го заковах за намерение да разпространява хероин. Но присъдата беше само с възпитателен характер. После се насочи към Берлин. Напоследък рядко го виждаме тук.

— И той е племенник на Дарко Красич, така ли? — Акулата се опитваше да потисне явното вълнение в гласа си.

— Струва ми се, че баща му и Дарко са братовчеди.

— А баща му още ли живее в Ораниенбург?

— Ами да, има малка ферма на няколко километра вън от града. Гледа прасета. Общо взето, приличен човек. Никога не е бил замесен в нещо съмнително. Навремето, когато пуснахме Радо от ареста, го преби от бой.

— А този, старият Матич, има ли други деца?

— Голяма дъщеря, доколкото знам, но тя не живее с него.

— Къде точно се намира тази ферма?

— Адресът ли искате или упътвания как да стигнете?

— И двете, ако е възможно — Акулата съзнаваше, че тонът му е угоднически, но му беше все едно подмазва ли се или не. Трябваха му пълни сведения.

Шуман описа точно как да намери фермата на Матич.

— А за какво са ви тези хора всъщност? — попита той.

— Още не съм съвсем наясно. Колегите ми възложиха да разпитам — каза Акулата уклончиво. — Нали знаете как е, човек си работи по собствения случай, а някой решава, че има прекалено много свободно време…

— Много ми е познато — каза кисело Шуман. — Направете ми една услуга. Ако някой ваш колега тръгне насам, кажете му да ми се обади предварително.

— Вероятно ще е жена — уточни Акулата. — Ще предам. Благодаря за услугата.

„Как ли пък не“, допълни той на себе си. Нямаше никакво намерение да иска позволение от детектив Шуман да огледа фермата на Матич. Нямаше да дели славата с някакво провинциално ченге.

Скочи на крака, сграбчи якето си и излезе тичешком от стаята. Имаше добро предчувствие. Една затънтена ферма беше идеално укритие за дъщерята на Марлене Кребс. Беше попаднал на следа. Щеше да покаже на Петра, че е достоен за уважение.