Последно изкушение

Глава 28

В повечето случаи Дарко Красич харесваше работата си. Имаше слабост към чувството за власт и проявяваше пълно пренебрежение към страданията на околните. Съзнаваше собствената си ограниченост и нямаше амбиции да измести Тадеуш Радецки начело на империята му. Пък и за какво му беше? И без това печелеше повече пари, отколкото би могъл да изхарчи, а не беше толкова суетен, че да се има за по-хитър от шефа.

Но дори Красич понякога намираше някои свои задължения за неприятни — като сегашното например. Да се рови из дамско бельо не беше работа за мъж. Това можеше да достави удоволствие на някой перверзен тип, но Красич не беше такъв. Ако някога стигнеше дотам, че да може да свърши само ако си играе с фино бельо, сигурно би взел някой от пистолетите си и би си пуснал куршум в главата.

Тъй или иначе, и това трябваше да се свърши. Точно сега шефът мислеше с това, дето му е между краката, и се налагаше някой друг да поеме деловата част. Когато излезе от апартамента му, Красич се обади на Радо, негов втори братовчед, комуто бе възложено следенето на Каролайн Джексън.

— Къде е? — попита той.

— Тъкмо влезе в онзи лъскав дамски фитнес на Гизебрехтщрасе — каза Радо. — Носеше спортен сак.

Ако Каролайн Джексън можеше да си позволи карта за този клуб, явно не й липсваха пари, помисли Красич. А очевидно не се и притесняваше да харчи. Сигурно щеше да отсъства поне час.

— Обади ми се, когато излезе — нареди той.

После спря пред един цветарски магазин и купи букет цветя. От там нататък влизането в жилищния блок мина без всякакви проблеми. Просто звъня наред по звънците, докато най-сетне някой се обади на домофона, и тогава каза, че носи доставка до врата за един от апартаментите. В асансьора надраска нещо нечетливо на една картичка и я връчи заедно с цветята на някакъв озадачен холандски бизнесмен. Знаеше номера на апартамента на Каролайн Джексън, защото колата я беше взела оттук за снощната вечеря. Ключалката беше просто жалка — трябваха му не повече от пет минути, за да се справи с нея, и вече беше в апартамента.

Преди да започне претърсването, Красич предприе един бърз оглед. Спалня, баня, кухня, дневна. Никакви места, където може да се скрие нещо по-сериозно. Нямаше дори сейф.

Започна с дневната. На малкото писалище под прозореца имаше лаптоп. Той го включи и докато чакаше да се зареди, се огледа наоколо. На една лавица, до синьо пластмасово портативно радио, имаше няколко книги, джобни издания. Прелисти ги, но не откри нищо. На ниската масичка имаше купчина английски вестници, които също не разкриха нещо повече от това, че Каролайн обича да решава кръстословици, и че се справя добре с тази работа. На бележника до телефона беше записана единствено уговорката й с Таджо за излета с моторницата. Имаше куфарче с документи, но и в него не откри нищо особено — сведения от агенции за недвижими имоти за няколко парцела в Ипсуич, с бележки, надраскани по полетата, които коментираха доколко са изгодни; принтерно копие на каталог за дървени играчки — като адрес за поръчки беше даден номерът на пощенска кутия в Норич; един лист с нещо, което приличаше на изчисления; текущо извлечение от банкова сметка, от някаква банка в Бери Сейнт Едмъндс. Красич си записа номера на сметката и върна нещата по местата им.

После се обърна отново към лаптопа. Отбеляза презрително, че тя дори не си беше направила труда да защити паролата си. Влезе в пощата й и изтръпна — в списъка имаше около двеста писма. Отвори произволно няколко, но не откри нищо от значение. Повечето бяха от приятели или от делови партньори, обикновено съдържаха предложения за срещи, или клюки за общи познати. Хубаво би било да разполага с няколко часа, за да провери всичките, но очевидно нямаше да успее.

Излезе от интернет и започна да се рови в компютъра. Имаше няколко папки с писма. Повечето се занимаваха с вземането на лизинг на една бивша база на американските военновъздушни сили в Източна Англия и заявката за промяната на предназначението на помещенията — за предприятие от сферата на леката промишленост и жилищни помещения за персонала. Имаше други писма, в които ставаше дума за покупка и продажба на имоти, но нито едно от тях не означаваше нещо за него. Отвори следващата папка, озаглавена „Проект ИА“. Сърцето му подскочи, когато видя файл „Радецки“. Отвори го трескаво и прочете:

Беше си подготвила домашното, но не беше оставила много следи за източниците на информация. Не му беше приятно, че външен човек знае толкова много за тях. А сега искаше да се рови още по-надълбоко в бизнеса им. Това изобщо не му харесваше — не и когато ставаше дума за толкова ловка жена.

Затвори файла „Радецки“ и се опита да отвори счетоводната програма. Този път обаче се изправи срещу стена — необходима му беше друга парола. Не я обвиняваше — и той би направил същото на нейно място. Това доказваше, че тя съзнава кое е наистина опасно и кое — не.

Красич погледна часовника си. Беше тук от трийсет и пет минути. По-добре да затвори лаптопа. Очевидно нямаше да научи нищо повече, а нямаше да е добре, ако Каролайн Джексън си дойдеше и откриеше, че е още топъл от последното ползване.

Насочи вниманието си към спалнята. В гардероба висяха дрехи — делови костюм на „Армани“, две вечерни рокли на някакви дизайнери, чиито имена му бяха непознати, два чифта джинси „Армани“, панталони „Пол Костело“, пет-шест блузи, все дизайнерски изработки. Долу имаше три чифта обувки — на „Бали“, „Флай“ и „Маноло Бланик“. Изглеждаха доста нови — етикетите на производителя все още се четяха. „Още една Имелда Маркос“, помисли си той разсеяно.

Най-сетне стигна до чекмеджетата. Бельото й не беше нищо особено. Очевидно предпочиташе да харчи пари за това, което се виждаше, а за тези части от облеклото, които не се забелязваха, се придържаше към масовата конфекция. Това беше един интересен поглед върху начина й на разсъждение, но не му помогна в опитите да открие що за човек е тя всъщност и дали е това, за което се представя. Раздразнен от безполезността на търсенето, той блъсна обратно чекмеджето и тръгна към банята. Тъкмо беше отворил шкафчето над умивалника, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Ало?

— Аз съм, Радо. Тъкмо излиза — като че ли ще се прибира обратно в апартамента.

— Благодаря, ще ти се обадя след малко — Красич пъхна телефона в джоба си и затвори шкафчето. Време беше да си тръгва.

За щастие не му се наложи да си играе пак с ключалката, защото вратата се затваряше автоматично. Не пожела да рискува с асансьора, а тръгна надолу по аварийното стълбище, до което се стигаше от дъното на коридора. След две минути вече беше вън и се шмугна в един бар на отсрещната страна на улицата. Беше преполовил пилзенската си бира, когато я видя да влиза в сградата отсреща. Красич се взря мрачно в гърба на Каролайн Джексън. Въпреки че не беше открил нищо съмнително, продължаваше да й няма доверие.

Емил Волф изглеждаше така, сякаш бе прекарал по голямата част от живота си из потънали в прах архиви. Така си мислеше Тони, седнал срещу него в малкото кафене на Пренцлауер Берг. Беше слаб като клечка, с несресана стоманеносива коса, която падаше върху лицето с цвят на стар пергамент. Кафявите му очи зад стъклата на очилата бяха зачервени, страните му бяха бледи. Устата беше здраво стисната, така че устните почти не се виждаха, освен когато проговаряше.

— Благодарен съм, че склонихте да ми отделите малко време — започна Тони.

Устата на Волф се изкриви на една страна.

— Петра умее да бъде убедителна. Каза ли ви, че бях женен за сестра й?

Тони поклати глава.

— Не.

Волф сви рамене.

— Според Петра това означава, че все още сме членове на едно и също семейство. Така че съм длъжен да изпълнявам нарежданията й. И тъй, с какво мога да ви помогна, доктор Хил?

— Не знам какво и колко ви е разказала Петра.

— Доколкото разбирам, въпросът е поверителен и има връзка със сериозно престъпление. Знам също, че според вас има възможност върху извършителя или някой негов близък роднина да е упражняван тормоз от страна на професионален психолог или психиатър.

— Именно.

— Предполагам, че след като сте пожелали да разговаряте с мен, като имам предвид темите, в които съм се специализирал, според вас това може да е било извършено от служители на ЩАЗИ?

— Точно така.

Волф запали цигара и се намръщи.

— На Запад хората са склонни да поставят знак на равенство между ЩАЗИ и Съветския съюз, когато става дума за злоупотребата с психиатричната наука за политически цели. Но в действителност динамиката на процесите в Германия е била много по-различна. ЩАЗИ са разполагали с огромна база и са я използвали, за да изградят своя уникална мрежа от информатори. По най-обща преценка един на петдесет души от населението на страната е бил в пряка връзка с ЩАЗИ по такива съображения.

Разчитали са на това, което са наричали „разпад“ на хората. Под този термин са разбирали докарване на хората до убеждението, че нямат власт да действат. Парализирали са желанието им да действат като граждани, защото са ги убеждавали, че всяка тяхна постъпка се контролира. Един от моите колеги нарече този процес „безмилостно прилагане на безмълвно убеждаване, водещо до съучастничество“.

Натискът, упражняван от ЩАЗИ, е бил незабележим; хората са съзнавали, че случайна забележка, подхвърлена на чашка, може да съсипе шансовете им за професионален напредък. На децата било обяснявано, че всякакво бунтарско поведение от страна на родителите им може да им отреже пътя към мястото в университета. От друга страна, сътрудничеството с властите гарантирало път към по-добър живот. Тоест, използвали са успоредно методите на изнудване и подкуп.

Селекционерите на ЩАЗИ се насочвали към хора, за които считали, че имат предразположение да им сътрудничат, а после изграждали у тях убеждението, че вършат нещо достойно. Когато живеете в свят, в който непрекъснато ви убеждават, че сте напълно безпомощен, е много изкусително да ви предложат да изпълнявате дейност с действителни резултати. Освен това, тъй като тези хора са били убедени, че извършваната от тях дейност е правилна, е много трудно впоследствие да повярват във вината си и да бъдат наказани. Периодът, последвал рухването на комунизма, отравя живота на мнозина, защото след отварянето на досиетата хората разбират, че са били предавани от съпрузи и съпруги, от собствените си деца или родители, от приятели или учители.

Така че, нали разбирате, много рядко държавата е имала нужда да злоупотребява с психиатрични средства. Населението и без това е било приучено на пълно подчинение.

Тони го изгледа скептично.

— Но нали въпреки всичко е имало дисиденти! Имало е хора, които са попадали в затвора и са били подлагани на мъчения. Чувал съм за противници на властта, които били затваряни за кратки периоди в психиатрични заведения — колкото да им се попречи да участват в някакви протестни действия срещу държавата. Прекалено е да се твърди, че не е имало злоупотреба с медицински средства, нали?

Волф кимна.

— Прав сте, имало е такива случаи, но те си остават относително редки. При това повечето от тях междувременно са документирани. Има трийсетина психиатри, които са разобличени, задето са допуснали да използват професионалните им познания за такива цели. Но те си остават малобройни, при това имената им са добре известни. Ако вашият престъпник е искал да си отмъсти на човек, които е действал по времето на ЩАЗИ, не би се наложило да търси дълго. Освен това, погледнато в общ план, техните престъпления наистина са незначителни. Разбирате ли, ЩАЗИ са били разработили уникален план как да се справят с дисидентите. Продавали ги на Запада.

— Моля?

— Точно така. Всяка година Федералната република е купувала свободата на определен брой жители на Източна Германия, които били в затвора заради публични протести или действие против държавното устройство. При това аз не говоря само за известни личности, писатели и всякакви други хора на изкуството. Говоря за хора от всички социални нива. Така че наистина не се е налагало да се прибягва до злоупотреби с психиатричната наука.

Тони определено не бе очаквал да чуе такова нещо от западногермански историк.

— Вие просто подкопавате убежденията ми — отбеляза той сухо.

— Не е необходимо да се доверявате само на моите думи. Съществуват много проучвания — и на научни, и на държавни институции. Всички те повтарят едно и също нещо. Цитират се изолирани случаи на пречупване на хора със средствата на психологически тормоз, но практически не е имало директно насилие в рамките на този процес. Ако искате подробности за документираните случаи, един мой колега може да ви ги осигури. Не забравяйте и друго — представителите на медицинската професия като цяло са се съпротивлявали доста енергично на контрола на ЩАЗИ. При тях процентът на вътрешни информатори е относително нисък, правели са всичко по силите си, за да защитят поверителния характер на отношенията лекар — пациент, поради което държавата не се е доверявала на лекари и не са им били поверявани отговорни постове в държавния апарат.

Тони не можеше да преглътне разочарованието си от чутото. Досега беше убеден в правотата на предположението си, а по всичко личеше, че е сбъркал. След като провинилите се в това отношение от епохата на комунистическия режим са били идентифицирани, те биха били идеални мишени за убиеца, ако той счита, че му е причинена неправда от страна на ЩАЗИ. Не би имал основания да посяга на учени от западни държави.

— Изглеждате потиснат, доктор Хил. Съжалявам, че не ви казах това, което очаквахте да чуете. Но ако действително търсите случаи на сериозна и всеобхватна злоупотреба с психологията и психиатрията на територията на Германия, ще се наложи да се върнете по-назад, към епохата на нацизма.

— В наши дни това време изглежда много далечно — отвърна Тони.

Волф изгаси цигарата си.

— Не е чак толкова далечно. Не забравяйте, че те са съсипали живота на безброй деца с експериментите си за подобряване на човешката раса. Някои от тези деца са останали живи. Сега биха били на около седемдесет години. Това е все още в рамките на живата памет. Освен това е твърде вероятно да са разказвали за преживяното от тях на своите деца и внуци. Хората, които са им причинявали тези страдания, отдавна не са между живите, така че един убиец не би могъл да насочи отмъщението си пряко към виновниците.

Тони се оживи, когато схвана за какво намеква Волф.

— Съществуват ли документи от този период — списъци на лицата, постъпвали в психиатрични клиники?

Волф кимна.

— Нацистите са били много стриктни по отношение на документацията. Винаги съм считал, че това е един от най-потискащите аспекти на епохата. Нужно им е било да си намерят оправдание за това, което са вършели — нещо повече от желанието на Хитлер да се създаде раса от свръхчовеци, затова са успявали да се убедят, че провеждат истински научни изследвания. Съществуват списъци на постъпилите, списъци на починалите, както и описания на повечето от проведените експерименти.

Тони почувства, че пулсът му се ускорява.

— И къде могат да се открият тези архиви?

— Има един замък край Рейн — замъкът Хохенщайн. Наричали го „Институт по психология на развитието“. В действителност там упражнявали евтаназия, провеждали и радикални психологически експерименти. След края на войната там се установява архивът на програмите за евтаназия. Замъкът е и нещо като туристическа атракция — но екскурзоводите никога не споменават точно този отрязък от историята на замъка — Волф изкриви иронично устни. — Приемането на миналото има някакви граници. Просто ни е невъзможно да приемем, че сме приемали безропотно избиването на нашите деца.

— Да, разбирам, че такова нещо би се отразило тежко на националната психика — отбеляза Тони. — И така, възможно ли е да получа достъп до тези архиви?

Волф се усмихна и тънките му устни оголиха жълтеещи зъби.

— Обичайната процедура за получаване на разрешение би отнела доста време. Но аз съм убеден, че Петра може да се пребори с бюрократичните формалности. Много я бива да постига това, което си е поставила за цел.

Тони направи гримаса.

— Така смятам и аз — той побутна недопитата си чаша с кафе и допълни: — Много ми помогнахте, доктор Волф.

Другият човек сви небрежно рамене.

— Радвам се на всеки повод да се измъкна за час-два от университета.

— Чувството ми е познато — Тони осъзна, че говори като за нещо, останало далеч зад него. — Ще кажа на Петра, че ви дължи едно питие.

Волф се разсмя.

— Умирам от нетърпение. Желая ви успех в замъка.

Тони имаше чувството, че в момента късметът наистина беше на негова страна. Течението постепенно се обръщаше и му даваше шанс да подмени смътните предположения с действителни възможности. А беше и крайно време. Като се вземе предвид ескалацията към открита сексуалност, с която се характеризираше убийството в Кьолн, необходимо бе да спрат убиеца, преди окончателно да загуби контрол над себе си. Не беше изключено да премине към масово убийство — Тони можеше да си го представи как започва да избива наред в някое научно заведение, преди да насочи оръжието към себе си. Време беше да го спрат. Той почувства как пулсът му се ускорява от надигащото се напрежение. „По следите ти съм, Джеронимо“, мислеше той, когато излезе от кафенето в ярката светлина на пролетния ден.

Карол хвърли сака през вратата на спалнята и влезе в дневната. Ноздрите й потръпваха. Би могла да се закълне, че долавя много слаб аромат на пури. Възможностите бяха две — или обитателят на апартамента под нея беше изпушил цяла кутия хавански пури, или някой беше влизал в жилището. Тя се усмихна. Беше очаквала, че ще претърсят апартамента й, също както бе очаквала човека, който я проследи тази сутрин до фитнес клуба. Би била по-обезпокоена, ако не беше забелязала нищо подобно. Това би означавало, че Радецки я приема сериозно като жена, но не и като делови партньор.

Интересно бе все пак, че са претърсвали апартамента й тъкмо сега, докато беше във фитнес клуба. Ако тя трябваше да организира претърсването, би избрала съвсем различен момент. Когато беше на моторницата на Радецки например. Тогава претърсващите биха били сигурни, че ще имат поне три часа на разположение. Времето, което бяха избрали, както и лекият аромат на пури, я накараха да се зачуди дали Радецки не е решил да претърси сам жилището й. Ако го беше сторил, това би означавало, че се е подал напълно на очарованието й. Един влюбен мъж не би искал помощниците му да се ровят из бельото на жената, която обича.

Карол отиде до лавицата с книги и свали от там радиото. Отвори задния панел и се усмихна доволно, докато вадеше хард диска. Ако го бяха открили, никога нямаше да го оставят на мястото му. Все пак не беше зле да провери. Тя включи лаптопа, отвори специалната програма за сигурност, която записваше всички ползвания на хард диска и установи доволно, че никой не го е ползвал от последния път, когато го бе сторила тя самата. После отвори шифровъчната програма, прати съобщения на Морган и Гандал, съобщи им, че е следена, и ги уведоми за претърсването на жилището. Прочете един мейл от Морган, който я поздравяваше с досегашните й успехи и я предупреждаваше, че Красич е разпитвал за миналото й. Успокояваше я, че прикритието ще издържи на проучването. „И да не издържи, това надали ще се отрази на теб“, каза си тя цинично.

Замисли се какво ли прави Тони. Знаеше, че както и да се развият нещата, те неминуемо ще му се отразят по някакъв начин. Съдбата на жертвите на жестоки убийства винаги го засягаше дълбоко. Действително, личността на убийците също събуждаше интереса му. Но за него профилирането не беше сухо научно занимание. Той страдаше за убитите; и също като нея бе убеден, че криминалистите защитават каузата на мъртвите. Работата им бе не толкова да осигурят старозаветното възмездие, колкото да успокоят останалите живи, че всичко е приключено — и разбира се, да спасят живота на следващите възможни жертви.

Част от нея копнееше да работи заедно с него, но операцията, която й бе възложена, изчерпваше достатъчно силите й и осигуряваше достатъчно вълнения, така че това желание оставаше на втори план. Засега можеше да го остави да се оправя сам. Стигаше й съзнанието, че когато всичко приключеше, за тях двамата светът щеше да стане по-различен.

Марейке беше избягала от купчините писмена работа в кабинета си и отиваше към дома на Питер Де Гроот. Решението й бе резултат от едно обаждане на Хартмут Карпф от Кьолн, който бе открил нещо любопитно при претърсването на кабинета на Мари-Терез Калве. Находката му не придвижи следствието кой знае колко напред, но Марейке имаше чувството, че тя би заинтригувала особено много Тони.

Така си намери и повод да се измъкне от мрачните погледи на колегите си, които бе натоварила да открият имената на всички речни търговски кораби, които са се намирали в радиус от петдесет километра около Лайден през денонощието, когато бе убит Де Гроот. Надяваше се немските й колеги също да са се постарали, в противен случай това упражнение би било чиста загуба на време. Ако успееха да намерят кораби, отговарящи на изискванията и за двете държави, немците трябваше да проверят дали някой от екипажа на въпросните кораби не притежава тъмен на цвят фолксваген голф. С малко късмет и повече упоритост, биха могли да наберат достатъчно заподозрени, у които да потърсят съответствия с профила, изготвен от Тони.

Беше изпратила един от колегите си и в университетската библиотека, за да провери за някакви писма или публикации, съдържащи критични бележки за работата на Питер Де Гфоот и на останалите жертви. Още по-малко бе склонна да вярва, че това произволно хрумване на Карол би дало плод, но беше твърдо решена да не остави непроследена и най-незначителната улика, и най-отвлечената теория.

Трябваше да си признае, че е разочарована от постигнатото до тук. Съзнаваше отлично, че профайлърите не са чудотворци, но се беше надявала, че Тони ще им даде някакви по-конкретни указания. Може би очакванията им са били прекалено високи. Изглежда единственият начин, по който тези случаи биха могли да бъдат разрешени, си оставаше упоритото, понякога досадно полицейско дирене. В него нямаше нищо ефектно, но нерядко даваше резултати.

Изпита странно чувство, когато се озова отново в кабинета на Питер Де Гроот. Почти не се забелязваха следи от случилото се тук. Само петно от вода върху полираната повърхност на бюрото и остатъци от прашеца за вземане на отпечатъци, там, където хората от лабораторията не бяха почистили след себе си. Мартенс щеше да се ядоса, каза си тя разсеяно. Много се дразнеше, когато екипът за оглед на местопрестъплението оставяше подир себе си по-голям хаос, отколкото бе заварил.

Сега всички повърхности бяха покрити с тънък слой прах. Вероятно чистачката нямаше да влезе отново тук. А досега и бившата съпруга не се беше появила, за да влезе във владение на наследството на децата си. Вероятно завръщането в някогашния й семеен дом не я привличаше особено при тези обстоятелства.

Марейке се обърна към шкафа с папките. Най-добре да започне с очевидното и да потърси името на самия Де Гроот. Нахлузи гумени ръкавици, отвори чекмеджето, обозначено със съответната буква, и започна да преравя папките с дългите си пръсти.

Невероятно, но папката беше тук, точно в съответствие с предвижданията на Карпф. Стандартна папка — различаваше се от останалите единствено заради малко по-бледожълтеникавия оттенък на картона. На гръбчето нямаше етикет, а на обикновения бял етикет отпред пишеше: „Питер Де Гроот. История на заболяването“.

Марейке извади внимателно папката от чекмеджето. Отнесе я до прозореца, за да вижда по-ясно съдържанието. Първо я огледа отвън и забеляза с лек пристъп на възбуда едва забележимо петно от нещо тъмно, с маслен отблясък, в долния ъгъл на гърба. Подуши го, но не долови миризма. После отвори папката. Вътре имаше само един лист.

Име: Питер Де Гроот

Сеанс №: 1

Коментар: Неспособността на вълнение е силно изразена у пациента. Проявява нежелание за общуване и обезпокоително високо ниво на пасивност. Независимо от това има високо мнение за собствените си способности. Единствената тема, на която е склонен да разговаря, е собственото му интелектуално превъзходство. Изградил си е грандиозна представа за собствената си личност.

Поведението му не е оправдано от реалните му постижения, които могат по-скоро да бъдат определени като посредствени. Независимо от това представата за собствените му способности е поддържана от група колеги, които по неясни причини демонстрират нежелание да поставят под въпрос образа, който сам си е създал…

Марейке четеше, обзета от постоянно нарастващо смущение. Това беше някакво гротескно, извратено описание на личността на Де Гроот, ако можеше да се вярва на сведенията на неговите приятели и колеги. Но езикът явно се доближаваше до ползвания от психотерапевтите — и това потвърждаваше извода на Тони, че убиецът е разучил и възприел донякъде основите на професионалния жаргон.

Нямаше търпение да предаде папката в лабораторията. Текстът беше разпечатан на принтер, но въпреки тази анонимност имаше следи, които можеха да дадат положителен резултат. Това петно на гърба на папката например. За първи път от дни насам Марейке имаше чувството, че държи в ръцете си истинска улика.

Докато слизаше забързано към колата си, тя се ругаеше на ум. Отдавна трябваше да нареди да прегледат папките в шкафа на Де Гроот. Беше наредила претърсване на личните му документи, но тъй като покойният беше преподавател, а не практикуващ психолог, не й бе дошло на ум, че професионалната му документация би мота да съдържа нещо свързано с убийството. Ако този пропуск доказваше нещо, то бе ползата от споделената информация.

Искаше й се тя да бе открила тази следа, но поне най-сетне бе попаднала на нещо, което би дало на Тони уникален поглед към съзнанието на убиеца. При всички положения беше по-добре от нищо.

Дарко Красич седеше на шофьорското място в своя мерцедес, ядеше съсредоточено пуканки с много масло и сол и се взираше през дъжда към малкото езеро в покрайнините на Потсдам. Вратата от другата страна се отвори и на мястото до него седна някакъв мъж, свали каскета си и отръска от него дъждовните капки. Беше облечен в спортен панталон и скъпо яке с дизайнерско лого от лявата страна на гърдите. Лицето му имаше мрачното изражение на човек, убеден, че от света може да се очакват само разочарования.

— Гадно, шибано време — заяви той.

— Времето в Потсдам винаги е гадно и шибано — отвърна Красич. — Дори в Берлин да грее слънце, тук винаги е сиво и мрачно. И така, какво имаш да ми кажеш, Карл?

Карл Хаузер, детектив от криминалната полиция, се усмихна саркастично.

— Не си падаш по сладките приказки, а, Дарко?

— Карл, ние не сме приятели, нито пък някога ще бъдем. Ние ти плащаме, това е всичко. Какъв смисъл има да се преструваме? — Красич смъкна прозореца и изсипа остатъка от пуканките на земята. Дори в дъжда патиците от езерото забелязаха богатата плячка и се насочиха към колата.

— Като стана дума за пари, мисля, че разполагам с нещо, за което шефът ти би трябвало да предвиди допълнително заплащане.

— О, така ли? — „Алчно копеле“, каза си Красич. — Позволи ми аз да преценя.

— Става дума за онзи мотор, БМВ-то, нали се сещаш? Поразтърсих се малко.

— Затова получаваш пари от данъкоплатците.

Карл се намръщи.

— Виж какво, Дарко, това, което съм свършил заради вас, надминава границите на служебните задължения. Случаят със смъртта на Катерина Базлер е отписан като злополука. Имаме далеч по-важна работа, за да си губим работата с него.

— Добре, добре, Карл, оценявам усилията ти. Освен това знаеш, че винаги досега сме ти се отблагодарявали добре. И така, какво казваше, че си се поразтърсил…

— Именно. Мина ми през ума, че и моторът може да е пострадал леко. Няколко свидетели твърдят, че е закачил калника на колата. Дойде ми на ума също, че ако мотористът не е трябвало да бъде виждан в Берлин, може да го е дал на поправка някъде тук. Затова проверих всички гаражни автомонтьори, които са се специализирали в поправка на мотори. Адски шибана работа беше — той замълча като дете, което очаква да бъде похвалено.

— Имаш ли някакви резултати? — попита Красич, който нямаше намерение да му угажда повече. Колкото и да им беше полезен Карл Хаузер, той си оставаше едно подкупно ченге, а Красич не обичаше хора, които предават своите.

— Накрая открих двама автомонтьори в Лихтенберг, които казват, че подменили предната вилка на такъв мотор. Помнят го по две причини — първо, защото чакали цяла седмица да им изпратят резервната част от заводите на БМВ, а освен това собственикът бил англичанин. Предположили, че регистрационният номер е фалшив, и за всеки случай си записали и номера на двигателя.

— Защо не са се обадили навремето? — попита подозрително Красич.

— Твърдят, че не знаели нищо за злополуката. Не четат вестници и не следят местните новини.

— Задници — измърмори Красич. — Предполагам, че собственикът не е платил за ремонта с кредитна карта?

— Не ни е улеснил дотолкова — призна Хаузер. — Платил е в брой.

— Значи няма никакъв напредък — Красич смъкна отново прозореца и запали пура, без да предлага на Хаузер.

Хаузер се ухили.

— Именно тук грешиш, Дарко. С номера на двигателя успях да проверя в заводите на кого е продаден моторът. И тук стигаме до нещо много странно — той помълча, очаквайки ефекта от думите си.

— В какъв смисъл странно?

— Моторът е продаден на централата на криминалната полиция на Великобритания, и според регистрите, не е сменял собственика си — Хаузер се извъртя на място, за да прецени въздействието на казаното върху Красич.

Изражението на сърбина не се измени. Той захапа пурата, всмука дим, извърна се и издиша така, че димът се проточи на тънка струйка през пролуката на прозореца. Не искаше Хаузер да забележи до каква степен го смути наученото. Прекалено дебела ставаше напоследък английската връзка. Красич не вярваше в съвпадения. Смъртта на Катерина беше причинена от някакъв англичанин на мотор; бизнесът закъса тъкмо в британския сектор, и то точно след една загадъчна и гадна смърт; на всичкото отгоре се появява някаква англичанка, която кара шефа да си загуби ума. Това го безпокоеше извънредно много.

— Странно, разбира се — призна той накрая. — Има ли начин да разберем кой точно го кара?

Хаузер удари с длан по коляното си.

— На теб никога не ти е достатъчно, нали? Аз прокопах тунел да ти доставя тези сведения, а ти искаш още.

Красич бръкна в джоба си и извади портфейл.

— Не съм единственият ти клиент, нали? — той отброи няколко банкноти. — Ето ти допълнителното възнаграждение. Ако можеш да ни дадеш име, ще получиш много повече.

Хаузер взе парите с два пръста, като че ли едва сега се бе сетил, че това, което върши, е мръсно и противно.

— Поемам огромен риск — изхленчи той.

— Ако искаш да живееш от полицейска заплата, твоя си работа — отвърна Красич, без да си дава труд да прикрива презрението си. — Има ли още нещо, което трябва да ми кажеш?

Хаузер нахлупи каскета на сивеещата си коса.

— Говори се, че единият от братята Арджуни се опитва да изземе териториите на някои от уличните търговци на Камал. Ще се наложи да запушите дупката, иначе ще си загубите дистрибуторите.

— Благодаря за съвета, Карл — каза саркастично Красич. — Арджуни работи за мен. Така че го остави на мира.

— Също като Марлене Кребс, а? — захили се другият. — Добре се справи там, Дарко. Чувам, че детето също изчезнало. Чиста работа.

— На това му викат предупреждение, Карл. И е редно човек да му обърне внимание.

Хаузер отвори вратата на колата.

— Не е необходимо да се държиш така с мен. Ще се обадя скоро.

Красич запали мотора още преди Хаузер да затвори вратата. Докато колата описваше широк завой и се отправяше към изхода, той промърмори под нос:

— Умирам от нетърпение.