Последно изкушение

Глава 7

Всяка насилствена смърт е потресаваща. Но по някакъв начин убийството, извършено в очарователна къща от деветнайсети век с изглед към тих речен канал, в град, който още от средновековието е академичен център и се гордее с внушителната си църква, предизвикваше по-остро възмущение у главен инспектор Кеес Мартенс, отколкото подобни сцени, на които се бе натъквал в задните улички на Ротердам. Беше се изкачвал постепенно в полицейската йерархия на пристанищния град, докато най-сетне успя да си уреди трансфер в централна Холандия. До този момент завръщането му в местата, където бе прекарал детството си, бе оправдало очакванията за по-спокоен живот. Не че в тази част на Холандия не се извършваха престъпления — напротив. Но в университетски град като Лайден наистина нямаше толкова насилие.

Или поне така смяташе главният инспектор до днес. Беше добре запознат с ужасите, които едно или няколко човешки същества, заслепени от ярост, са в състояние да причинят на себеподобните си. Сбивания в пристанищните кръчми и по доковете, при които действителни или въображаеми обиди предизвикваха неадекватни реакции, нанасяне на тежки побои и дори убийства, чиито най-чести жертви бяха проститутките — това беше ежедневие в отдела за сериозни престъпления на ротердамската полиция. Мартенс беше убеден, че с годините си е изградил броня, която му помагаше, когато се изправяше пред последиците от дивата ярост. Мислеше, че е привикнал към ужаса. Но се оказа, че греши и за това.

Нищо в двайсет и три годишния му стаж в отдела за тежки престъпления не го беше подготвило за такава картина. Беше някак непристойно, още повече на този неподходящ за такава сцена фон. Мартенс стоеше на прага на стая, която създаваше впечатлението, че не е променяна откакто е строена къщата. Стените бяха покрити от пода до тавана с рафтове от махагон, украсени с пищни орнаменти, които излъчваха мек блясък, плод на дългогодишно редовно полиране. Рафтовете бяха претъпкани с книги и картотечни кутии, но Мартенс не можеше да различи нещо повече от прага. Подът беше тъмен, полиран паркет, покрит с два килима, които според инспектора бяха протрити и с прекалено тъмни цветове. „Не бих подбрал такива за такова тъмно помещение“, каза си той и веднага осъзна, че съзнанието му се опитва да избегне мисълта за това, което се намираше в центъра на стаята.

Двата високи прозореца гледаха към канала „Маресингел“, а по-далеч се виждаше част от историческия център на града. Небето беше бледосиньо, като измито, облаците висяха на тънки, неподвижни ленти, сякаш времето беше спряло.

За човека, който се намираше в центъра на този кабинет, то наистина бе спряло. Не можеше да има съмнение, че е мъртъв. Лежеше по гръб на широкото махагоново бюро, разположено в средата на помещението. Китките и глезените му бяха завързани с тънък канап за стругованите крака на бюрото, така че тялото на мъртвия бе разпънато върху плота. Изглежда убиецът го бе завързал облечен, а после бе разрязал дрехите, за да ги свали от тялото, разкривайки леко загарялата кожа и по-бялата част на мястото на банските.

Това би било достатъчно ужасно — Мартенс, човек на средна възраст, се надяваше, че собственото му тяло никога няма да доживее такава гавра. Но това, което превръщаше непристойността в осквернение, беше съсирената червена каша под корема — ужасна рана, от която се стичаха червени струйки кръв и капеха по бюрото. Мартенс затвори за миг очи и се опита да не мисли за това.

Чу стъпки по стълбата зад гърба си. На площадката се появи висока жена в елегантен тъмносин костюм, косата й с цвят на пчелен мед беше прибрана в опашка. Кръглото й лице беше сериозно и спокойно, сините й очи малко прихлупени под тъмните вежди. Тя беше хубава по ненатрапчив начин, умишлено дискретният грим й придаваше още по-приветлив и предразполагащ вид. Мартенс се обърна с лице към капитан Марейке ван Хаселт, един от двамата координатори в неговия екип.

— Какво знаем, Марейке? — попита той.

Тя извади от джоба си бележник.

— Собственикът на къщата е доктор Питер де Гроот. Работи в университета, преподавател по експериментална психология. Разведен от три години, живее сам. Децата му идват на гости два пъти месечно. Живеят с бившата му съпруга в предградие на Хага. Тялото е било открито тази сутрин от чистачката. Отворила си сама, както винаги, не забелязала нищо необичайно, почистила долния етаж и после се качила тук. Надникнала през вратата на кабинета и видяла това… — Марейке посочи с палец към вратата. — Казва, че направила няколко стъпки напред в стаята, после изтичала надолу по стълбата и се обадила по телефона.

— Това ли е жената, която чакаше пред вратата заедно с униформения полицай, когато пристигнахме?

— Да, тя е. Не искала да остава вътре в къщата. Не мога да я виня. Наложи се да разговарям с нея в колата. Том повика още хора от екипа и ги разпрати да разпитват съседите.

Мартенс кимна, одобрявайки решението на другия координатор.

— По-късно можеш да отидеш до университета, да видим какво ще ти разкажат там за доктор Де Гроот. Пристигнаха ли хора за данните от местопрестъплението?

Марейке кимна.

— Навън са, с патоанатома. Чакат вашето разрешение.

Мартенс се обърна.

— Кажи им да влизат. Да пукна, ако има какво да правим тук, преди те да са свършили своята работа.

Марейке погледна през рамото му, докато той тръгваше към стълбата.

— Имате ли някакви предположения за причината на смъртта? — попита тя.

— Доколкото виждам, има само една рана.

— Знам. Просто ми се струва… — Марейке млъкна.

Мартенс кимна.

— Няма достатъчно кръв. Трябва да е бил кастриран горе-долу по времето, когато е настъпила смъртта. Ще видим какво ще кажат патоанатомите. Засега единственото, което можем да кажем със сигурност, е, че става дума за смърт при подозрителни обстоятелства.

Марейке хвърли поглед към киселата физиономия на шефа си, за да разбере дали се шегува. Но не забеляза и следа от ирония. През двете години, откакто работеше за Мартенс, такова нещо почти не се бе случвало. Други полицаи използваха черния хумор като самозащита — инстинкт, с който тя бе напълно наясно. Но Мартенс като че ли си бе поставил за цел да поддържа хората от екипа си в постоянна неяснота. Нещо й говореше, че строгостта на шефа й няма да бъде достатъчна да се справят с такова ужасно убийство. Докато го гледаше как слиза, сърцето й натежа също като стъпките му.

Марейке прекрачи прага и се озова на местопрестъплението. Следственият отдел работеше по строго установена система, макар убийствата да не бяха толкова често явление в техния участък, та работата по тях да се е превърнала в рутина. Докато Мартенс даваше инструкции на патоанатомите и хората от лабораторията, нейно задължение беше да следи никой да не докосва нищо на сцената на престъплението. Тя извади от чантата си гумени ръкавици и найлонови калцуни и ги нахлузи. После тръгна по права линия от вратата към бюрото, така че когато спря, се намираше точно до главата на убития. Огледът на трупа беше нейна работа — работа, от която Мартенс винаги гледаше да се измъкне. Тя така и не можеше да разбере дали е гнуслив или просто счита, че може да свърши някоя по-важна работа другаде. Той умееше да възлага на хората подходящи задачи — тя никога не се бе стряскала от вида на мъртвец. Предполагаше, че това е така, защото бе отрасла на село. От най-ранно детство бе свикнала да гледа мъртви животни. Всъщност не се впечатляваше ни най-малко от звуците, които издаваха, когато ги колят.

Това, което я интересуваше, бе какво може да разбере от този труп за убиеца и за жертвата. Тя беше амбициозна; нямаше никакво намерение да завърши кариерата си като полковник в местната полиция. Всеки случай за нея беше потенциална възможност да се изкачи още едно стъпало по-горе към някой от елитните полицейски отряди в Амстердам или Хага, и Марейке беше твърдо решена да се отличава всеки път, когато имаше тази възможност.

Тя се взря в трупа на Питер де Гроот с поглед на клиничен аналитик. Докосна с пръст разтегнатата кожа на корема. Беше студена. Значи е мъртъв от доста време. Тя се намръщи и погледна по-надолу. Върху полираната повърхност на бюрото видя едно кръгло петно — нещо като ореол около главата на мъртвия, сякаш нещо беше разлято там. Марейке си каза, че трябва да го посочи на лаборантите. Всичко необичайно трябваше да бъде проверено.

Въпреки намерението й да огледа методично тялото и всичко около него, очите й постоянно се насочваха към покритата със спечена кръв рана. Плътта приличаше на месо, оставено открито през нощта на кухненската маса. Когато осъзна какво вижда, неочаквано й се повдигна. От разстояние тя бе предположила същото, което считаше и Мартенс. Но Де Гроот не беше кастриран. Гениталиите му не бяха отделени от тялото, но всичко около тях беше потънало в кръв. Тя си пое дълбоко дъх.

Човекът, който бе убил психолога, не го беше лишил от половите му органи. Беше скалпирал окосмената част около тях.

Карол се беше облегнала на рамката на прозореца. Парата, която се дигаше от кафето й, образуваше мъгливо петно на стъклото. Изведнъж времето се беше смрачило и устието на Форт приличаше на намачкан къс сива коприна с бели петънца тук-там, където някоя вълна се разбиваше далеч от брега. Прииска й се да вижда пред себе си добре познатата гледка на лондонските покриви.

Идването й тук беше грешка. Ползата от пътуването в професионално отношение не можеше да компенсира болката от чувствата, които присъствието на Тони бе събудило у нея. Тя си призна с горчивина, че се е била вкопчила в последната надежда, че в отношенията им най-сетне може да се възпламени някаква искра след този интервал във времето и пространството. Надеждата беше рухнала като пясъчен замък, когато той й призна, че е успял да се откъсне от миналото — както самата тя се бе надявала, че ще стори. Само че не бе избрал нея за спътница в новия си живот.

Надяваше се, че не бе проявила разочарованието си в цялата му дълбочина, когато двамата излязоха от кръчмата. Беше се насилила усмивката й да изрази приятелска радост. После се бе обърнала с надеждата, че острият североизточен вятър ще послужи за извинение, ако той забележи насълзените й очи. Качи се на колата си и последва неговата — тръгнаха нагоре по хълма, излязоха от живописното пристанище и спряха пред малкия хотел, където той й беше запазил стая. Обзета от дух на предизвикателство, тя отдели десет минути да оправи грима и косата си така, че да изглежда възможно най-добре. Освен това смени джинсите си с тясна пола, която разкриваше много повече, отколкото бяха виждали някога колегите й от полицейската централа. Може и да беше загубила битката, но нямаше намерение да напуска бойното поле със свалени знамена „Нека види какво е изпуснал“, каза си тя, предизвиквайки не само него, но и себе си.

На път към къщата му двамата не говориха за нищо важно, коментираха повърхностно живота в малкото градче. Къщата изглеждаше до голяма степен така, както си я беше представяла Карол. Каквото и да означаваше тази жена за Тони, тя не бе успяла да остави отпечатък от личността си тук. Тя разпозна повечето мебели, картините по стените, книгите, наредени на рафтовете по стените. „Дори телефонът“, каза си тя и потръпна, нападната от спомени.

— Изглежда си успял да се подредиш — бяха единствените й думи.

Той сви рамене.

— Не ме бива много да подреждам къща. Минах навсякъде с една кофа бяла боя, после внесох моите вехтории. За щастие по-голямата част се оказаха подходящи.

Когато най-сетне се разположиха в кабинета с чашите кафе, напрежението започна полека-лека да се изпарява, и някогашната непринуденост, която ги свързваше, започна да взема връх. Така че докато Тони четеше инструкциите, които Морган й беше пратил по куриер тази сутрин, Карол се сви в изтърбушеното кресло и започна да разглежда безразборно натрупаните списания — от „Ню Сайънтист“ до „Мари Клер“. Спомни си с нежност, че Тони винаги четеше най-разнообразни и невероятно различни неща. Тя неминуемо успяваше да си намери нещо за четене, когато се озовеше в дома му.

Докато четеше, Тони от време на време си записваше по нещо в бележник, поставен на страничната облегалка на креслото. Понякога се смръщваше, понякога устните му трепваха в беззвучен въпрос. Текстът на инструкциите беше дълъг и той четеше бавно и внимателно, понякога прелистваше обратно към началото и се връщаше назад, след като стигна края. Най-сетне вдигна очи от листовете.

— Трябва да си призная, че съм озадачен — заяви той.

— От какво по-точно?

— От факта, че карат теб да се занимаваш с такова нещо. Това няма никаква връзка с досегашния ти опит.

— Така си казах и аз. Предположих, че в опита и уменията ми има нещо, което компенсира липсата на всякакъв опит в работата под прикритие.

Тони отметна косата от челото си с добре познатия й жест.

— Същото бих предположил и аз. Сам по себе си текстът на инструкцията е съвсем ясен. Вземаш наркотика от въпросния дилър, разменяш стоката срещу пари и се връщаш при първата връзка. Разбира се, предполагам, че ще ти създадат умишлени затруднения. Иначе в цялата работа не би имало никакъв смисъл.

— Предполага се, че това е някакъв тест на способностите ми, така че е редно да очаквам неочакваното — Карол пусна на пода списанието, което четеше, и подви крака под себе си. — И така, как да го изиграя?

Тони хвърли поглед към бележките си.

— Задачата има два аспекта — практически и психологически. Ти как си я представяш?

— Практическата страна е лесна. Имам четири дни да се подготвя. Знам адреса, от който трябва да взема парите, познат ми е районът, където трябва да се осъществи размяната. Смятам да проверя къщата, където ще трябва да отида за парите. После трябва да разуча всички възможни маршрути между точка А и точка Б, докато ги опозная като собствения си дом. Трябва да мога да реагирам на всякакви неочаквани промени на условията, значи трябва да познавам терена, до съвършенство, за да съобразявам бързо. Трябва да преценя и как ще съм облечена и как да променя външния си вид така, че да заблудя всеки, който би могъл да ме наблюдава.

Той кимна одобрително.

— Но разбира се, някои елементи на практическата страна са функции на психологическата.

— Точно тук не съм добре ориентирана. Затова дойдох, за да попитам оракула за съвет — Карол се поклони присмехулно.

Неговата усмивка също съдържаше самоирония.

— Ще ми се студентите да проявяваха същото уважение към познанията ми.

— Не са те виждали в действие. Ако бяха, щяха да запеят друга песен.

Устните му се свиха така, че се превърнаха в едва забележима черта. Тя забеляза в очите му сянка, която досега не съществуваше.

— Да, разбира се — отвърна той след кратко мълчание. — Запишете се на моята обиколка, за да видите някои кръгове на ада, които Данте никога не би могъл да си представи.

— То си върви със съответната територия — отбеляза Карол.

— Затова и вече не съм от там — той отклони поглед през прозореца, към улицата. — И тъй, искаш да знаеш какво ти е необходимо, за да приемеш чужда самоличност, нали? — Обърна се отново с лице към нея, демонстрирайки фалшива жизнерадост.

— Да вляза в чужда кожа.

— Добре. Ето как ще започнем. Ние преценяваме хората по външния им вид, по това, което правят и говорят. Всички наши преценки се основават на тези показатели. Езикът на тялото, дрехите, действия и реакции. Говор и мълчание. Когато срещнем някого, мозъкът ни започва да изравнява това, което регистрира в момента, с данните, които се съхраняват в паметта. В повечето случаи ползваме запаметеното само като контролни данни спрямо видяното при нова среща. Но можем да го ползваме и като основа за нови начини на действие.

— Искаш да кажеш, че вече знам това, от което се нуждая? — Карол явно не беше убедена.

— Ако не знаеш, дори интелигентен човек като теб няма да се научи за една седмица. Първото, което искам от теб, е да се опиташ да си спомниш за човек, когото вече си срещала, и който би изглеждал що-годе на място в подобен сценарий — той почука по купчината листове с химикалката. — Не задължително да се чувства като риба във вода, но все пак обстановката да му подхожда.

Карол се смръщи и започна да рови в паметта си, прехвърляйки някои от закононарушителите, с които се бе сблъсквала през годините. Никога не бе работила в отдела за борба с наркотиците, но беше срещала предостатъчно дилъри и преносвачи — по времето, когато ръководеше следствения отдел в пристанищния град Сийфорд. Но никой от тях не й се струваше подходящ. Търговците на дрога бяха или прекалено нагли, или прекалено съсипани от собствената си стока, преносвачите прекалено пасивни. Тогава се сети за Жанин.

— Мисля, че се сетих за подходящ човек — заяви тя. — Жанин Джерълд.

— Разкажи ми нещо за нея.

— Започнала като проститутка по доковете. Необичайното при нея е, че никога не е имала сводник. Работела сама — в горната стаичка на кръчмата, която държала леля й. Когато аз я видях за първи път, се беше заела с нещо по-изгодно, предполагащо по-малък физически риск. Ръководеше верига организирани крадли по магазините. Понякога спипвахме някое от момичетата, но никога не можахме да стигнем до Жанин Джерълд. Всички знаеха, че тя ги ръководи. Но никое от момичетата не би я натопило, защото тя винаги се грижеше за тях. Ходеше в съда да им внася гаранциите — внасяше пари в брой, без грешка. Ако не успееше да ги измъкне, винаги намираше някой да ги пази, докато са в затвора. Беше умна и имаше много контакти.

Тони се усмихна.

— Добре, Жанин е във фокуса на вниманието ни. Това е лесната част. А сега трябва да изградиш в съзнанието си личността на Жанин така, че да можеш да се превъплътиш в нея. Трябва внимателно да премислиш всяка нейна постъпка, която си наблюдавала, всички нейни думи, които си чувала, и да прецениш кои са съставките, от чието смесване се е получила жената, която е тя в момента.

— За четири дни?

— Очевидно говорим само за груба скица, но ще успееш да си изясниш това-онова в такъв срок. После идва най-трудното. Трябва да излезеш от кожата на Карол Джордан и да станеш Жанин Джерълд.

Карол изглеждаше притеснена.

— Мислиш ли, че ще се справя?

Той наклони глава на една страна и се замисли.

— О, убеден съм, Карол. Мисля, че ти можеш да постигнеш почти всяка цел, която си си поставила.

Настана кратко мълчание, заредено с напрежение. После Тони скочи на крака и каза:

— Още кафе. Имам нужда от още кафе. А после започваме да правим план на по-нататъшните си действия.

— По-нататъшни? — повтори Карол, докато вървеше подир него към коридора.

— Да. Нямаме много време. Трябва да започнеш да репетираш ролята си още сега.

Преди Карол да успее да отговори, се чу звук от превъртане на ключ в ключалката. Двамата се обърнаха рязко към входната врата, с лица, изопнати от изненада. Вратата се отвори и на прага застана стройна жена някъде към четиридесетте. Извади ключа от ключалката и им се усмихна, но топлината на усмивката не се отрази в очите й.

— Здравей, ти трябва да си Карол — каза Френсиз, затвори вратата зад себе си, натъпка връзката ключове в джоба си и подаде ръка. Очите й оглеждаха Карол от глава до пети. Късата пола я накара да повдигне леко вежди.

Карол стисна механично подадената й ръка.

— Карол, това е Френсиз — измънка Тони.

— Защо стърчите в антрето? — попита Френсиз.

— Тъкмо отивахме да сварим още кафе — каза Тони и се мушна в кухнята.

— Съжалявам, че ви прекъснах — каза Френсиз и върна с жест Карол в дневната. — Наистина стана много глупаво. Но се оказа, че съм оставила тук една купчина тетрадки, които проверявах снощи. А тази сутрин толкова бързах, че съм ги забравила. А наистина трябва да върна есетата утре.

„Да бе“, отбеляза Карол цинично наум, наблюдавайки Френсиз, която взе куп тетрадки, поставени някъде зад дивана.

— Исках само да прескоча до тук и да ги взема. Но щом правите почивка и пиете кафе, може и аз да изпия едно. — Френсиз се обърна и впери острия си поглед в Карол. — Стига да не преча.

— Наистина тъкмо бяхме спрели да работим — каза сухо Карол. Съзнаваше, че е редно да каже нещо в смисъл колко се радва да се запознае с Френсиз, но макар скоро да й предстоеше да приеме чужда самоличност, не й беше приятно да лъже при нормални социални контакти.

— Тони? — подвикна Френсиз. — Ще остана да пия кафе с вас, ако нямаш нищо против.

— Чудесно — беше отговорът от кухнята. Карол отбеляза с удовлетворение, че той е точно толкова възторжен, колкото и тя самата.

— Представях си те по-различна — каза Френсиз. Гласът й преливаше от ледено пренебрежение.

Карол се почувства отново на четиринайсет години, когато вечно си патеше от сарказма на учителката по математика.

— Повечето хора нямат реална представа как изглежда един цивилен полицай. Искам да кажа, всички сме ходили на училище и знаем какво можем да очакваме от един учител. Но иначе хората черпят представите си за служителите на криминалната полиция от детективските сериали.

— Аз рядко гледам телевизия — възрази Френсиз. — Но съдейки по това, което съм чувала от Тони, очаквах да видя по… като че ли по-зряла жена. А пък ти приличаш по-скоро на някоя от моите ученички от последния клас на гимназията, отколкото на старши офицер от полицията.

По-нататъшният словесен дуел бе спестен на Карол, защото Тони се появи в дневната. Поседяха двайсетина минути на общи приказки, после Френсиз си взе тетрадките и си тръгна. Когато я изпрати, Тони се върни, поклащайки разкаяно шава.

— Извинявай — каза той.

— Не я виня — отвърна Карол. — Добре все пак, че не ни завари да ми показваш хубавата гледка от прозореца на спалнята.

Целта на забележката бе да предизвика смях, но Тони само пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталона и загледа упорито килима.

— Ще продължаваме ли? — попита той след малко.

През остатъка от вечерта разработваха различни роли, не спряха дори, за да вечерят. Работата изискваше цялата концентрация, на която Карол бе способна. Когато дойде таксито, за да я откара обратно в хотела, тя бе напълно изтощена от постоянното напрягане на въображението, съчетано с насилствено пропъждане на всякакви емоционални пристъпи. Сбогуваха се на прага на къщата, прегърнаха се неловко и устните му докоснаха меката кожа под ухото й. Тогава Карол едва не избухна в сълзи, но устоя. Когато най-сетне влезе в хотела, изпитваше само чувство на празнота.

Сега, когато седеше до прозореца и се взираше в морето, Карол си позволи да даде воля на гнева си. Той не бе насочен към Тони; не можеше да отрече, че той никога не й бе обещавал нещо, което не бе в състояние да изпълни. Гневът й бе насочен изцяло към нея самата. Нямаше кого другите да вини за мъката, която изгаряше сърцето й.

Знаеше, че за нея има две възможности. Можеше да остави гнева да бълбука бавно в нея, докато отрови цялата й психика. Другият вариант бе да тегли окончателно черта под миналото и да ползва енергията на гнева, за да успее да се оттласне напред в бъдещето. Знаеше какво би избрала, но не беше убедена, че ще успее да го направи.