Последно изкушение

Глава 21

Тони мина през портала за пристигащи пътници на летище „Тегел“ и се огледа из тълпата посрещачи. Малко по-встрани стоеше висока, слаба жена с късо подстригана черна коса, и държеше малка табела, на която пишеше: „Хил“. Той пристъпи към нея с колеблива усмивка.

— Петра Бекер?

Тя протегна ръка и той я разтърси.

— Доктор Хил, радвам се да се запознаем.

— Казвай ми Тони, моля те — отвърна той. — Благодаря, че дойде да ме посрещнеш.

— Няма защо. Пристигането ти ме спаси от необходимостта да слушам как един колега се оплаква, че съм му възложила непосилната задача да открие изчезнало шестгодишно дете.

Той повдигна вежди.

— Струва ми се, че вие обикновено не се занимавате с такива неща.

Петра се разсмя.

— Случаят не е обикновен. Въпросното шестгодишно дете е заложница на приятеля на Карол, Радецки, който си осигурява по този начин подчинението на майката. Аз пък имам нужда от сътрудничеството на майката, затова трябва да намеря детето. Но не е необходимо да те занимавам с това. Имаш далеч по-важна работа. Ако смяташ, че мога да помогна с нещо, просто кажи.

Докато я следваше към колата, той си каза, че тя вече беше свършила доста работа. След като прочете мейла на Карол, той си запази място на първия полет до Берлин, обади се на секретарката на катедрата и я уведоми, че е починал негов близък и че ще се възползва от правото си на отпуск за такъв случай. Знаеше, че не може да уведоми Карол, но знаеше името на Петра Бекер, както и че тя работи в криминалната полиция. Няколко телефонни разговора бяха достатъчни, за да я открие, а тя посрещна с възторг новината, че той потегля за Берлин. Тони не направи опит да обяснява внезапното си решение — опасяваше се, че тя може да се откаже от услугите му, ако разбере, че е бил близък с една от жертвите.

— Трябва да се установя някъде — бе казал той на Петра. — Не би било зле, ако ми запазите апартамент в сградата, където живее Карол. Знам, че ще я следят, затова трябва да има място, където да можем да се срещаме, без това да прави впечатление. Ще ни бъде много по-лесно, ако живеем в една сграда.

Когато летището остана зад гърба им, Петра каза:

— Успях да ти запазя апартамент в същата сграда, в която живее Карол. Ще живееш два етажа под нея, но няма да има проблем да отиваш при нея незабелязано.

— Благодаря — каза той. — Доколкото разбрах, вие двете ще се срещате в някакъв дамски фитнес клуб?

— Така е. Опасявам се, че няма да можеш да се присъединиш към нас — усмихна се Петра.

— Не, но с Карол ще се виждам в апартамента, а предполагам, че няма проблем да идвам в твоя офис? Трябва да имам достъп до всички материали, които можеш да намериш, и вероятно в офиса ти това може да се осъществи най-лесно.

Петра направи гримаса.

— Може да има проблем, Тони. Разбираш ли, официално аз все още нямам нищо общо със серийните убийства. Така че, ако се появиш в офиса ми, шефката може да започне да задава неудобни въпроси. Имаш ли нещо против да работиш в моя апартамент? Мястото е съвсем прилично, пък и всички материали по случая вече са там.

— Нямам нищо против, стига да не ти преча. Обикновено работя до късно през нощта. А ми се иска да започна съставянето на този профил веднага.

— Разполагам със сведенията по случаите в Лайден и Хайделберг. Изпратих в Бремен молба за информация и очаквам да я получа съвсем скоро. Казах им, че съществува възможност случаят да е свързан с едно наше следствие. Те сигурно ще се зарадват при мисълта, че могат да прехвърлят на нас част от проблема. Не разполагат с много хора, а нямат и опит с по-необичайни престъпления.

— Чудесно. Колкото повече данни имам, толкова по-добре.

— Радвам се, че успяхме да те накараме да се заемеш отново с профилиране.

Той хвърли бърз поглед към нея. След като беше достатъчно амбициозна, за да се реши да не работи по правилата, би трябвало да не се впечатлява от неговата лична ангажираност в случая.

— Има нещо друго. Познавах Маргарете Шилинг.

— Да му се не види — изтърси Петра. — Извинявай. Карол не ми беше казала.

— И тя не знае. Казала ли си й, че ще дойда? — попита той, за да отклони разговора от мъчителната тема за смъртта на Маргарете.

— Не, не съм, дано нямаш нищо против. Тази вечер трябва да се срещне за първи път с Радецки, и е много важно да не отклонява вниманието си.

— Права си. Дано утре успея да се свържа с нея.

— Тя много ще се зарадва. Говори за теб с възторг.

— И аз ще се радвам да я видя.

— За нея ще бъде добре да има около себе си човек, който ще я връща към действителността — каза Петра, свърна рязко встрани, защото съседната кола се опита да я изпревари и допълни: — Задник!

— Стига да не й преча да поддържа ролята си — каза той.

— Аз по-скоро се безпокоя да не би ролята на Каролайн Джексън да й хареса прекалено много. Радецки е очарователен мръсник. Когато се чувстваш изолиран, е трудно да се устоява на изкушението. Мисля, че присъствието ти ще й помага в това отношение.

— Надявам се. Нейните хрумвания също ще ми помагат, когато започна работа по профила. Тя има много нетрадиционен начин на мислене. Понякога вижда нещата под много странен ъгъл, така, както на мен не би ми дошло наум да ги видя.

— Кога започваш работа?

— Колкото е възможно по-скоро. Ако нямаш нищо против, само да си оставя багажа и после можеш направо да ме откараш в твоето жилище.

— Добре, ще ти дам и ключ, за да можеш да идваш и да си отиваш, когато ти е удобно. Не се притеснявай, че може да ме безпокоиш, аз се прибирам рядко, а когато съм у дома, спя като застреляна.

Петра сви от Курфюрстендам по една тиха улица и спря пред жилищната сграда.

— Пристигнахме. Ще ти помогна с багажа.

Той последва Петра в портиерната до главния вход. Тя му попълни регистрационния формуляр и го въведе във фоайето.

— Ти си на първия етаж. Карол е два етажа над теб, в апартамент №302. Ще почакам тук, докато си подредиш багажа.

Тони кимна и натисна копчето на асансьора. Този път беше изгорил мостовете зад себе си. Прекалено дълго се беше самозалъгвал, че може да живее като хамелеон, да приема окраската на заобикалящата го среда, да се адаптира към живота на другите хора, защото не притежава опорни точки в собствения си живот. Но постепенно бе започнало да му става ясно, че се е лъгал. В крайна сметка личността му имаше сърцевина, която беше само Тони Хил и никой друг. И колкото повече се опитваше да избяга от себе си, толкова по-упорито се изпречваше на пътя му тази негова същност. Край на благовъзпитаната конвенционалност. Беше се върнал към това, което представляваше в действителност: ловецът, който душеше въздуха, за да долови мириса на своята плячка. Беше отново на истинското си място, и се чувстваше чудесно.

Карол съзнаваше каква ирония криеше за нея либретото на операта, която слушаше от мястото си в партера на Берлинската опера. „Хитрата лисичка“ на Яначек. Действието, което в друг случай би отклонявало мислите от предстоящата й задача, сега само постоянно й напомняше опасностите на мисията, която беше поела. Течеше първо действие; лесничеят хвана лисичката; тя се съпротивляваше срещу ухажванията на кучето, бягаше от децата, които я тормозеха; подмамваше кокошките; накрая успя да им извие вратовете и да избяга, преди да бъде наказана за стореното.

„Хитрата лисичка съм аз“, мислеше си Карол. Тя щеше да остави Тадеуш Радецки да си мисли, че я е покорил и я е направил своя съюзница; щеше да провали всички опити да я накарат да прояви истинската си същност; подозираше, че трябва да измисли начин да държи Радецки на разстояние.

После щеше да се промъкне в неговия кокошарник, да прибере кокошките му и да му избяга под носа, преди той да я е накарал да си плати за хитрината.

Наближаваше финалът на първо действие — сблъсъкът между лисицата и хората, които я бяха пленили. Карол се измъкна от мястото си и излезе от залата. Сърцето и биеше бясно, стомахът й се беше свил на топка. Въпреки тънката материя на тъмносинята й вечерна рокля, тя чувстваше, че по гърба й се стича струйка пот. Адреналинът пулсираше в жилите й. Чу зад себе си как в залата избухнаха аплодисменти. Сега или никога, каза си тя и тръгна по стълбите, които водеха към частните ложи. Отляво, така беше казала Петра.

Петра се беше подготвила добре. Беше й обяснила, че Радецки отскоро пак се появява в операта. Както винаги, оставал сам в ложата си, не излизал и по време на антрактите, избягвал срещи с приятели или с когото и да било от публиката. Никога не посещавал баровете, предпочитал да пие шампанско, което персоналът оставял в ложата му преди началото на представлението.

— Много драматичен фон за първата ви среща — беше казала Петра. — Винаги е ходел на опера с Катерина, така че там мислите му със сигурност ще са насочени към нея.

Тони се беше съгласил, че от психологическа гледна точка това е много изгодна позиция, от която Карол трябва да се възползва. Изненадата щеше да направи Радецки по-податлив, отколкото ако се срещнеха в обичайната му делова обстановка.

Карол се изкачи по стълбите. Дебелият килим заглушаваше шума от стъпките й. Вратите на залата се бяха отворили и публиката излизаше, надигаше се вълна от говор и смях. Тя продължи да се движи срещу течението и мина по един страничен коридор. Втората врата отдясно, беше казала Петра. Карол се втренчи във вратата и се обърна с безмълвна молитва към своя ангел пазител, с надеждата, че я чува. Пъхна вечерната си чантичка под мишница и почука.

Не се чу никакъв отговор. Тя почука повторно, този път по-силно. Отново нищо, после вратата се отвори рязко навътре. На прага на ложата стоеше Тадеуш Радецки. Стройната му фигура се извисяваше поне петнайсетина сантиметра над нея. „Изглежда по-добре, отколкото на снимките“, каза си тя съвсем не на място. Драматичната му красота беше още по-впечатляваща на живо, макар и помрачена от смръщената му физиономия. Съвършено скроеният смокинг подчертаваше широките му рамене, тесните бедра и дългите крака.

— Was ist… Какво има? — попита той. Думите се отрониха от устата му още преди да я бе огледал.

Преди тя да отвори уста, сигналът, приет от очите, достигна до мозъка му. Карол никога досега не беше виждала човек да подскача в буквалния смисъл на думата от страх, но реакцията му не можеше да се опише по друг начин. Тадеуш се изправи в целия си ръст и отстъпи рязко назад. Очите му се разшириха, а устата му се превърна в тънка линия, докато си поемаше дъх.

— Съжалявам, не исках да ви стресна — каза тя на английски, като се постара да подчертае колко е озадачена.

Лицето му отразяваше бързата поредица от променящи се чувства. Тя почти можеше да прочете мислите му. Възможно ли бе да е привидение? Не, привиденията не говореха. Тогава халюцинация? Защо халюцинацията би го заговорила на английски? Но ако не беше привидение или халюцинация, коя тогава беше тази жена, застанала на прага на ложата, където идваха някога с Катерина?

Карол се възползва от объркването му и прекрачи прага. Той отстъпи още една крачка и се блъсна в един от столовете, но изобщо не погледна да види какво е съборил. Очите му не се откъсваха от лицето й, гледаше я слисан, дълбоки бръчки се бяха очертали между веждите му.

— Коя сте вие? — гласът му прозвуча като слабо поскърцване в сравнение със звучния и категоричен тон преди малко.

Карол задържа израза на недоумение на лицето си.

— Нали вие сте Тадеуш Радецки? Да не би да съм сбъркала ложата?

— Аз знам кой съм. Искам да знам коя сте вие.

Радецки успя да си възвърне донякъде спокойствието и последните му думи бяха произнесени почти изцяло в съответствие с нормите на доброто възпитание.

— Каролайн Джексън — тя плахо протегна ръка към него.

Той посегна към ръката й и я пое предпазливо, като че ли се боеше, че като я докосне, тя ще изчезне. Пръстите му бяха сухи и хладни, но ръкостискането му беше странно отпуснато, ръкуваше се като политик, комуто се налага да прави това по-често, отколкото му е приятно. Поклони се леко, рутината на добрите маниери му даваше възможност да събере мислите си.

— Тадеуш Радецки, както правилно предположихте.

Той пусна ръката й и отстъпи малко встрани, все така намръщен, но сега острите черти на лицето му изразяваха предимно предпазливост.

— А сега може би ще бъдете така любезна да ми обясните какво търсите в ложата ми?

— Исках да разговарям с вас. Съжалявам, че ви се натрапих, но исках да съм сигурна, че ще ви намеря сам. За да говорим насаме. Мога ли да седна?

Карол искаше да отиде в предната част на ложата, за да я виждат откъм залата. Знаеше, че Петра също е някъде там, но дори самият факт, че не е скрита от погледа на хората, щеше да я накара да се почувства по-сигурна. Ако се провалеше още от самото начало, не трябваше да се излага на опасност от насилие. Въпреки че той не изглеждаше като човек, който прибягва към такива методи.

Тадеуш й подаде стол, но самият той не седна. Вместо това се облегна на парапета на ложата, с гръб към публиката. Зад него тихото бръмчене на много разговори долиташе до тях откъм залата. Той скръсти ръце на гърдите си и започна да я изучава, докато тя се облягаше на кадифената тапицерия.

— И така, госпожо Джексън, ние сме насаме. Защо дойдохте тук?

— Познавам… искам да кажа, познавах Колин Озбърн.

Радецки повдигна вежди и устата му се изкриви в изражение, което трябваше да означава „И какво от това?“.

— Това трябва ли да означава нещо за мен? — попита той.

Карол се усмихна широко, наслаждавайки се на спазматичната реакция, която очите му не можаха да прикрият. Беше постигнала целта си, съзнаваше го ясно. Той виждаше пред себе си Катерина, и въпреки опитите си да се покаже незасегнат, беше развълнуван. А на нея й трябваше тъкмо това.

— Като се има предвид колко много делови връзки сте имали с него, той би бил дълбоко засегнат, ако можеше да разбере, че сте го забравили толкова бързо.

— Сигурно грешите, госпожо Джексън. Не си спомням да съм имал делови отношения с някакъв господин… Озбърн, такова ли беше името?

Опитваше се да говори с тон на любезна търпимост, но не успяваше. Стойката му говореше за напрежение, което би убягнало на по-неопитния наблюдател. Но Карол си беше учила уроците, които й беше преподавал Тони и можеше да разпознае смущението му. Сега, когато вече беше излязла на арената, играта започваше да й харесва, защото чувстваше, че владее положението.

— Вижте какво, разбирам защо предпочитате да не говорите на тази тема. Знаете при какви обстоятелства почина Колин, и това, разбира се, ви притеснява — как така някаква непозната жена идва тук и започва направо да ви говори за него. Но аз знам, че вие двамата сте направили добри пари от съвместната си дейност, и тъкмо затова искам да разговаряме.

Той поклати глава с едва забележима усмивка на плътно стиснатите устни.

— Наистина грешите, госпожо Джексън. Единственият бизнес, с който се занимавам, е веригата видеотеки и заемни служби, която притежавам. Не е изключено вашият господин Озбърн да е бил наш доставчик, но имам достатъчно персонал, който работи с доставчиците. Нали не предполагате, че се занимавам с ежедневните покупки на стока?

Постигаше успешно тон на мека снизходителност; с всеки изминал миг си възвръщаше равновесието. Тя не биваше да му позволява да се успокои. Още не.

Карол се отпусна в стола си с напълно спокойно изражение.

— Бива ви — отбеляза тя и допълни: — Не, наистина ви бива — наблюдавайки артистичното му изпълнение на лека изненада. — Ако не бях подробно запозната с положението, щях да се хвана на етюда „почтен бизнесмен“. Но аз не съм дошла в Берлин, за да си говорим за видеозаписи, Таджо.

Употребата на умалителната форма на малкото му име беше пресметнат опит да го раздразни. Ако съдеше по присвиването на очите му, беше успяла. Опитваше се да се пребори с първоначалната си реакция, да я подложи на преценка, но не можеше да избяга от силата на спомена.

— Изгубили сте си времето, госпожо Джексън — каза той.

Тя поклати шава.

— Не мисля така. Вижте какво, повече от ясно е, че Колин ви липсва, и то много. Предлагам аз да поема неговите функции.

Той сви рамене.

— Нищо не разбирам.

Изби звънецът, оповестяващ, че остават пет минути до края на антракта.

— А сега моля да ме извините, но мисля, че е време да се върнете на мястото си.

— Знаете ли, от тук сцената се вижда много по-добре. Мисля да остана — Карол пусна чантичката си на пода, кръстоса крака, наклони встрани глава и му се усмихна. Можеше да види как в неуверения му поглед се сблъскват инстинктът и интересът.

— По-добре недейте — отвърна той.

Карол въздъхна раздразнено.

— Вижте какво, Таджо, прекратете преструвките. Имате нужда от мен.

Той изглеждаше шокиран. Отвори уста, но не каза нищо.

— Колин ви вършеше добра работа — продължи тя. — Но Колин премина в историята. Имате нужда от някой, който да поема нелегалните имигранти, които превозвате до Обединеното кралство. Аз мога да свърша тази работа. Може ли да престанем да се лъжем и да поговорим сериозно? Разбирам, че се притеснявате да говорите за тези неща с непознати, но тъкмо в момента мисля, че съм единственият човек, който може да ви измъкне от една много неприятна ситуация. С какво бих могла да ви докажа своята благонадеждност?

— Все още не разбирам за какво говорите — той стисна зъби и упоритата линия на челюстта му се очерта ясно. — За какви нелегални говорите? Ако става дума за порнография, не държим такива филми в моите магазини, нито пък ги внасяме в Обединеното кралство.

Карол се усмихна отново. Беше й наистина приятно, че ще се наложи да се поизмъчи, за да постигне целта си. Ако началото минеше лесно, после щеше да полага по-голямо усилие. По този начин тя започваше да влиза в ритъм, да чувства реакциите на Каролайн Джексън в този спор, който трябваше да го накара да й повярва.

— Хайде, стига — тя промени съзнателно тона си и заговори хладно. — Започна да ми омръзва. Вижте какво, знам какви са били търговските ви отношения с Колин. Мога да ви дам адресите на фабриките в Есекс, където докарваните от вас нелегални имигранти работят кажи-речи без пари. Мога да цитирам и точния брой на прекараните от вас хора, които той е поел миналата година. Знам къде живееше Колин, с кого пиеше, с кого спеше — между другото, за да не стигате до прибързани заключения, не спеше с мен. Знам кой го уби и имам доста ясна представа защо — за щастие причината няма никаква връзка с вашия съвместен бизнес.

Той понечи да каже нещо, но тя не го остави да я прекъсне.

— Вие ще говорите след малко. Не съм тук, за да ви създавам проблеми, а за да ви помогна да разрешите съществуващите. Ако искате да си ги пазите и да създавате излишни затруднения, добре. Ще си замина обратно. Но ми се струва, че не искате това. Доколкото разбирам, търсите отчаяно връзка от моята страна на Ламанша. Защо тогава не седнем, за да изслушаме и второ действие, докато обмислите това, което току-що ви казах?

Той я гледаше, като че ли все още не можеше да възприеме думите й.

— Кой ви изпраща? — каза той най-сетне.

Карол се намръщи.

— Никой не ме изпраща. Не работя за никого, сама съм си шеф. Ако сключим споразумение, няма да работя и за вас. Двамата ще работим заедно. Най-добре е да ви поясня това от самото начало.

По челото му беше избила пот.

— Ще приемете ли поканата ми да изслушаме заедно второ действие? — каза той.

Карол потупа седалката на стола до себе си и се усмихна доволно.

— Вече не се надявах, че ще ме поканите.

Докато оглеждаше спретнато описаните кутии на пода на дневната, Тони си мислеше, че Петра е въплъщение на немската деловитост. Материалите в трите кутии бяха подредени в строг порядък, въпреки че количествата бяха много различни — в третата кутия нямаше почти нищо.

Преди дори да започне да обмисля профила на убиеца, трябваше да си изгради представа за жертвите. Може би на пръв поглед изглеждаше, че ги е подбирал произволно, но тяхната смърт имаше някакви конкретни основания. За страничните наблюдатели, манипулирани от вестникарските публикации, хора, които преследваха напълно непознати, бяха просто луди. Но Тони знаеше, че нещата не стоят точно така. Серийните убийци действаха в съответствие с някаква своя логика, приемаха се за хора с мисия, реагираха на повели, които можеха да чуят единствено те. Работата на Тони беше да проучи подробно живота на жертвите с надеждата, че ще може да долови някакво бледо отражение на тези повели. Само след като откриеше тайния ритъм, в съгласие с който действаше убиецът, можеше да разбере какво означават за него тези убийства. Ако можеше да проникне в мозъка му и да подреди света така, че да му изглежда разбираем, Тони щеше да се добере и до някакви ключови елементи от живота на убиеца, а после и до самия него.

Едно от първите неща, които правеше винаги, беше да измисли някакъв прякор на престъпника, да му даде идентичност. Това беше първата стъпка към постепенното изграждане на неговия образ, зад който се криеше психика, функционираща по свои специфични правила.

— Ти убиваш хора, които се занимават с функциите на човешкото съзнание — каза той тихичко. — Това е някаква игра на съзнанието. Давиш ги. Това буквално ли трябва да се приема или е някаква метафора? Скалпираш областта около гениталиите им, но не докосваш половите им органи. Убеден си, че сексът няма нищо общо с това, което вършиш. Но разбира се, всичко се върти около него. Просто ти го отричаш. Вярваш, че имаш някаква по-висока цел. Воюваш. Водиш сражения. Ти си Джеронимо2, нали?

Той си припомни един странно подходящ за случая стих от „Испанска трагедия“ на Томас Кид. „Отново лудостта подгони Йеронимо“.

— Ще бъдеш Джеронимо — каза Тони. Сега, когато убиецът си имаше име, започваше диалогът между двамата. Можеше да се постави в кожата на човека, когото търсеше, да следи стъпките му, да опознае начина, по който се движи. Можеше да предвиди избираните от него посоки, да проследи фантазиите му. Защото този вид убийства винаги бяха свързани с някакви фантазии. Джеронимо, като толкова много хора преди него, не можеше да намери удовлетворение в действителността. По някаква, засега неизвестна причина, той не се беше научил да се адаптира. Никога не бе достигнал в развитието си нивото на зряла личност, макар и с душевни смущения. Той просто си беше останал на тази точка на развитието, която позволява да вярваш, че вселената се върти около теб, а фантазиите изпълняваха желанията му, които светът отказваше да изпълни.

Тони разбираше отлично това психическо състояние. Самият той бе прекарал по-голямата част от живота си като зрял човек, обзет от чувството, че не е на място в заобикалящия го свят. Беше живял с чувство за малоценност, което не му даваше възможност да обича, защото любовта предполага вътрешно убеждение, че и ти заслужаваш да бъдеш обичан. А той така и не можа да повярва в това за себе си. Беше си изградил поредица от различни маски, различни външни образи, които му позволяваха да се пригоди към заобикалящия го свят и да създаде впечатление, че не се отличава от останалите. „Да се представяш за човешко същество“. Той винаги бе предполагал, че ако животът му беше взел друга насока, можеше да стане така, че да се превърне в хищник, а не в ловец. Именно тази мисъл беше в основата на всичко, което вършеше. Благодарение на нея умееше да анализира до съвършенство умствената дейност на хората с психически отклонения и извратено мислене.

Благодарение на същата тази мисъл той беше почти напълно неспособен да поддържа връзки, надхвърлящи обикновеното повърхностно познанство. В повечето случаи той приемаше този факт като цена, която бе редно да плати, задето бе надарен с толкова полезен и необходим талант. Карол Джордан беше единственият човек, който го накара да си казва, че може би това е просто още една от лъжите, в които се принуждава да вярва.

Знаеше, че не я заслужава. Но колкото повече се опитваше да се откъсне от нея, толкова по-силно бе привличането, което го теглеше обратно. Сигурно скоро щеше да се наложи да реши дали да рискува да загуби единствения си талант в опит да се превърне в нещо, което никога досега не беше разбирал. Ако престанеше да играе роля и се превърнеше в истински мъж, това можеше да предизвика дълбоки промени в личността му и той да загуби способността си да се ориентира в лабиринта на болните мозъци.

Но сега не биваше да мисли за това. Тони си заповяда да се мобилизира и се зае да разчита следата, която Джеронимо бе оставил зад себе си. Започна да се рови из съдържанието на досиетата, като непрекъснато си вземаше бележки. Материалите от Хайделберг и Лайден бяха систематизирани — в кутиите имаше всичко, от свидетелски показания до снимки на местопрестъплението и информация за жертвите. За щастие холандските материали бяха преведени на немски, за да може Петра да ги ползва, и той също успяваше да ги разчита, с изключение на някоя по-неясна фраза тук-там. От Бремен нямаше почти нищо, защото следствието беше още в началната си фаза, затова и не бяха изпратили почти нищо в отговор на молбата на Петра.

Петра не беше правила опит да го заговори, след като той започна работа, а само постави кана с току-що сварено кафе на масата до него. Тя си сипа една чаша и каза:

— Излизам скоро. Трябва да наблюдавам Карол.

Той кимна разсеяно, почти без да разбира това, което чу. Беше прекалено погълнат от изучаването на жертвите. Когато приключи с първия прочит на материалите, минаваше полунощ. Встрани, до него, имаше цял куп листа с надраскани по тях бележки. Трябваше да състави таблица, за да съпостави данните от трите случая, но първо искаше да разбере нещо повече за научните интереси на убитите. Стана и се протегна, а мускулите на гърба и врата му реагираха болезнено на внезапното раздвижване. Беше време да промени обстановката.

Прибра бележките си и излезе от апартамента. Взе такси и много скоро се озова пред сградата, в която беше настанен. Когато слезе от таксито, хвърли поглед към прозорците на третия етаж. Всичко тънеше в мрак. Ако Карол се беше прибрала, сигурно вече спеше. Срещата им можеше да почака.

Когато се качи горе, Тони не обърна внимание на все още неразопакования си багаж, а седна пред лаптопа на малкото писалище. Влезе в интернет и отвори търсачката, която му вършеше най-голяма работа, когато имаше нужда от академични справки. В рамките на около час се беше сдобил с подробен преглед на научните интереси на Валтер Нойман, Питер Де Гроот и Маргарете Шилинг. Започна озадачено да превърта на екрана сваления материал. Беше очаквал, че ще намери някаква натрапваща се връзка, нещо общо между тримата убити психолози. Но областите на академичните им интереси бяха доста различни — Маргарете беше работила върху системите на религиозни убеждения, Де Гроот беше изучавал ефектите на емоционално насилие, а Нойман разработвал психологическата динамика на садомазохизма.

Тони отиде в кухнята, направи си нова кана кафе, и продължи да прехвърля наученото и да го сравнява с това, на което го бе научил собственият му опит. Всеки сериен убиец изграждаше психологически профил на жертвите си. Обикновено общите черти, които ги свързваха, бяха от физическо естество. Независимо от това дали жертвите бяха само мъже, само жени или от двата пола, много бързо можеше да се направи заключение към какъв тип хора се е насочил. Възрастните жени ставаха жертва на определен тип изнасилвачи; към крехки, слаби момичета се насочваха убийци, които са били жертва на насилие като деца; красивите блондинки нерядко умираха, задето никога не биха погледнали жалкия несретник, който ги следваше по петите. Въпреки че подробностите около престъпленията можеха да варират до безкрайност, общите черти между жертвите бяха също своеобразен подпис на престъпника, а не само действията, които той предприемаше, за да не остави съмнение кой е извършителят.

А сега още от първия прочит на полицейските доклади му беше станало ясно, че Джеронимо е различен. Необичайно беше и това, че той поддържаше стриктно и неотклонно всички ритуални елементи на убийството. Нямаше признаци нито за промяна, нито за ескалация на насилието, обикновено причинена от някаква неудовлетвореност от предишните опити. Самите жертви бяха обаче много различни — Де Гроот е бил слаб и мускулест, Нойман едър и пълен, Маргарете беше нежна и стройна. Това можеше да означава само, че в подбора на жертвите играеше роля някакъв друг признак, и Тони беше твърдо убеден, че той се крие в научните им занимания — това беше единствената им обща черта. Което пък доказваше колко е глупаво да избързваш с теориите, преди да си набрал необходимите данни, каза си той, докато се връщаше с чашата кафе в дневната.

— Какво у психолозите те дразни толкова, Джеронимо? — попита той на глас. — Мразиш ли ги? Възможно ли е някога някой психолог да е взел решения, които да са се отразили зле на живота ти? Да не би да мислиш, че трябва да ги избавиш от мъките им? Нещо лично ли има в отношението ти към тях, или смяташ, че постъпките ти са прояви на алтруизъм? Какво мислиш — че като ги убиваш, правиш услуга на тях или правиш услуга на света?

Той отново запрехвърля информацията, получена от интернет.

— Каква може да е причината да решиш да избиваш учени — може би някога някой учен ти е причинил зло? Някой училищен психолог ти е съсипал бъдещето — или може би някой съдебен психолог? Защо тогава не убиваш практици? Какво притежават научните работници, а клиничните психолози го нямат?

Ако имаше човек, който можеше да отговори на всички тези въпроси, това би трябвало да е той самият. В крайна сметка той беше работил от двете страни на барикадата. Беше започнал като клиничен психолог и съвсем наскоро премина към академични занимания. Какво по-различно имаше в работата му напоследък, като изключим очевидното — че нямаше пряк контакт с пациенти? Това ли беше отликата?

— Да не би да убиваш научните работници, защото не прилагат уменията си, както е редно? — питаше той, а мъглата, в която се луташе, отказваше да се вдигне.

— Не, не мисля — каза Тони след малко. — Това е вече смешно. Никой не убива хора, защото НЕ СЕ РОВЯТ из мозъците на другите.

Той потърка очи и се облегна назад в стола си. Какво правеха университетските преподаватели? Четяха лекции. Даваха консултации на аспиранти. Провеждаха научни изследвания.

— Научни изследвания — каза той тихо и се изправи на стола. Бързо прерови статиите и докладите, писани от трите жертви. Този път му стана ясно.

— Експерименти! — възкликна Тони доволно. Това, което правеха учените, което бяха правили и тримата убити, и което в нечие деформирано мислене можеше да се окачестви като увреждане на човешките мозъци, бяха експериментите с хора.

— Ти си убеден, че си станал жертва на някакъв психологически експеримент — продължи Тони вече по-уверено. — Нещо е променило живота ти, направило го е по-различен от живота на повечето хора, и за това виниш психолозите. В твоите очи това са хора, които опустошават мозъците на себеподобните си. Това е проблемът, нали, Джеронимо?

Той беше убеден, че инстинктивно се е добрал до сърцевината на мотива, довел до трите убийства.

Сега вече можеше да започне с изграждането на профила. Но беше станало късно. По-добре беше да започне утре сутринта. Изключи с нежелание компютъра и отвори пътната си чанта. Не му се вярваше, че ще успее да заспи, но можеше поне да опита. Утре щеше да започне да върши това, което умееше най-добре, а не беше изключено да се видят и с Карол. Тази мисъл го накара да се усмихне. За първи път изпитваше чувството, че положителните страни на връзката им надделяват над горчивите спомени от миналото. Може би се самозалъгваше, но поне беше склонен да изпита теорията си на практика.