Последно изкушение

Глава 24

Петра влезе във фитнес клуба със сак на рамото. Изборът на това място за срещите с Карол беше една от най-добрите й идеи. Минималният период за членство беше три месеца, и тя бе твърдо решена да се възползва докрай от предоставилата се възможност. Още сутринта беше прекарала около час в тренировки на уредите. Беше споменала пред Плеш, че ще отиде да запази час за сауната днес следобед, но си позволи да се възползва от предлаганите услуги. Работата й на посредник определено създаваше възможности за сладък живот. Снощи на опера, днес обяд в ресторант, който никога не би могла да си позволи при други обстоятелства, ползване на един от най-изисканите фитнес клубове в града. И на всичкото отгоре идеална възможност да спипа най-сетне Радецки.

Разбира се, не всичко беше радост и наслада. Когато получи мейла на Карол за предстоящия обяд с Радецки, й се наложи да включи в действие целия си чар, за да уреди в последния момент маса в такова модно заведение. Нещо по-лошо, наложи се да помъкне и Акулата със себе си — за прикритие. Той беше единственият от екипа й, който имаше достатъчно свободно време, за да обядва с нея. Жалко наистина, че Марейке не работеше в Берлин — Петра си го мислеше не за първи път. Акулата я отегчи до смърт с разказа за опитите си да изкопчи отнякъде информация за Марлене Кребс и изчезналата й дъщеря, но поне беше съумяла да изключи и да се съсредоточи върху Карол. Когато Акулата предложи да я придружава днес следобед, тя пак го прати да си гони опашката. Предполагаше, че Дарко Красич не би поверил детето на кого да е, затова нареди на Акулата да прекрати проучванията на Марлене и да се съсредоточи в търсене на човек, комуто Дарко би възложил да пази малката Таня. Разбира се, Акулата нямаше да намери нищо, но поне нямаше да й се мотае из краката.

Петра взе ключа на сауната от рецепцията и тръгна към съблекалните. Оставаха двайсет минути до срещата й с Карол и тя реши, че има време да поплува. Преплува десетина дължини, потънала в мисли за случая със серийния убиец. Още нямаше никакви новини от Европол, но реално погледнато, не би и могла да очаква нещо по-рано от утрешния ден. Поне от Бремен не бяха възразили срещу молбата й да изпратят копие от документацията по случая. Понякога имаше полза да работиш в централата на криминалната полиция. Местните полицаи обикновено се дразнеха, но човек винаги можеше да прибегне до аргумента, че данните са „необходими за работата“. Надяваше се Тони да е открил нещо полезно. Беше убедена, че профилът ще им даде предимство при преследването.

Когато Петра влезе в съблекалнята, Карол вече седеше на една пейка, увита само в чаршаф. Вътре се преобличаха още две жени, така че двете криминалистки не започнаха разговор. Но когато мина покрай Карол, за да отиде до шкафчето си, Петра пусна незабелязано ключа от сауната в скута й.

След пет минути двете седяха голи на дървените пейки, телата им бяха овлажнели от избилата пот. Петра не можа да не се възхити от гъвкавите линии на тялото на Карол, от добре оформените рамене и бедра, и плоския корем. Не че се почувства изкушена, но си каза, че би било неестествено да не я забележи.

— Някой проследи ли те, когато излезе от ресторанта? — попита тя.

— Струва ми се, не — отвърна Карол. — Очаквах опашка, но не видях никого. Ти излезе след мен, нали? Забеляза ли някого?

— Не. И аз се учудих. Бях убедена, че вече е организирал наблюдението ти. Обикновено е толкова предпазлив, че ми се струва невероятно сега да не е предприел нещо.

— Може би още е зашеметен от приликата ми с Катерина.

Петра изтри стичащата се пот от челото си.

— Дори ако предположим, че Радецки още не може да се съвземе, не ми се вярва Красич да бездейства.

Карол сви рамене.

— Може още да не е казал на Красич за мен.

Петра беше скептична.

— Не ми се вярва. Не мога да повярвам, че Радецки е заслепен от теб до такава степен. Говорих днес следобед с вашия човек, Гандал, и той ми каза, че колегите ви, които работят под прикритие в Англия, получили снощи запитване от Радецки. Представил се за Красич, но английският му бил прекалено добър, за да е той — трябва да е бил самият Радецки.

— Това трябва да е било, когато излезе от ложата през втория антракт — Карол се наведе и сипа още малко вода върху нагорещените камъни. Парата се издигна нагоре със съскане и температурата се покачи още. Тя почувства леко замайване.

Петра кимна.

— Радецки е търсел човек, който да гарантира лично за теб. Обяснили му, че си вършиш великолепно работата, но че се държиш настрани и че си извънредно предпазлива при подбора на хората, с които работиш. Не отричам, колегите ти са преценили идеално какво би направило най-добро впечатление на Радецки.

— Не бихме се справили без твоята помощ, Петра.

Петра се усмихна, поласкана от комплимента.

— Как мина обядът?

Карол й разказа как Тадеуш бе споделил с нея, че прилича досущ на Катерина.

— Почти го съжалих — допълни тя. — Беше очевидно, че е бил лудо влюбен в нея.

— И така да е, това не го спира да се занимава с неща, които лишават другите от хората, които обичат.

— Знам, разбира се. Не мисля, че това го оправдава — просто е трудно да не съчувстваш на човек, който изпитва такава мъка. Дори да си убедена, че във всяко друго отношение е отблъскващ.

— Е, успя ли да го накараш да поговорите по работа?

Карол изтри потта от лицето си.

— Не, и не настоявах. Той непрекъснато повтаряше, че преди да реши дали ще работим заедно, трябва да ме опознае по-добре. Очевидно затова е подбрал и такова публично място за срещата ни. Човек трябва да е луд, за да говори там за неща, които трябва да бъдат пазени в тайна. Освен това, след като му е било обяснено, че аз самата съм много предпазлива, трябва да е знаел, че няма да подхвана разговор за условията на съвместна дейност на място, където всеки може да ни чуе.

— Разказа ли му легендата си?

— Накарах го да се помоли малко, но му подхвърлих достатъчно информация, за да може да организира проверката си. Хората на Морган са уредили включването на фалшиви данни и сведения на места, където лесно могат да бъдат проверени. По каквато и следа да тръгне, като ползва моя разказ, автентичността на Каролайн Джексън ще бъде потвърдена категорично.

— Уговорихте ли си нова среща?

— Той разбра, че обичам яхти, затова утре ще отидем на разходка по Шпрее. Каза, че имал малка моторна лодка, което вероятно означава някакъв плаващ дворец.

— Не, знам моторницата му. Бърза е, но неголяма, има само една малка каюта. Сигурно ще те преведе по каналите на реката около града. Ще можем да ви следим от сушата, защото има ограничения на скоростта по тези канали, а има и шлюзове, така че и да иска, не може да кара бързо. — Петра изохка. — Очевидно ще трябва да прекарам следобеда на велосипед.

Карол се смъкна от пейката.

— Физическите упражнения са полезни — отбеляза тя и допълни. — Отивам да взема душ. Ще се задуша, ако остана още малко. Ще дойдеш ли с мен?

Петра я последва към студените душове точно срещу сауната. Двете жени се задъхаха, когато ледените струи удариха по телата им, затваряйки шоково порите на загрятата кожа. Карол не издържа, първа изскочи изпод душа и затича към сауната. Петра я последва след минута.

— Божичко, такъв страхотен студ! — думите на Карол звучаха по-скоро възторжено, отколкото като оплакване.

— Добре е за сърцето.

— Е, да, ако не те убие, лекува. Има един друг проблем във връзка с тази разходка с лодката на Тадеуш — Карол насочи разговора обратно на делови теми. — Там ще бъдем насаме. Той ще бъде достатъчно спокоен, за да проговори.

— Много жалко, че не можем да ти монтираме предавател — отбеляза Петра.

Карол я изгледа странно. Дали най-сетне беше открила неосведоменост у съвестната германка?

— Не ми трябват предаватели.

— Разбира се, рискът е прекалено голям.

— Искам да кажа, че нямам нужда от тях — Карол видя учудването, което се изписа на лицето на другата жена. — Не са ти казали, нали?

— Какво да ми кажат!?

Карол изтри с кърпа мокрите си рамене и се опря на топлата дървена стена.

— По отношение на говор имам така наречената ейдетична памет.

— Не съм чувала такава дума — ейдетична?

— Възстановявам буквално дума по дума всичко, което съм чула. Мога да възпроизведа дословно разговор, който съм изслушала преди това — в рамките на няколко дни след чуването. — Като видя, че Петра гледа скептично, Карол продължи: — Това е научно доказан феномен, подлагали са ме на тестове. Не е фокус, говоря съвсем сериозно. — Тя притвори очи. — „Знаеш ли, бяха ми казали, че приличаш на Базлер“ — поде тя с глас, който много наподобяваше гласа на Петра — „и наистина е така, забелязах го още на снимката“.

— „Да се надяваме, че това ще ни бъде от полза“ — каза тя със собствения си глас. После продължи с гласа на Петра: — „О, убедена съм. Не мога да си представя, че би устоял. Мисля, че номерът ще мине.“

Петра попи потта, която започваше да се стича по веждите й, и се намръщи.

— Как е възможно такова нещо?

Карол сви рамене.

— Просто особеност на мозъка, благодарение на която мога да повтарям чутото дословно — не знам защо. Никой в семейството ми няма такава способност, само аз.

— Страхотен талант за ченге — каза Петра.

— Върши работа — съгласи се Карол. — Сега нали разбираш, че няма нужда да се страхуваме да не ме разкрият, че нося предавател — защото никога не ползвам такова нещо.

— Действително, когато прочетох писмения ти доклад, ми се стори удивително подробен — каза Петра.

— Единственият проблем е, че се налага да пиша с часове — Карол се обърна по корем. — Благодаря, че си запазила апартамент на Тони в същата сграда.

— Това е най-малкото, което мога да направя, след като ти успя да го убедиш да дойде тук, за да ни помогне. Той не е човек, който си губи времето, нали?

Карол се усмихна.

— Пристрастен е към работата си. Захване ли се с нещо, живее, диша, спи само с тази мисъл.

— Дано с общи усилия се доберем до някаква следа, преди да се е стигнало до ново убийство — Петра сви юмруци. — Започвам да приемам този случай като лично предизвикателство.

Красич влезе в кафене „Айнщайн“, което се намираше на една уличка малко встрани от „Унтер ден Линден“, и огледа залата. Видя Тадеуш, който седеше сам в едно от дървените сепарета оттатък бара. Проправи си път между сервитьори и посетители, и седна срещу шефа си. Тадеуш вдигна очи и се усмихна угрижено.

— Здравей, Дарко — каза той. — Как пътува?

В кафенето беше толкова шумно, че не съществуваше никаква опасност да ги подслушват, все едно седяха в дневната на Тадеуш. Красич смъкна палтото си и събра палеца и показалеца си така, че се получи кръг.

— Страхотно — отвърна той. — И аз не знам, човек би казал, че всеки тъпанар на Балканите, който държи да има пушка, би трябвало вече да си е купил, но апетитът им е неутолим. — Келнерът се появи и Красич поръча черно кафе и „Джек Даниълс“. — Има едни откачалки, които търсят нещо по-сериозно. Казах им, че ще потърсим.

— Новата пратка от нашите приятели от Изтока пристига идущата седмица — каза Тадеуш. — Ще имаме достатъчно стока, за да посрещнем нуждите им. Браво, Дарко.

— А, освен това проверих какво става при братовчед ми — хлапето на Марлене си е там. Няма признаци някой да я търси. А при теб всичко наред ли е? — попита сърбинът — беше ясно, че шефът не е спокоен. Дано само да не беше изгърмяло още нещо в негово отсъствие.

— Да, няма проблеми — Тадеуш разбърка горещия шоколад й бръчките между веждите му станаха по-дълбоки. — Но снощи ми се случи нещо много странно.

Красич веднага застана нащрек — като куче пазач, доловило някаква промяна във въздуха.

— Какво се е случило?

— Бях на опера и една жена влезе в ложата ми по време на антракта.

— Повечето хора биха приели такова нещо като приятно разнообразие насред този вой от сцената.

— Не е повод за шеги, Дарко — сряза го Тадеуш. — Въпросната жена се оказа англичанка, името й е Каролайн Джексън. Твърди, че познавала Колин Озбърн. Канела се да работи с него, когато го убиха. Твърди също, че можела да поеме неговите функции, и да се справи по-добре с нелегалните имигранти в края на веригата.

— Звучи ми добре, ако наистина е това, за което се представя. Измъкна ли достатъчно сведения, за да провериш?

— Снощи се обадих на две места. И двата източника потвърдиха, че няма измама. Днес се видяхме отново и тя ми разказа още доста неща. Но искам да й се направи абсолютно пълна проверка, преди да захванем каквото и да било с нейно участие.

— Не си склонен да й вярваш, така ли? — намръщи се Красич.

— Прекалено много съм склонен да й вярвам, Дарко. В това е опасността.

Красич го изгледа учудено.

— Не разбирам.

Тадеуш отвори сребърната табакера, която лежеше на масата пред него, и извади пура. Подрязването и паленето му отне доста време. Красич чакаше търпеливо. Дългите години съвместна работа го бяха научили, че шефът няма да проговори, докато сам не реши, че е готов. По лицето на Тадеуш премина някакво неясно чувство, и най-сетне той каза:

— Тя е двойница на Катерина.

Пристигна келнерът с поръчката на Красич и той нямаше как да отговори. Отпи глътка „Джек Даниълс“, чудейки се как да реагира. Да не би шефът да се бе побъркал накрая?

— Как така? — попита той неуверено.

— Ами така. Все едно е близначка на Катерина. Снощи, когато влезе в ложата, едва не получих инфаркт. Мислех, че пред мен стои привидение, поне докато тя не отвори уста и не заговори на английски. Затова всяко мое решение, свързано с тази жена, не може да бъде меродавно — нали разбираш, Дарко. Колкото пъти я погледна, имам чувството, че сърцето ми спира.

— Майната му — Красич изля останалото уиски в кафето и изпи всичко на един дъх. — Убеден си, че не си жертва на някакво внушение?

— Не. Именно затова се уговорих с нея да обядваме заедно днес, за да се убедя, че не съм сънувал. Но тя не стряска само мен. Нали видях как хората се обръщат подир нас — и снощи в операта, и днес, в ресторанта. Явно не могат да повярват на очите си. Това е страхотен шок, Дарко.

— Значи искаш да я проверя?

— До дъно — Тадеуш бръкна във вътрешния си джоб и извади плик. — Тук има един италиански паспорт, който тя ми даде за доказателство, че се справя с работата си. Тук е и адресът й в Берлин. Снощи я убедих да се прибере с моята кола. Записал съм всичко, което помня да ми е казала за себе си. Искам да чуя всичко, което успееш да откриеш за нея. Или това е най-странното шибано съвпадение на света, или се плете нещо много гадно. Трябва да разбереш за какво става дума, Дарко.

— Заемам се веднага, шефе — Красич взе палтото си и се измъкна от сепарето. — Ако около нея има нещо нечисто, ще я заковем. Не бери грижа.

Тадеуш кимна, поуспокоен. Проследи с поглед Красич, който пореше тълпата като бик. Дарко щеше да се справи. Възможно беше Каролайн Джексън да крие нещо съмнително. А имаше и една, макар и незначителна, възможност тя да се окаже неговото спасение.

Рейн беше придошъл. Шкиперът на „Вилхелмина Розен“ стоеше на масивните стъпала на монумента, издигнат на „Дойчес Ек“ — мястото, където Мозел се влива в Рейн — и гледаше мрачно буйните кафеникави води на прилива. Реката беше затворена за търговски кораби. Честно казано, беше очаквал такова нещо. Напоследък се случваше все по-често, всяка пролет, а не както в детството му. Сигурно се дължеше на глобалното затопляне. Само че в неговите очи това беше; още един елемент от гигантски заговор, с цел да се попречи на намеренията му.

По план днес следобед трябваше да стигне до Кьолн и да пристане в малкия воден басейн встрани от централното течение на реката. Вместо това, трябваше да останат тук, в Кобленц. За първи път в живота му съжителството с още двама мъже в толкова тясно пространство го дразнеше.

Предложи на Манфред и Гюнтер да си отидат у дома за няколко дни — нямаше изгледи нивото на реката да спадне скоро, а те нямаше какво да правят на борда. Предложи им дори да им плати отпуска. Но и двамата не се съблазниха от предложението му.

Гюнтер повтаряше монотонно, че шибаният път от Кобленц до Хамбург е прекалено дълъг, и че докато стигнат, ще трябва да се връщат, и че такова нещо нямало да се случи, ако работели по Одер или Елба, защото тогава щели да си бъдат все едно у дома.

Манфред пък не искаше да тръгва, защото тук си прекарваше чудесно. Още много кораби бяха пристанали принудително и Манфред беше в стихията си. Седеше денонощно в кръчмите и се надлъгваше с останалите моряци. Способността му да държи на пиене беше пословична, а пък рядко му се удаваше случай да я демонстрира на практика — жена му беше на мнение, че когато корабът се прибере от поредния курс, мястото му е у дома и никъде другаде.

Затова и двамата му висяха на врата, влудяваха го, защото постоянно разказваха къде са били, кого са видели, обменяха клюки и обмисляха къде да отидат следващия път. А той имаше нужда от тишина и спокойствие, за да възстанови душевното си равновесие след случилото се в Бремен. Трябваше да бъде сам, за да не се опасява, че някой ще започне да го разпитва за какво му е да купува толкова вестници всеки ден, и защо все търси нещо по страниците им. Докато Гюнтер и Манфред се мотаеха наоколо, можеше да проверява вестниците само чрез интернет. След като колегите му установиха, че не гледа порно страници, когато отваря компютъра, моментално загубиха всякакъв интерес към заниманията му.

Въпреки че успяваше да следи новините, продължаваше да се притеснява. Имаше статии, които не се включваха в онлайн вариантите на вестниците. Понякога в електронната версия се публикуваха съкратени варианти. А и дори да се бе добрал до цялата информация, която бе направена обществено достояние, това все още не означаваше, че не го издирват. Възможно бе да имат негово описание и вече да претърсват страната за него. Ако не друго, почти сигурно знаеха каква кола кара. Чудеше се дали да не продаде веднага голфа — да го смени за кола от друга марка. Но ако полицията търсеше черен фолксваген голф с хамбургски номер, продажбата само би привлякла вниманието им към него.

Беше крайно изнервен. Не можеше да спи повече от половин час, без да се събуди. Храната пресядаше в гърлото му. Случилото се в Бремен го беше ужасило — най-вече защото никога преди не беше обмислял сериозно възможността да бъде заловен. Нали беше надхитрил онези надути копелета с всичките им дипломи и научни степени, беше им показал кой е шефът! Просто не можеше да повярва, че е бил на косъм от залавянето.

При това беше толкова внимателен! Планираше работата си до най-дребната подробност. Та нали, ако се наложеше да прекрати изпълнението на плана си, посланието му нямаше да достигне до света и всичко щеше да бъде напразно! Тази глупава жена едва не развали всичко, защото не беше предупредила приятеля си да не идва. Мръсна, шибана кучка. Сигурно й се е искало да се изфука, че все още може да си хване мъж на нейните години. Тъпата крава насмалко не го провали, а и досега не му беше ясно успял ли е да се измъкне наистина или не.

В някои моменти на просветление успяваше да се убеди, че приятелят й не би могъл да каже на полицията нещо, което да послужи за следа. Беше сигурен, че никой не го е видял, а пък в Германия сигурно имаше стотици хиляди черни голфове като неговия, дори ако предположим, че онзи бе забелязал каква кола точно е била паркирана пред къщата на мръсницата.

Но когато го налегнеха опасенията, той лежеше изпотен на койката, а тялото му излъчваше специфичната миризма на страха. Не се боеше от затвора. Там не можеше да му се случи нещо по-лошо от това, което вече беше преживял.

Страхуваше се от това, което би означавал провалът за него.

Затова, за да се противопостави на ужаса, който го гризеше отвътре, реши да не използва придошлата река за извинение. Уреди си по обичайния начин среща с доктор Мари-Терез Калве — изпрати й ласкателно писмо по електронната поща, в което особено наблягаше на тежестта, което интервю с нея би придало на неговото издание:

Да, действително не му се наложи да полага големи усилия, за да я убеди да се срещне с него. Като всички останали, и тя страдаше от нарцисизъм — слабост, с която той си служеше като с оръжие срещу тях.

Сега обаче беше задължително довечера всичко да приключи успешно. Доктор Мари-Терез Калве му бе предложила да се срещнат в някакъв ресторант — кой знае дали поради нежелание да пусне в дома си чужд мъж, или защото искаше да изврънка безплатна вечеря, мислеше си той цинично. Накрая бяха стигнали до компромисно решение — да проведат интервюто в нейния кабинет в университета. Той й припомни, че за нея може да е по-удобно да има под ръка всички материали, свързани с научната й дейност. Не беше идеалният вариант, но поне вечерта в университета нямаше да има хора, които биха могли да го видят.

Смущаваше го само проблемът с водата. Много вероятно бе доктор Калве да няма умивалник в кабинета си. А пък не можеше да се разхожда из университета с кофи вода. От опит обаче знаеше, че има нужда от учудващо малко вода, за да удави жертвата си. Затова сложи в големия си сак четири бутилки минерална вода по литър и половина. Сакът стана много тежък, но годините, прекарани в тежък физически труд, бяха укрепили мускулите му. Беше разпитал доктор Калве за възможностите за паркиране. Тя му беше обяснила, че може спокойно да паркира на всяка от улиците от двете страни на факултета по психология. Задачата като че ли нямаше да бъде особено трудна.

Пътуването мина по-бързо, отколкото бе предполагал. Но през последните няколко месеца установи, че когато прехвърляше наум плановете си, времето сякаш започваше да тече по-бързо. Мисълта за това, което щеше да направи с Мари-Терез Калве, го развличаше далеч по-добре от всякакво радио или музика. Докато се усети, вече беше в покрайнините на Кьолн. Магистралата, по която пристигна от Кобленц, имаше отклонение към вътрешния околовръстен път, а оттам разстоянието до университета беше много малко. Хвърли един поглед на картата и бързо успя да намери Роберт Кох Щрасе. От там до университета имаше само две минути път. За щастие Калве му беше дала точни напътствия, та не се наложи да спира и да пита някого за пътя.

Коридорът не беше съвсем пуст. Срещу него вървяха двама студенти, погълнати от разговора си. С типичната за младостта егоцентричност те не го погледнаха дори за миг, докато се разминаваха — той беше свел глава и обърнал лицето си в другата посока, за да сведе до минимум евентуалната възможност те да го опишат впоследствие. След Бремен дори такова случайно разминаване беше достатъчно, за да ускори пулса му и да го накара да се задъха.

Започна да брои вратите. Четвъртата отляво, така беше казала. Спря пред обикновената дървена врата и прочете табелата: „Д-р М.-Т. Калве“. Пое дълбоко дъх и го задържа, опитвайки се да си възвърне предишното равновесие. Вдигна ръка и почука рязко, само веднъж.

— Влезте — гласът беше тънък, леко приглушен.

Той отвори вратата и я задържа с ръка, широко усмихнат.

— Доктор Калве? Аз съм Ханс Хохенщайн.

Той влезе в стаята, приковал очи в жената, която излизаше иззад бюрото. Беше направо мъничка. Не би могла да е висока повече от метър и петдесет. Лицето й беше дребничко, с фини, детински черти. Кестенявата й коса беше ниско подстригана. Беше облечена в елегантна свободна блуза и три четвърти панталони — те му напомниха старите филми с Одри Хепбърн, които Гюнтер обичаше да гледа. Каза си, че за съжаление очите й разваляха общия ефект. Тъмните й очи бяха малки, събрани, и я караха да изглежда сърдита, а не безгрижна и безпомощна. Подаде му слабата си, кокалеста ръка, той я пое нежно и изведнъж почувства собствената си ръка като огромна, потна маса плът.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Хохенщайн. Седнете, моля ви — тя посочи двете кресла, поставени пред газовата камина.

Налагаше се да действа бързо, защото не знаеше колко дълго ще останат необезпокоявани. За да се озове зад гърба й, той отстъпи и се поклони учтиво.

— След вас, докторе.

Устата и веждите й трепнаха в иронична усмивка и тя мина пред него. Ръката му светкавично бръкна в якето и извади тежката палка. Тя трябва да бе забелязала някакво движение, защото беше полуобърната, когато ръката му с палката се спусна надолу. Той имаше намерение да я удари по тила, но вместо това улучи слепоочието. Тя залитна и изохка, но не падна, а тръгна към него. Уплашен, той вдигна отново палката и я удари с все сила по темето. Този път тя се свлече като купчинка в краката му. Той пое облекчено дъх. Виеше му се свят. След случилото се с онази Шилинг и най-дребният проблем караше сърцето му да се свива от ужас. Но всичко беше наред, започна да се убеждава той. Всичко се развиваше идеално.

Отиде до вратата и я заключи. После се насочи към бюрото, помете с ръка всички книги и хартии, и те се строполиха в разбъркана купчина на пода. Обърна се към доктор Калве и се наведе, за да я вземе на ръце. Беше лека като дете — приятно разнообразие в сравнение с първите три жертви. Сложи я да легне по гръб на бюрото и извади канапа от сака си. Завързването на глезените и китките за металните крака на бюрото му отне секунди. Повдигна с палец единия й клепач. Все още беше в безсъзнание. Нямаше нужда да й запушва устата. Положението беше под контрол.

Извади острия бръснач на дядо си от калъфа и започна внимателно да реже дрехите й. Беше толкова слабичка, че кажи-речи, нямаше никакво месо по костите. Би могъл да прокара пръсти по ребрата й, толкова изхвръкнали, че приличаха на сметало. Спря за миг и отстъпи, за да се наслади на пълната й безпомощност.

Внезапно почувства как желанието се надига в него — прилив на кръв, който почти го зашемети. Никога досега не си бе признавал, че адреналиновата вълна от енергия, която го връхлиташе, когато заставаше пред поредната си жертва, би могла да има нещо общо със секса. В неговата мисия нямаше място за плътски желания. За секс можеше да мисли, след като си свършеше работата.

Но може би бе сгрешил. Пое си дълбоко дъх и долови цитрусовия аромат на парфюма й, примесен с човешкия мирис на оголена плът. За какво му беше да прибягва до долнопробни уличници, след като можеше да получи това, което иска, от жертвите си? Нима не беше редно да ги подложи и на това последно унижение — да ги насилва така, както те бяха насилвали жертвите си?

Плъзна колебливо пръсти към ципа на панталона си. Внезапно чу съвсем ясно гласа на дядо си, който пропъди всички останали мисли: „И ти се имаш за мъж? Какво те плаши, момченце? Страхуваш се от една жена, която дори не може да се съпротивлява? За нищо не те бива — ставаш само за пристанищни курви като майка ти“.

Той изхлипа, но се овладя. Физическото желание беше настоятелно, невъзможно беше да го пренебрегне. Щеше да покаже на стареца! Бръкна в джоба и извади пакетчето с презервативи, което си беше взел за по-късно. Разкъса нетърпеливо опаковката, нахлузи с несръчни от нетърпение пръсти латекса върху ерекцията си и се отпусна върху нея, опитвайки се да проникне с настоятелни тласъци в сухия процеп между бедрата й.

Тя се размърда. Клепачите й трепнаха, така че се видя бялото на очите й. Но сега това нямаше значение. Той владееше положението. Тя не можеше да направи нищо. Стисна гърлото й, задъхан от наближаващия оргазъм, който идваше по-бързо, отколкото бе считал за възможно. Виждаше спазмите на гръкляна й, докато тя се бореше за глътка въздух, но не спираше и не отпускаше хватката си.

Сега вече гръдният й кош се надигаше в последни усилия на белите дробове да се доберат до мъничко кислород, за да поддържат сърдечния ритъм. Очите й бяха изхвръкнали, склерите се изпъстриха с мънички червени точици. Прекрасно беше да наблюдава животинския й ужас — защото той се дължеше на него. Тялото й се отпусна рязко и в същия момент връхлетя оргазмът, гръбнакът му се изви в яростен спазъм. Беше същинско освобождение — сякаш от съзнанието му се вдигна някаква завеса.

Но какво беше сторил? Беше провалил всичко. Беше я убил, без да изпълни това, за което бе дошъл.

Ядосан на себе си, той се смъкна от бюрото и застана прав, подпрян на свитите си в юмруци ръце. Дишаше накъсано и учестено. Какво го беше прихванало? Та той имаше план, имаше мисия, и сега беше провалил всичко, беше я убил, но не по запланувания начин. Жалък неудачник, това си оставаше той, мизерно подобие на мъж.

Взираше се в тялото пред себе си и се проклинаше. Тогава забеляза едва доловимо движение по кожата на шията й. Възможно ли беше това да е пулс? Той я опипа плахо. Пръстите му доловиха леките удари на кръвта. Всичко щеше да се оправи.

Той бръкна припряно в сака и се зае трескаво с последните приготовления. Когато изля и третата бутилка във фунията, пъхната в гърлото й, провери отново пулса. Този път нямаше съмнение — беше си платила.

Вдигна отново бръснача и огледа мястото, което го интересуваше. Бяха гъсти, тъмни кичури, прошарени тук-там с по някой сив косъм. Никога не беше рязал жена преди Маргарете Шилинг, която малко го беше затруднила. Но сега вече имаше опит. Направи първия срез по горната линия, където тъмните косми скриваха бледата кожа на корема, после направи два среза под ъгъл около венериния хълм. Внимателно повдигна кожата с острието на бръснача. Движенията му ставаха все по-уверени. Направи и последния напречен срез и вдигна скалпа, оставяйки кървавочервена кървяща рана с формата на трапец. Отвори бурканчето и пусна трофея си във формалина, наслаждавайки се на порозовяването му, докато кръвта се отмиваше от кожата. Усмихнат блажено, той завинти капачето. После се зае да почиства. Накрая извади носна кърпичка и забърса всичко, до което се беше докосвал, включително кожата на трупа. После уви кърпичката около пръстите си, извади от чантата тънка папка и отиде до кантонерката. Пъхна папката на буква „К“. Анамнезата на кучката си беше на място.

Работата беше свършена, при това по-добре от всеки друг път. Сега вече беше господар на положението — нямаше никакво съмнение.