Последно изкушение

Глава 3

Докато Тони Хил се изкачваше с колата по дългия хълм на излизане от „Сейнт Андрюз“, слънцето грееше право в очите му. Той спусна сенника и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Видя зад себе си зеленината на гората Тентмуър, която контрастираше рязко с искрящо синьото устие на река Тей и по-далечното Северно море. Видя за миг и сивкавата начупена линия на градските покриви — там руините се редяха непосредствено до внушителни образци на архитектурата от деветнайсетото столетие, но от разстояние едните не се различаваха от другите. Тази гледка му бе станала добре позната през последните осемнайсет месеца — откакто прие длъжността на преподавател по поведенческа психология в университета тук — но покоят, който тя излъчваше, все още му доставяше наслада. Разстоянието й придаваше очарование, превръщаше скелетите на кулата „Свети Регулус“ и катедралата в приказни готически фантазии.

Най-хубавото от всичко беше, че щом се бе озовал на такова разстояние, значи не му се налагаше да се занимава с колеги или студенти.

Макар професорът да се бе държал така, сякаш човек с неговата репутация е сериозна придобивка за катедрата, Тони не беше убеден, че е оправдал очакванията му. Винаги бе съзнавал, че не е подходящ за академичния начин на живот. Не го биваше да следи накъде духа вятърът, а заставането пред студенти все още му причиняваше изпотяване на дланите и пристъпи на паника. Но когато получи това предложение, такава работа му се стори далеч по-добра възможност, отколкото да остане на един пост, за който се считаше негоден. Навремето беше започнал работа като клиничен психолог — занимаваше се със серийни убийци в безопасната атмосфера на една психиатрична болница. Когато в министерството на вътрешните работи започнаха да проявяват интерес към ефективността на психологическото профилиране в рамките на полицейското разследване, логично бе да изберат него, за да проведе първоначалните проучвания.

Това, че в процеса на възложената му работа бе пряко въвлечен в залавянето на убиец-психопат, който преследваше млади мъже, се отрази положително на репутацията и отрицателно на психиката му. Докато изпълняваше задачата си, собствените му слабости едва не го унищожиха. Пострада толкова тежко, че до ден-днешен нощем го преследваха кошмари, от които се будеше с викове, облян в пот, а тялото му се разтърсваше от спомена за претърпените страдания.

Когато бе създаден отделът за профилиране — в съответствие с препоръките, които бе дал самият той — бе ясно, че тъкмо към него ще се обърнат, за да обучава малцината внимателно подбрани полицейски служители на техниката на психологическото профилиране. Изпълнението на това задължение би трябвало да премине просто и лесно, но за Тони и неговите възпитаници обучението се превърна в слизане в ада. За втори път му се наложи да обърне гръб на правилата, според които би трябвало да се държи на разстояние от възпитаниците си. За втори път изцапа ръцете си с кръв — и придоби твърдата увереност, че не желае никога вече да се занимава с подобни неща.

Навлизането сред сенките в света на психологическото профилиране на престъпници му струваше повече, отколкото би желал да си признае. Оттогава бяха изминали две години, а той още не се бе освободил от бремето на миналото. Всеки ден, докато привидно изпълняваше функциите на един професионален живот, в който не вярваше, Тони неотклонно мислеше за всичко, на което бе обърнал гръб. Знаеше, че се е справял добре, но в крайна сметка и това се бе оказало недостатъчно.

Ядосан сам на себе си, той извади касетката на Филип Глас от касетофона. Музиката му даваше прекалено добри възможности за размисъл. Трябваха му думи — човешки говор би го отклонил от безкрайните и безцелни размишления. Изслуша края на някаква дискусия на тема появилите се нови вируси в Южна Африка, без да откъсва очи от пътя, който се виеше през живописния пейзаж на Ийст Нюк. Когато навлезе в отклонението за рибарското селце Селардайк, се разнесе познатият електронен сигнал, предшестващ новините в четири следобед.

Водещият зачете бюлетина с успокояващия си глас.

— Осъденият сериен убиец и бивш телевизионен водещ Джако Ванс обжалва произнесената срещу него присъда. Ванс, някогашен шампион по мятане на копие на Великобритания, бе осъден преди осемнайсет месеца на доживотен затвор за убийство на полицейски служител. Обжалването ще се гледа в продължение на два дни.

Тази вечер представител на полицията призова жителите на Северна Ирландия към спокойствие…

Новините продължаваха, но Тони вече не ги слушаше. Едно последно препятствие и всичко щеше да приключи окончателно. Надяваше се искрено, че още един от поводите му за безпокойство ще изчезне. Ако разсъждаваше логично, съзнаваше, че Ванс няма никакви шансове за успех при обжалването. Но докато решението още не бе произнесено, несигурността щеше постоянно да го гризе. Той бе помогнал за залавянето на Ванс, но арогантният убиец винаги бе твърдял, че ще намери пролука в обвинението и ще успее да излезе на свобода. Тони се надяваше, че освобождаването ще си остане само плод на фантазията на Ванс.

Докато колата се спускаше по виещия се път към селцето, разположено на морския бряг, в което Тони си купи къща преди година, той се чудеше дали Карол е чула за обжалването. Щеше да й прати довечера един мейл за по-сигурно. Добре, че съществуваха електронните комуникации. Благодарение на тях бе съумял да избегне толкова много неловки моменти, които възникваха, когато двамата се изправяха един срещу друг и дори когато говореха по телефона. Съзнаваше, че не е оправдал очакванията на Карол — а заедно с това и своите. Тя присъстваше постоянно в мислите му, но да й каже това би означавало да разкрие прекалено голяма част от себе си — нещо, което не можеше да се насили да стори.

Тони намали, спря в тясната уличка пред дома си и качи колата наполовина на тротоара. Прозорецът на дневната светеше. Преди време тази гледка би стегнала сърцето му в ледената прегръдка на страха. Но светът му се бе променил в много повече отношения, отколкото дори си бе представял. И сега той искаше всичко да остане такова, каквото си беше — ясно, подредено, лесно за контролиране.

Този живот далеч не беше идеален. Но беше повече от поносим — а за Тони „повече от поносим“ означаваше „по-добър, отколкото е бил някога“.

Шумът на двигателите го успокояваше — така бе открай време. Когато беше на вода, никога не му се случваше нищо лошо. Откакто се помнеше, корабите го пазеха. На борда имаше правила на живот — прости и ясни, правила, за които имаше ясни и логични основания. Но дори по времето, когато беше прекалено малък, за да разбира, направеше ли неволно нещо нередно, наказанието никога не го сполетяваше, преди да слязат на брега. Той съзнаваше, че то предстои, но винаги съумяваше да овладее страха, докато чуваше шума на двигателите, а смесеният мирис на немити мъжки тела, на готвено и дизелови изпарения изпълваше ноздрите му.

Болката го връхлиташе, само когато напускаха живота по водата и се връщаха във вмирисания апартамент край рибарското пристанище на Хамбург — там, където дядо му демонстрираше властта си над малкото момче, което бе поверено на неговите грижи. Наказанието започваше, докато той още залиташе, опитвайки се да привикне отново да ходи по сушата.

Дори сега, когато си припомняше, въздухът в дробовете му сякаш се втечняваше. Кожата се гърчеше върху плътта му. В продължение на години се бе опитвал да не мисли за тези неща, защото спомените го караха да се чувства крехък, почти чуплив, сякаш би рухнал всеки момент. Но постепенно разбра, че няма да може да им избяга. Можеше само да отложи връхлитането им. Затова сега се принуждаваше да си припомня, почти се наслаждаваше на ужасните физически изживявания, защото те доказваха, че е достатъчно силен да победи миналото си.

За дребни провинения той трябваше да седи свит в един ъгъл на кухнята, докато дядо му си пържеше салам, лук и картофи на печката. Миришеше много вкусно, по-вкусно от всичко, което сервираше корабният готвач. Той така и не разбра дали и вкусът на това ядене е по-добър — от него се искаше да седи в ъгъла, да чака и да гледа как дядо му се тъпче с пърженото, което димеше в чинията. Апетитната миризма се просмукваше навсякъде, а неговият стомах се свиваше от глад, устата му се пълнеше със слюнка.

Старият гълташе храната като ловно куче, прибрало се най-сетне в кучкарника, а очите му понякога се плъзваха, изпълнени с презрение, към момчето, свито в ъгъла. Когато свършеше, избърсваше чинията с къшей ръжен хляб. После вадеше моряшкия си нож и започваше да реже още едри късове от хляба. Вземаше от шкафа консерва кучешка храна и я обръщаше в една купа, като смесваше хляба и месото. После поставяше купата пред момчето.

— Ти си син на кучка. Не заслужаваш нищо повече, докато не се научиш да се държиш като човек. Имал съм кучета, които се учеха по-бързо от теб. Аз съм твоят господар и ти ще живееш така, както аз ти наредя.

Треперещо от страх, момчето бе принуждавано да застава на четири крака и да яде храната, без да я докосва с ръце. И на това се бе научил с цената на страдания. Всеки път, когато вдигнеше ръка от пода и я протегнеше към купата, дядото го риташе, в ребрата с подкованите си обувки. Този урок момчето усвои доста лесно.

Ако прегрешението му беше дребно, му се позволяваше да спи на походното легло в коридора, който свързваше спалнята на дядо му с мръсната баня, в която имаше само студена вода. Ако се окажеше, че не е достоен за такъв лукс, трябваше да спи на пода в кухнята, върху мръсното одеяло, което още пазеше миризмата на последното куче на дядо му — бултериер, който през последните дни от живота си бе страдал от неспособност да задържа урина. Свит на топка, той често бе прекалено уплашен, за да заспи — демоните на уплахата го поддържаха в състояние на тревожна напрегнатост.

Ако неволните му грехове се окажеха по-сериозни, той трябваше да прекара нощта прав — в един ъгъл на спалнята на дядо си, а тесният лъч на една 150-ватова крушка бе насочен право в лицето му. Светлината, която осветяваше цялата стая, явно не смущаваше дядо му, който цяла нощ хъркаше като шопар. Но ако момчето се отпуснеше изтощено на колене или се облегнеше на стената и заспеше, някакво шесто чувство неминуемо караше стария човек да се буди. След като това се случи няколко пъти, момчето се научи да не се оставя да заспи. Би понесъл всичко, за да не се повтори онази адска болка в слабините.

Ако пък бе обвинен в предумишлено злодеяние, ако някаква негова детска игра бе нарушила протокола на поведение, който бе длъжен да разбира, тогава наказанието беше още по-лошо. Трябваше да застане прав в тоалетната чиния. Гол и треперещ, той се опитваше да заеме положение, от което мускулите на краката да не го болят толкова много. Дядо му влизаше в тоалетната, сякаш момчето бе невидимо, разкопчаваше панталоните си и изпразваше мехура си в миризлива, гореща струя върху краката му. Изтръскваше се, закопчаваше се и излизаше, но никога не пускаше водата след себе си. Момчето балансираше мъчително, стъпило с единия си подгизнал крак на дъното на чинията, а с другия — на наклонената порцеланова стена.

Когато това се случи за първи път, той едва не повърна. Мислеше, че не може да стане по-лошо. Но, разбира се, се оказа, че не е прав. Следващия път, когато дядо му влезе в тоалетната, седна на чинията с очевидно намерение. Детето стоеше, притиснато към стената, а острата миризма го караше да се дави. Дядо му продължаваше да се държи, сякаш той е незабележим като привидение. Когато свърши, се избърса и излезе, като остави момчето сред мръсотията. Беше ясно какво иска да му каже — че за него той няма никаква стойност.

На сутринта дядо му влизаше в банята, пълнеше ваната със студена вода, сетне, все така без да забелязва момчето, най-сетне почистваше тоалетната. После, сякаш виждаше внука си за първи път, му заповядваше да се почисти от мръсотията, хващаше го и го хвърляше във ваната.

Нищо чудно, че щом се научи да брои, той всеки път броеше часовете до мига, когато щяха да се качат обратно на кораба. Никога не оставаха на сушата в продължение на повече от три дни, но когато дядо му бе недоволен от него, тези три дни му се струваха дълги като три отделни живота, изпълнени с унижения, страдания и мъки. Въпреки това той никога не се оплака на някой от екипажа. Не съзнаваше, че има от какво да се оплаква. Изолиран от живота на останалите хора, той предполагаше, че и те живеят като него.

Много бавно го обзе прозрението, че неговата истина не е единствена. Но когато дойде, избирането нахлу със силата на приливна вълна и остави у него безформен копнеж, които настояваше да бъде задоволен.

Той се чувстваше спокоен единствено, когато бе на вода. Тук той бе в състояние да държи под контрол и себе си, и околния свят. Но това не беше достатъчно. Той знаеше, че има нещо повече, и искаше нещо повече. Преди да заеме полагаемото му се място в света, той трябваше да избяга от сянката, която миналото му хвърляше върху всеки негов ден. Други хора съумяваха да бъдат щастливи, без дори да се опитват. В продължение на по-голямата част от живота си той не бе познал нищо, освен здравата прегръдка на страха, която изключваше всичко друго. Дори когато нямаше конкретен повод за безпокойство, лекото пърхане на тревогата не го напускаше нито за миг.

Той се учеше полека-лека как да промени това. Сега вече имаше мисия. Не знаеше колко време ще му трябва, за да я доведе до край, дори не беше сигурен дали ще разбере, че я е довел до край — освен може би ако престанеше да трепери всеки път, когато се сетеше за детството си. Но това, което вършеше, беше необходимо, а беше и осъществимо. Беше направил първата крачка по дългия път. И дори само тя го караше вече да се чувства по-добре.

Сега, докато корабчето пореше вълните на Рейн в посока към холандската граница, настана времето да утвърди плановете си за втория етап. Съвсем сам в кабината, той взе клетъчния си телефон и набра един номер в Лайден.