Последно изкушение

Глава 17

Ръцете му движеха ловко контролните лостове на малкия кран, с който вдигаше фолксвагена си от задната палуба на „Вилхелмина Розен“. Това беше моментът, в който той преминаваше от един живот в друг, когато преставаше да бъде уважаваният шкипер на един красив рейнски кораб и се превръщаше в изпълнител на смъртни присъди. Довечера щеше да ликува отново, щеше да отпразнува новата си победа между бедрата на някоя бременска проститутка.

Обви с ръце широкия си гръден кош, прегръщайки се сам. Само ако знаеха кого приемат в леглата си! Той беше човекът, който ставаше причина от мрака да се роди светлина. Той беше превърнал мрака на душата си в скъпоценност, която грееше вътре в него, и сега насочваше ярките й лъчи към мрачните тайни на миналото, за да ги извади на бял свят.

Той предполагаше, че все някога, макар и не много скоро, някой полицай ще направи връзка и ще забележи, че всички негови жертви са превръщали човешки същества в експериментални животни в името на собствените си егоистични цели. Всеизвестно беше, че полицаите не умеят да пазят тайна. Информацията щеше да изтече в медиите и в момента, в който хората осъзнаеха, че в името на науката се извършват престъпления, експериментаторите с мозъци трябваше да преустановят работата си. Щеше да има публични протести, нещата нямаше да продължават постарому. Тогава той щеше да може да спре.

Това нямаше да му струва усилие, защото щеше да знае, че е изпълнил мисията си. Той не беше някакъв психопат, който убива за удоволствие. Вярно беше, че отмъщението просветли най-сетне съзнанието му и му даде възможност да заеме своето място в света като истински мъж, но това беше допълнителен късмет. И да престанеше да убива, нямаше да стане отново импотентен, защото не се възбуждаше от самите убийства. Не беше перверзен тип, а човек с мисия. Не изпитваше никакво удоволствие от това, което вършеше — удоволствие му доставяше символичното значение на делото му. За него удоволствието беше да пори водите на борда на „Вилхелмина Розен“. Другата част от живота му беше просто работа, нищо повече. Корабът му доставяше истинска радост.

Бяха пристигнали по разписание. Пуснаха котва край кея на Везер навреме, така че успяха да разтоварят още същия следобед. Щяха да товарят отново едва утре сутринта в десет. Всичко се развиваше по план. Прекараха „Вилхелмина Розен“ до мястото, където щяха да товарят въглища, и той остави Гюнтер на борда, за да може да се заеме с личните си дела на сушата.

Спусна внимателно колата на дока и освободи куките.

— Тръгвам — подвикна той към Гюнтер.

— На някое интересно място ли ще ходиш? — Гюнтер дори не вдигна очи от книгата, която четеше.

— Имам срещи в две корабни агенции. Не бих имал нищо против да взема още поръчки.

Гюнтер измърмори нещо неясно.

— Вече почти не се прибираме у дома.

— За какво ти е притрябвал Хамбург? Разведен си, и дори когато сме у дома, не се виждаш с децата си.

Гюнтер вдигна очи от книгата.

— Приятелите ми са в Хамбург.

— Ти имаш приятели навсякъде — отвърна той и заслиза по стълбичката. Не искаше да се разделя с Гюнтер, но намирането на нов член на екипажа не беше толкова неосъществима задача. Ако Гюнтер не харесваше новите маршрути, наложени от неговата мисия, можеше да напусне. Но разбира се, в наши дни трудно се намираше добра работа на речен кораб. Доколкото можеше да прецени, надали щеше да се наложи да му търси заместник. Но му се щеше той да не беше подхващал разговор за Хамбург тъкмо сега. Темата му заприлича на кука, която го дърпаше назад, към миналото, а той толкова искаше да върви напред, към бъдещето.

Засега бъдещето го чакаше в Бремен, само на няколко километра от тук. Не можеше да се отрече, че беше успял да съчини много убедителна легенда. Беше я разработвал дълго и старателно. Първоначално мислеше да се представи като колега, но прецени, че така може лесно да бъде разкрит. Учените постоянно се срещаха по разни конгреси и конференции; съществуваше сериозна опасност жертвата да познава лицето, за което щеше да се представи. Освен това сега, с тези бързи връзки по електронната поща, проверката можеше да се направи много бързо. Но какво друго би накарало хората, които го интересуваха, да приемат да се срещнат с него?

Суетата, това беше разковничето. Всички те обичаха да говорят за себе си и за своята работа. Бяха толкова уверени, толкова убедени, че знаят всичко най-добре. Но как би могъл да се възползва от тази самоувереност?

Трябваше да открие отговора в новите технологии. Те създаваха огромни възможности да се представяш за друг човек. Вече имаха компютър на борда — голяма част от поръчките и инструкциите им пристигаха по електронен път.

Беше впечатлен от възможностите, които се откриваха за осъществяването на мисията му по този начин. Затова нареди на момчетата да потеглят обратно за Хамбург, даде им едноседмична почивка, купи си лаптоп и се зае да изучава усилено възможностите на интернет и уебдизайна. Регистрира домейн на името „психодиалог.ком“ и създаде уебсайт, на който се рекламираше предстоящата поява на „Психодиалог“ — онлайн списание, посветено на съвременните постижения в областта на експерименталната психология. Беше се нагълтал с достатъчно професионален жаргон от трудовете на собствените си жертви, за да успее да придаде на сайта убедителен вид.

После си поръча визитни картички, които го представяха като Ханс Хохенщайн, главен редактор на „Психодиалог“. Прати по електронната поща на жертвите си писма с покани за среща, на която да поговорят за тяхната работа. Останалото тръгна от само себе си. Един от преподавателите му в компютърния курс, който сам си беше признал, че е бил хакер, му показа как да изпраща съобщения, съдържащи нещо като логическа бомба със закъснител, благодарение на която се самоизтриваха от компютъра на получателя след изтичането на определен период от време. Така успя да заличи и тези дребни потенциални улики.

Тази вечер доктор Маргарете Шилинг щеше да понесе последиците на собствената си суета и жестокост. Провери упътването, което му беше изпратила, наслаждавайки се на доброволния й принос за собственото й унищожение. После потегли.

Тя живееше на една улица в покрайнините на града. Това беше място, където провинцията се беше вкопчила в града с разкривени старчески пръсти — няколко разкривени дървета и проскубана тревица напомняха, че тук някога е имало незастроени пространства. Сега последните останки от природа разделяха новопостроените сгради, за да създават у обитателите им илюзията, че живеят извън града. Те можеха да поглеждат през прозорците към хилавите горички и да си въобразяват, че владеят всичко, което виждат, докъдето поглед стига, да пренебрегват факти, че грозните им квадратни къщи, всяка с по две дневни, три спални, отделна баня и тоалетна и вградена кухня, се повтаряха до безкрайност по улицата като уродлива поредица близнаци. Не разбираше какво ги бе привлякло да живеят тук. Би предпочел малък апартамент в центъра, вместо да живее на просторно, но грозно място. А още по-добре беше да живееш на кораб, в един подвижен свят, който те съпровожда в пътуванията ти, и всеки ден да виждаш през прозорците си нова гледка.

Той подкара бавно колата по улицата. Лампите вече бяха запалени, за да разпръснат мрака на дъждовната вечер. Започна да оглежда номерата на къщите. Домът на Маргарете Шилинг не се отличаваше по нищо от къщите на съседите й. Въпреки че вратите бяха боядисани в различни цветове и пердетата се различаваха по десен, къщите се сливаха в една аморфна маса. Нейната кола беше паркирана пред входа на гаража. Замисли се дали колата му няма да се набие на очи, ако я паркира направо на улицата, докато всички останали коли бяха прибрани в гаражи или поне паркирани във входните алеи на къщите. Забеляза, че зад нейното старичко ауди е останало достатъчно свободно място, затова реши да паркира голфа си там.

Тръгна към входната врата с чанта в ръка. Надяваше се съседите да са заети със собствените си грижи и да не го забележат. Но и да го видеха, надали биха запомнили толкова невзрачен човек. У него забележителна беше душевността, не външността. Позвъни и зачака. Вратата се отвори и на прага застана не много едра жена, средна на ръст. „Мога лесно да я вдигна“, помисли си той доволно. Прошарената й руса коса беше прибрана назад в конска опашка, така че откриваше умореното и угрижено лице. Тушът за мигли беше леко размазан около очите й, като че ли ги беше търкала неволно. Беше облечена в черен панталон и кафяв пуловер от изкуствена материя, който прикриваше очертанията на фигурата й.

— Господин Хохенщайн? — попита тя.

Той кимна.

— Доктор Шилинг, приятно ми е да се запознаем.

Тя отстъпи назад и го покани с жест да влезе.

— Направо — насочи го тя. — Дано нямате нищо против да разговаряме в кухнята — тя е най-удобното място в цялата къща.

Беше се надявал, че ще го покани в кабинета си. Но когато влезе в кухнята, установи, че тя е идеална за целите му. Насред помещението стоеше изподраскана чамова маса — напълно подходяща за предстоящата церемония. По-късно щеше да отиде в кабинета й и да остави каквото трябва в документацията й. Засега кухнята щеше да свърши работа.

Обърна се, когато Маргарете влезе след него, и й се усмихна.

— Уютно място.

— Прекарвам тук по-голямата част от времето — тя мина покрай него и отиде при печката. — Какво да ви предложа? Чай, кафе или нещо по-силно?

Той прецени разстоянията. Хладилникът даваше най-добра възможност.

— Една бира, ако може — отвърна той, съзнавайки, че тя трябва да му обърне гръб, за да я извади.

И всичко започна отначало. Ръцете и мозъкът му действаха в съвършен синхрон, спазваха утвърдената рутина без объркване и грешки. Той тъкмо се беше навел, за да завърже левия й глезен за крака на масата, когато резкият звук на звънеца го накара да трепне и да се изправи. Въжето се изплъзна от пръстите му. Сърцето му се заблъска в гърдите. Паника се надигаше в гърлото му и заплашваше да го задуши. Пред вратата стоеше някой — само на десетина метра разстояние от него. Някой, който очакваше Маргарете Шилинг да отвори вратата.

Не би могла да има друга уговорка, започна да се убеждава той. Знаеше, че той ще дойде, следователно не би поканила още някого. Сигурно беше някой от търговците, които предлагат стоки от врата на врата, каза си той, налагайки си да запази спокойствие. Или някой от съседите, който бе видял колата й отпред и предполагаше, че тя си е у дома. Сигурно беше така. Нали?

Отново се разнесе звън, този път по-продължителен. Не можеше да реши какво да предприеме. Отстъпи встрани от масата, където лежеше разпъната Маргарете, все още напълно облечена. Ами ако посетителят се окажеше упорит и заобиколеше отзад? Достатъчен щеше да бъде само един поглед през прозореца в ярко осветената кухня. Той затърси ключа на лампата. Тъкмо когато го натискаше, се разнесе друг звук, който го изплаши повече от звънеца. Звукът на ключ, който се превърта в ключалката.

Той се закова на място, с пресъхнала уста, и затърси изход. Външната врата се отвори и се чу мъжки глас:

— Маргарете?

Вратата се затвори и се чуха стъпки, които наближаваха към кухнята.

— Аз съм — каза мъжът.

Той сграбчи един тежък чугунен тиган от печката и се прилепи към стената зад вратата. Вратата се отвори и пред него се очерта висока фигура на мъж, който прекрачи прага и спря. Отвън влизаше достатъчно светлина, за да може новодошлият да забележи проснатата на масата жена.

— Маргарете? — повтори той и посегна към ключа на лампата.

Тиганът се стовари върху тила му и мъжът се свлече на колене като заклан бик. Горната част на тялото му се залюля за миг, после той се строполи по очи.

Хвърли тигана, който издрънча шумно, и запали отново лампата. Натрапникът се търкаляше на пода, от носа му се стичаше струйка кръв. Беше му все едно дали е мъртъв или в безсъзнание, стига само да не му пречеше да си свърши работата докрай. Ритна го яростно в ребрата. Копеле. За какъв се имаше, че се беше осмелил да му обърква плановете?

Той се зае припряно със задачата си. Приключи със завързването, после отлепи рязко лентата от устата й. Налагаше се от време на време да проверява дали мъжът не идва в съзнание и това го бавеше допълнително. Не си направи труд да обяснява на мръсницата защо съдбата й ще послужи за назидание. Тя му беше объркала ритуала, беше му съсипала удоволствието от добре свършената работа, и не заслужаваше да узнае, че това, което трябваше да й се случи, има съвсем основателна причина.

Това, че трябваше да действа прибързано, го раздразни повече, отколкото би предположил. Успя да се справи добре със скалпирането, но все пак работата не беше толкова прецизна, колкото би искал. Ругаеше като истински моряк, докато довършваше работата си в кухнята, забърсваше всички повърхности, до които ръцете му биха могли да се докоснат, и накрая, когато мина покрай непознатия, го ритна за последен път в бъбреците.

Оставаше само папката. Изтича нагоре и започна да оглежда стаите — не искаше да пали лампи, за да не привлече нечие внимание. Първата стая очевидно беше нейната спалня — вътре имаше голямо легло и едната стена беше заета от вграден гардероб. Втората приличаше на детска — на стената имаше окачен плакат на „Вердер“ — Бремен, на масата под прозореца — Плейстейшън.

Най-сетне стигна до задната стая, която беше обзаведена като работен кабинет. Извади едно от чекмеджетата на старинната кантонерка и пъхна вътре папката. Не го интересуваше дали я оставя на точното място. Искаше само да приключи и да излезе от тук, преди нещата да се объркат още повече.

Провери за последен път дали непознатият все още е в безсъзнание, после отвори предпазливо външната врата. Навън цареше спокойствие. Видя един фолксваген пасат, паркиран пред къщата, но за щастие изходът за неговата кола не беше блокиран. Свел глава, той напусна бързо дома на Маргарете Шилинг и влезе в колата.

Потните му ръце се хлъзгаха по волана, пръстите му бяха изтръпнали и трепереха. Струйки пот се стичаха и по слепоочията, и под косата му. Наложи си да се движи бавно по спокойните улици на предградието. В мислите си чуваше отново и отново ужасния звук на отварящата се врата, и всеки път сърцето му се свиваше от ужас. Страхът заемаше познатото си място в душата му, и той се бореше срещу него, стенейки, докато продължаваше да шофира. Когато стигна улицата, която водеше към доковете, беше успял да успокои дишането си. За първи път, откакто се беше заел с изпълнението на мисията си, бе застанал лице в лице с опасностите, които тя криеше. И това никак не му хареса.

Но това не беше повод да се отказва. Имаше нужда от нещо, което да го накара да забрави паниката. Имаше нужда от жена. Когато наближи една редица барове, чиито витрини грееха с жълтеникава светлина, той намали. Тук щеше да намери това, което му трябваше. Щеше да открие някоя уличница и да прави с нея, каквото си поиска, докато отново постигнеше просветление.