Последно изкушение

Глава 27

Стаята явно бе обзавеждана по модел, взет от ловна хижа от деветнайсети век. Стените бяха покрити с дървена ламперия, тук-там по тях бяха окачени тежки маслени пейзажи. На едната стена имаше препарирана глава на елен, на другата — глава на глиган. Стъклените им очи проблясваха на светлината на свещите. В голямата камина гореше буен огън, от двете й страни бяха поставени две големи кожени кресла. В средата на стаята имаше малка кръгла маса, по която блещукаха сребърни прибори и кристални чаши върху безукорно бяла покривка. Но всичко това беше елегантна имитация.

Също като мен, каза си Карол. Не беше очаквала да се види с Тадеуш толкова скоро, след като си тръгна така рязко от лодката му. Но само час след като се върна в апартамента си, на вратата се позвъни и й донесоха букет — толкова огромен, че жената, която го носеше, почти не се виждаше зад него. На картичката в букета пишеше:

Тя изпита почти физическо облекчение. Раменете й се отпуснаха, мускулите на гърба й — също. В крайна сметка не беше объркала нищо. За щастие реакцията, която бе плод на моментната й преценка, се оказа правилна — точно тази, с която бе успяла да го обезоръжи. Когато й се обади, той съумя да се извини, без да се унижава. И тя прие поканата за вечеря. Искаше й се да обсъди стратегията си с Тони, но не можа да се свърже с него. Щеше да се наложи да разговарят късно през нощта.

За да стигнат до сепарето, взеха асансьора до седемнайсетия етаж на един от новите небостъргачи на Потсдамер Плац, и прекосиха фоайето на модерния ресторант. Когато прекрачиха прага, тя изпита чувството, че се озовава в друг свят. Карол не можа да потисне напиращия смях.

— Това е абсурдно — каза тя.

Тадеуш засия от удоволствие.

— Надявах се, че ще го кажете. Не мога да приема всичко това сериозно, но кухнята им е изключителна, и ми се струва, че е преживяване, което си струва да имаш поне веднъж в живота си.

Седяха край огъня, а сервитьорът беше налял шампанско в чашите и се беше оттеглил дискретно, след като посочи звънеца, с който можеха да го викат, когато решаха да поръчат вечеря.

— Наистина съжалявам за днес. Имам чувството, че приликата ви с Катерина ме смущава и не мога да разсъждавам нормално. Освен това параноята е почти неизбежна част от нашата работа — каза Тадеуш.

— Много се ядосах, не отричам — отвърна Карол, като придаде известна острота на тона си. — Не съм свикнала да ме обявяват за убийца.

Той сведе глава в израз на съжаление.

— Това наистина не е подходяща основа, на която да се гради взаимно доверие. Срамувам се от себе си, ако това може да ме извини донякъде.

— Нека забравим цялата история. Обещавам да не си тръгвам, ако вие обещаете да не ме питате дали убивам деловите си партньори — отвърна тя усмихнато.

— Обещавам. Мога ли да удостоверя добрите си намерения, като ви помоля да опишете подробно предложението си за съвместна работа?

Карол почувства, че стомахът й се свива от вълнение. Съзнаваше, че това е един от многото пробни камъни за операцията. Пое си дълбоко дъх и започна отново да описва предполагаемата дейност, която развиваше в Източна Англия.

— В замяна на това, че получават храна и покрив над главите си, ще ми работят в продължение на една година безплатно. В края на този срок получават италиански паспорт и свободата си. Това са условията на сделката — каза тя категорично.

Той повдигна вежди.

— Своего рода робство, така ли?

— Предпочитам да го определям като работа при предварително договорени условия — отвърна тя. — Очевидно е, че приемам само пълнолетни. Семейства не ми трябват — децата не ми вършат работа.

Карол се учуди на лекотата, с която играеше ролята на коравосърдечна делова жена — такава, каквато се предполагаше, че е. Като че ли изваждаше на бял свят някакви страни от собствената си личност, за чието съществуване сама не бе подозирала. Не беше убедена, че тази студена и пресметлива личност й се нрави, но наистина й костваше удивително малко усилия да възприеме поведението на Каролайн Джексън.

— Не транспортирам деца.

Карол повдигна вежди.

— Не очаквах от вас проява на сантименталности.

— Не го правя нито от сантименталност, нито от прекалена чувствителност — отвърна той. — Децата се контролират по-трудно, плачат, вдигат шум. Освен това предизвикват у родителите прояви на безсмислен героизъм. По-добре е да бъдат избягвани. Така че, ако решим да работим заедно, можете да бъдете спокойна, че няма да ви пращам деца.

Сега вече думите му бяха недвусмислени. Карол прецени това с тихо задоволство. По някакъв начин беше успяла да проникне отвъд защитните стени, които бе издигнал около себе си. През ум не й мина, че неговата откровеност се дължеше на факта, че тя се намираше на негова територия — ако се разбереше, че представлява опасност за него, можеше да изчезне без следа. Ако се бе замислила за тази възможност, никога не би събрала смелост да вдигне мизата, но тя го направи.

— Радвам се, че започнахме да се разбираме. Само че, преди да започнем да уговаряме условията, настоявам да видя лично как работите. Вие можете да ме пожертвате винаги, когато пожелаете — достатъчно е едно телефонно обаждане до съответните институции в Англия. Затова искам да се убедя, че партньорът ми работи също толкова професионално, колкото и аз.

Това беше предизвикателство — все едно беше хвърлила ръкавица, която лежеше между двамата. Тадеуш я загледа. Наблюдаваше играта на пламъците върху тези черти — едновременно непознати и близки като чертите на собственото му лице.

— От къде да знам, че мога да ви се доверя?

— Нали ви казах. Вие имате сведения за мен. Ако аз ви издавам тайни от моята работа, редно е и вие да отговорите със същото. Не бързайте. Не решавайте днес. Обмислете предложението ми. Направете всичко необходимо, за да се уверите в благонадеждността ми. Но ако не желаете да ми докажете на практика, че можете да ръководите сериозен бизнес, и аз не съм склонна да рискувам с вас.

Той отново я изгледа. Лицето му беше непроницаемо. Карол се зачуди дали не беше прекалила с настояванията си. Може би беше прибързала. Да не би да го беше изпуснала още преди да беше налапал истински въдицата? Внезапно устните му се извиха в усмивка.

— Ще видя какво мога да уредя. А сега нека се съсредоточим върху удоволствията.

Тя почувства как възторгът се надига у нея като вълна. Наистина имаше изгледи за успех — усещането беше прекрасно. Тя подви крака под себе си, както седеше на голямото кожено кресло, и отвори менюто.

— Защо не?

Докато четеше подробния доклад на Марейке, Тони си мислеше, че най-лошото, което съпровождаше работата на профайлъра, бяха смъртните случаи, които не е успял да предотврати. Той работеше с цялата си същност, влизаше под кожата на престъпника, съумяваше да намери смисъл в едно поведение, което останалият свят отписваше просто като чудовищно или перверзно. Той като че ли водеше диалог с мъртвите, който му даваше възможността да навлезе и в съзнанието на живия убиец. На теория това би трябвало да осигурява на полицаите жалони, които да поставят на картата на събраната от самите тях информация, пътни знаци, които да им показват правилната посока. Така че, когато списъкът на жертвите се попълнеше с ново име, за него бе невъзможно да не приема това като лично поражение.

Съзнаваше колко е важно да не позволява дълбокото разочарование да подкопава увереността му, че е на правилен път. Нищо от това, което му беше съобщила Марейке, не противоречеше на досегашната му теория. Трябваше просто да анализира новия материал и да го вгради в съществуващия профил. Той си повтаряше упорито, че става дума просто за натрупване на данни, а не за прикрита критика на работата му или за показател за провал.

Можеше почти да си повярва — но не напълно. Препрочете описанието на всичко, което убиецът бе причинил на доктор Калве, и стисна устни, когато видя във въображението си сцената на престъплението. Дребната, крехка, нищо неподозираща жена е била лесна жертва за Джеронимо. Странно, каза си той. Повечето убийци биха се насочили първо към по-лесната мишена. Но тъкмо този беше толкова уверен в способностите си, че се бе обърнал първо към по-големите предизвикателства. Тони се зачуди дали това, че в Бремен едва не му бяха попречили, не беше смутило дотолкова самоувереността му, че той да се е насочил към по-лесна жертва — в опит да възстанови вярата във възможностите си.

Сигурно си го преживял като шок — някой да влезе точно когато си на върха на блаженството — проговори той тихо. — Справил си се все пак, но случилото се сигурно те измъчва. Затова ли уби тази жена в служебния й кабинет? Може би си се надявал, че там никой няма да ви смути, защото срещата ви е била определена за вечерта, когато всички вече са си били отишли?

Какъвто и да беше отговорът на този въпрос, разликата в подхода доказваше, че Джеронимо може да проявява известна гъвкавост при извършване на престъпленията. Но изнасилването и опитът за удушаване не бяха признаци на способност за адаптация. Те навеждаха на съвсем различни мисли. Той придърпа лаптопа и започна да пише.

Тони препрочете това, което бе написал, после го прати на Марейке и на Петра, и още едно копие на Карол. Ако се съдеше по разказа на Марейке, случаите вече бяха затънали в бюрократичната тиня. Всички данни се предаваха по специално осигурен канал в централата на Европол в Хага. Той се надяваше, че там ще осъзнаят колко спешно трябва да се води разследването. В противен случай на съвестта им щеше да тежи още един човешки живот.

Тадеуш изпрати Карол до вратата на жилищната сграда.

— Благодаря — каза тя на сбогуване. — Вечерта беше много интересна.

Той взе ръката й, целуна я и се поклони дълбоко.

— Благодаря, че приехте поканата. Ще се обадя, нали може?

Обзета от облекчение, че той не се опита да се самопокани на кафе, Карол кимна.

— Ще чакам. Лека нощ.

Взе асансьора до третия етаж и влезе право в апартамента си. Ако той стоеше долу на улицата и гледаше прозорците, щеше да се убеди, че се е прибрала. Докато вървеше към спалнята, Карол дръпна ципа на роклята си и я свлече в движение. Искаше да види Тони, но не искаше да отива при него, облечена в дрехите на Каролайн Джексън, които бяха поели аромата от пурата на Тадеуш. Взе чисти джинси и тениска и ги нахлузи набързо, после слезе по стълбите до неговия апартамент, като проверяваше дали площадките са празни, преди да излезе на тях.

Когато той отвори вратата, й се стори напрегнат. Но като се има предвид, че беше прекарал деня, анализирайки убийството на своя добра позната, би било по-странно, ако я беше посрещнал с усмивка на уста. Тя пристъпи напред и го целуна по бузата. Той я прегърна силно и каза:

— Добре, че дойде. Как мина днес?

— Интересно беше — отвърна Карол. — Като в популярното проклятие „Дано ти се падне да живееш в интересно време“.

Тони я поведе към дневната, където завесите вече бяха спуснати, и двамата седнаха в двата противоположни края на дивана — продължаваха да проявяват неувереност в промяната на отношенията им.

— Разказвай — каза той и й наля чаша вино от отворената бутилка, която стоеше на масата.

Карол започна да описва събитията от деня. Той я слушаше съсредоточено, склонил глава на една страна. Накрая каза:

— Такова нещо можеше да се очаква. Естествено беше да настъпи момент, в който приликата между теб и Катерина да го изнерви дотолкова, че да стане мнителен.

— Е, колкото и да е било предсказуемо, аз не го очаквах. За момент нямах никаква представа как би трябвало да реагирам.

— Действала си по инстинкт, а това при теб винаги дава добър резултат. Имаш много точен инстинкт, Карол, и това ти е помогнало и днес. Не си се отдръпнала уплашено, а си нападнала — най-добрият начин да отклониш мислите му от гризящото го съмнение. Но не се учудвай, ако случаят се повтори.

— Какво да правя, ако се повтори? Отново да се засегна?

Тони разроши косата си с пръсти.

— Нямам готов отговор за всичко, Карол. Ако трябва да бъда откровен, рядко съм се чувствал толкова неуверен, колкото тази вечер.

Карол повдигна вежди.

— Доколкото си спомням, ти поиска да ми помагаш за тази работа — възрази тя.

— Знам, но сега не съм убеден, че бих понесъл отговорността, ако предложа някакъв ход, в резултат на който нещата се объркат — каза Тони с уморена усмивка.

Карол несъзнателно се отдръпна от него.

— Знаеш ли, ти би могъл да изнасяш лекции на тема „чувството за вина“ пред католици. Тони, разбери ме, имам нужда от съвет. Поемам отговорността за собствените си действия.

Той се прокле вътрешно, че пак не беше улучил правилния тон в разговора си с нея.

— Искаш съвет, така ли? — попита той рязко. — Добре тогава, без каквато и да било предубеденост бих казал, ако Радецки отново ти зададе същия въпрос, да му кажеш, че не си убила Озбърн и нямаш представа кой го е убил. И че приликата ти с Катерина те смущава не по-малко, отколкото смущава него. Че не искаш да възникне впечатлението, че експлоатираш личната му скръб за собствена изгода. Освен това, честно казано, за теб би било по-логично да се откажеш от цялата история, защото е всеизвестно, че не е никак трудно човек да си осигури незаконна работна ръка.

Карол кимна.

— Благодаря, ще го обмисля — каза тя сухо.

Тони поклати глава.

— Искаш ли да се извиня и да започнем отново? Виж какво, и двамата сме уморени и изнервени — хайде да не си го изкарваме един на друг — той взе ръката й — беше топла — и преплете пръсти с нейните. — Кажи ми как се чувстваш.

Карол сви рамене.

— Трудно е да го опиша. Смесица от приятна възбуда, защото съзнавам, че се справям по-добре, отколкото изобщо можех да се надявам, и абсолютен ужас, защото знам, че ако объркам нещо, нямам вариант за отстъпление. Живея на постоянни приливи на адреналин, а това е много изтощително. Затова предпочитам да не мисля за себе си. Кажи ми как се справяш ти.

— При мен няма кой знае какъв повод за възторзи. Има четвърто убийство.

Очите й се разшириха ужасено.

— Толкова скоро? Станаха много начесто.

— При това той вече не съумява да се владее — Тони описа накратко това, което бе научил от Марейке по-рано същата вечер. — Искаш ли да видиш черновата на профила?

— Ако нямаш нищо против.

Той стана, отиде до папката и извади от нея няколко листа.

— Заповядай — каза той и й ги подаде. — Искаш ли кафе?

— Да, моля — отвърна Карол, която вече четеше познатото встъпително предупреждение. Докато той вареше кафето, тя изчете съсредоточено краткия текст. Тони влезе с кафето, след като тя приключи с четенето.

— Е, какво ще кажеш? — попита той. — На мен ми се струва, че на места не е съвсем убедително. Не мисля, че мога да предложа нещо, което наистина да тласне напред разследването.

— Като се вземе предвид колко малко данни си имал за основа, бих казала, че си се справил много добре — опита се да го успокои Карол. — Очевидно най-важното в твоята теория е, предположението, че той работи на кораб.

— Да, но имаш ли някаква представа колко натоварен е търговският трафик по водните пътища на Холандия и Германия? По реките плават сигурно хиляди кораби, а нашият човек може да работи на който и да било от тях. Нямам дори представа до каква степен се регистрират пътуванията на търговските кораби. Поговорих тази вечер с Марейке. Доколкото тя знае, регистрира се минаването на кораби през шлюзове, както и акостирането им тук или там, но това не стеснява особено кръга на търсене — ровенето из документацията може да отнеме месеци. А ние не разполагаме с месеци, Карол.

— А дори да предупредят потенциалните жертви, това няма да помогне за залавянето му — допълни тя.

— Именно. Възможно е той просто да спре за известно време и да се появи, след като разработи нова стратегия да залавя жертвите си.

— След като ползва интернет, не бихме ли могли да проверим из интернет книжарниците за някой, който наскоро е поръчвал много наръчници по експериментална психология? — попита тя.

Тони сви рамене.

— Ако той действително живее на кораб, сигурно му е по-удобно да си купува книгите, вместо да ги поръчва, за да пристигнат на адрес, където сигурно не се появява в продължение на седмици.

— Вероятно си прав — тя се опитваше да не говори с прекалено обезверен тон. — А какво става с идеята ти за ЩАЗИ?

— Петра ми е уредила среща с един историк за утре. Но и по тази линия би се наложило да търсим игла в купа сено.

— Много ми е интересно да разбера какво си е внушил, че прави всъщност — каза замислено Карол. — Ако ти си прав, и той си е въобразил, че животът му е съсипан, защото някой негов близък е бил подложен на психически инквизиции, каква е целта, която преследва с тези убийства? Обикновено отмъщение? Или прави опит да изпрати по-общо послание?

— Е, зависи от това дали говорим за съзнателни или подсъзнателни мотиви — отвърна Тони. — Бих казал, че на подсъзнателно ниво се опитва да утвърди себе си. Но тъй като това му звучи прекалено лично и дребнаво, е успял да се убеди, че разчиства авгиевите обори на психологията. Посланието му е следното — „Ако си позволявате да се ровите в мозъците на хората, заслужавате смърт“.

Карол въртеше намръщено чашата с кафе в ръцете си.

— Знам, че това, което ще ти кажа, ще прозвучи като изсмукано от пръстите — но възможно ли е все пак той да приема престъпленията си като своеобразно лечение? Своеобразна окончателна терапия? Чиято цел е пациентите да не се отдават занапред на порочни занимания?

Тони обичаше най-много точно тази част от съвместната си работа с Карол. Ходът на разсъжденията й можеше да стане много ексцентричен и тогава тя предлагаше идеи, които или не биха му минали през ум, или би отхвърлил незабавно като напълно невероятни. Беше го правила и преди, и се беше оказвало, че той греши, а тя е права.

— Знаеш ли, идеята никак не е лоша — каза той бавно. — Но накъде би ни отвела всъщност?

— Не съм сигурна… — Карол се взираше в стената срещу себе си и се опитваше да облече в думи мисълта, която се криеше в някакво ъгълче на съзнанието й. — Ако той се възприема като някакъв инструмент на възмездие, не е ли възможно да е решил да унижава жертвите си още по-жестоко, използвайки собствените им оръжия? Дали не е възможно да е писал писма до научни списания, в които ги критикува или възразява срещу работата им? Не е зле да се преровят съответните сайтове, особено като се има предвид, че той се представя като журналист от онлайн списание.

Тони кимна.

— Възможно е. Най-малкото, струва си да се провери.

— Ами ако е пращал оплаквания от тях до съответните катедри? — погледът на Карол беше вперен някъде в далечината. — Може би възприема срещата си с жертвите като своеобразен терапевтичен сеанс?

— Искаш да кажеш, приема тях за пациенти, а себе си като лечител?

— Именно. Какво ще кажеш?

— Не е изключено. И после? — Тони искаше да разбере до къде Карол ще развие идеята си.

Тя се плъзна по дивана и се облегна на него.

— После нищо. Съжалявам, аз бях до тук.

— Не съжалявай, вдъхновението не идва по поръчка. Ще кажа на Петра и Марейке да потърсят всякакви форми на публична или професионална критика, на която са били подлагани жертвите на убийствата — той обви с ръка раменете й.

— Колко ми е удобно така — въздъхна Карол. — Изобщо не ми се иска да се влача догоре.

Тони преглътна мъчително.

— Можеш да останеш, ако искаш.

— Мисля, че е по-добре да си тръгна. Толкова дълго сме чакали, докато стигнем до тук… Не ми се иска сянката на Радецки да падне върху първия ни път заедно. Искам да бъдем само аз и ти, да бъде наистина много хубаво. — Тя повдигна лице към него. — Мисля, че мога да почакам още малко.

Той се наведе и я целуна нежно по устните.

— Доколкото разбирам, си твърдо решена да не ми оставиш никаква възможност за извинение, ако се проваля — усмивката му прикриваше искрена тревога.

— Престани веднага — Карол постави пръст върху устните му. — Аз не се тревожа, и ти не би трябвало да мислиш такива неща. — Тя се измъкна от прегръдката му. — А сега смятам да си легна. И двамата сме се натоварили с прекалено много отговорности, за да си позволим да прекарваме безсънни нощи. — Изправи се и допълни: — Не ме изпращай. До скоро.

Той я проследи с поглед, докато тя прекосяваше стаята. Наслаждаваше се на топлината от изпълнилото го задоволство. Може би, може би този път всичко щеше да бъде наред.

Красич пристигна в апартамента на Тадеуш малко след осем часа. Носеше хартиен плик, пълен със сладкиши от турската пекарна, която се намираше близо до жилището му. Докато шефът му приготвяше кафето, той изсипа сладкишите в една чиния и разсеяно облиза трохите от пръстите си.

— Загадъчна личност е тази Каролайн Джексън — започна той. — Като че ли никой не знае нещо конкретно за нея. Чували са името й, но много малко хора я познават по лице. Пак разговарях с онзи дилър, с когото те е свързал Креймър. Казва, че се запознал с нея преди около шест години. Тогава се занимавала със съмнителни сделки с недвижими имоти в Норич.

— В какъв смисъл съмнителни? — Тадеуш сипа кафето и донесе чашите на масата. — Престани да обираш трохите, Дарко, вече не си селянин — упрекна го той приятелски.

Красич седна и отпи от врялото кафе. Горещината явно не го смущаваше.

— Научила отнякъде, че се планира строителството на супермаркет на мястото на каре стари сгради и решила да откупи мястото. Собствениците, които не искали да продават къщите на минимални цени, били убеждавани с по-нетрадиционни методи.

— Насилие? — попита Тадеуш и посегна към един полумесец, посипан със сусам.

— Само в краен случай. По-скоро тормоз на дребно, нали знаеш — счупени стъкла на колите, кучешки лайна в пощенската кутия, погребални венци пред вратата, таксита, които пристигат на всеки двайсет минути през нощта и твърдят, че са били повикани на този адрес. Очевидно има богато въображение. Тъй или иначе, накрая всички се съгласили да продават, с изключение на една възрастна дама, която настояла, че се е родила там и там ще си умре. Била абсолютно категорична до деня, в който се прибрала от пазар и намерила котката си, прикована към входната врата.

Тадеуш вдиша през зъби.

— Безмилостна. Такива жени обичам — усмихна се той. — Предполагам, че е направила добри пари, когато после е продала земята за супермаркета?

— Приятелчето на Креймър предполага, че е прибрала някъде към четвърт милион. Вложила го в нови сделки с недвижими имоти. Но винаги внимава да не се забърква в мръсната работа. Прави всичко на една ръка разстояние. А в търговията с наркотици не е замесена изобщо. Той й предложил веднъж участие в една сделка, но тя заявила, че не иска да има нищо общо с гангстерите, с които работел той. Чувал е, че има някакви интереси, свързани с една бивша американска военна база някъде на север, но няма представа за какво точно става дума.

— Е, до тук нещата съвпадат — Тадеуш избърса устата си с ленена салфетка и се пресегна към кутията с пурите. — А не успя ли да научиш нещо лично за нея? Нещо за произхода й?

— Съвпада с нещата, които ми разказа ти. Нали помниш онова момче, дето му платихме да проникне в компютъра на митницата миналата година? Ханзи, хакерът? Е, пак му дадох някоя и друга пара, за да види какво може да открие за тази Джексън. Родена е където и когато е казала на теб. Завършила е университета в Уорик. Живее на едно и също място през последните три години — някакво шибано провинциално имение в Съфък. Плаща си данъците. Данъчните инспектори я имат за финансов консултант на свободна практика, каквото и да означава това. Почтена гражданка, няма криминално досие, макар че веднъж е била обвинена в опит за възпрепятстване на правосъдието. Но случаят така и не бил внесен в съда.

— Има ли приятел? Съпруг, любовник?

— Нищо от този род. Креймър й вика Снежната кралица. Никога не я е виждал с мъж. Може да е лесбийка, но и за това няма никакви сведения.

Тадеуш поклати глава, самоуверено усмихнат.

— Не е лесбийка, Дарко.

Красич го изгледа стреснато.

— Да не си я чукал? — въпросът беше израз едновременно на възмущение и удивление.

Тадеуш поклати глава и издиша дима.

— Трябва ли винаги да се изразяваш толкова вулгарно?

Красич сви рамене.

— Тя не е Катерина, Таджо. Тя е престъпник, също като нас.

Тадеуш го изгледа яростно.

— Съзнавам напълно, че не е Катерина. Независимо от това държа да се отнасяш с уважение към нея, Дарко. За една жена е два пъти по-трудно да се утвърди в незаконна работа, а тя е успяла да се докаже. Така че не искам да говориш за нея като за някаква уличница. Ясно ли е?

Красич познаваше достатъчно шефа си, за да спори с него, когато доловеше потиснатия гняв в гласа му.

— Както кажеш — измърмори той.

— За твое сведение между Каролайн и мен не се е случило нищо — продължи Тадеуш с напрегнат и отчужден глас. — Приятно ми е да разговарям с нея. Когато сме заедно, идвам малко на себе си — чувствам се по-добре, отколкото през последните месеци. Бих предположил, че това ще ти бъде приятно, тъй като напоследък явно считаш, че не работя на пълни обороти — той бутна назад стола си и стана в знак, че разговорът е приключил. — Между другото, всичко наред ли е с детето на Марлене?

— Да, обадих се снощи на братовчеда. Не е виждал непознати да се навъртат около дома му. Казва, че детето мрънкало постоянно, защото се отегчавало, но какво може да се очаква, като седи затворено по цял ден в къщата?

— Поне е на сигурно място. А сега защо не отидеш да поприказваш с китайските си приятели, за да разберем кога можем да очакваме нова пратка? Възможно е да уредим нова сделка към края на месеца.

— Значи си решил да работиш с нея?

— Така мисля. Но тя иска да види начина, по който действаме, преди окончателно да се обвърже с нас. Затова се постарай всичко да върви като по конец, ясно ли е?

Красич се опита да прикрие безпокойството си.

— Смяташ да допуснеш външен човек до пряката ни работа?

— Тя скоро няма да бъде външен човек, нали? Ще бъде вътрешна. След като ние я проверихме, сега тя иска да провери нас. Поне ни го казва в очите, не го прави зад гърба ни, както постъпихме ние.

Красич поклати глава в израз на съмнение.

— Не знам. Досега никога не сме допускали външни хора, и този принцип ни вършеше чудесна работа.

Тадеуш постави ръка върху неговата.

— Виж какво, Дарко, разбирам, че тя те притеснява. Но аз прекарах доста време с нея през последните два дни. Инстинктът ми подсказва, че тя наистина е една от нас. Можем да й се доверим. А сега трябва ти да се довериш на мен. Става ли?

Красич се престори, че поема маслиновата клонка.

— Щом казваш, шефе. По-добре да тръгвам, има работа да се върши.

Тадеуш го изпрати със замислен поглед. Това, че Дарко е толкова скептичен по отношение на Каролайн, не беше лошо. Той съзнаваше, че тя бе успяла да му влезе под кожата. Кой знае какво би пропуснал в момент на заслепение? Не беше зле Дарко да не я изпуска от очи. Защото, ако се окажеше, че Тадеуш е сбъркал, някой трябваше да разплете конците.

Карол легна на пейката в сауната и почувства как потта се стича по слепоочията и влиза в ушите й.

— Това е най-подходящото място за срещи в света — изпъшка тя.

Петра се засмя. Очите й бяха на нивото на гърдите на Карол.

— Не може да се отрече, че има и своите добри страни.

Карол изви гръбнак и почувства приятното изпукване на прешлените, които си идваха по местата.

— Божичко, съвсем съм излязла от форма — оплака се тя. — Между другото, имам чувството, че Радецки е пратил някого да ме следи. Тази сутрин видях някакво младо момче пред нашата сграда, а ми се струва, че го виждах и вчера. Така че, като идвах насам, изпълних един номер пред една витрина. Знаеш го, нали — подминаваш, след това спираш, като че ли едва сега се сещаш, че си видяла нещо, и се връщаш рязко назад.

— Разбира се. Ние, разсеяните жени, го правим постоянно.

— Именно. Така или иначе, мярнах го с периферното си зрение. Веднага се скри зад една кола — опита се да се престори, че иска да пресече улицата. Действа доста професионално, но не достатъчно, за да не го забележи човек, който вече е нащрек.

— Това безпокои ли те?

— Не особено. Ако не бяха пратили някой по петите ми, биха били крайно немарливи. Пък и аз не правя нищо обезпокоително. Сега поне знам как изглежда човекът, който ме следи — за в случай, че се наложи да му се измъкна.

Петра кимна одобрително.

— Правилно. Между другото, прочетох снощния ти доклад. Не мога да не спомена, че си се справила отлично с Радецки на моторницата. Като че ли наистина напредваш.

— И аз съм доволна, но не искам да избързвам. Вчерашният следобед беше истинско предупреждение да не изпадам в самодоволство.

Петра стана и капна малко вода с цитрусово масло върху камъните. Силният аромат на парите като че ли стимулира бързината на мислите й.

— Нещата вървят, защото приличаш на Катерина. Колкото и да му се иска да се съмнява в теб на съзнателно ниво, чувствата го теглят в обратна посока. Чудя се как още не е поискал нещо повече от теб.

— Така ли? На мен не ми се вижда странно. Той е поставил Катерина на пиедестал. За него тя е била нещо като ангел, като богиня. Няма веднага да се нахвърли върху една жена, която му напомня толкова силно за нея. Вероятно има намерение да ме ухажва — каза Карол. — Обсъдихме с Тони тази вероятност, и това е неговото мнение. А като стана дума за Тони, той ми разказа за убийството в Кьолн.

Петра изпъшка.

— Ужасно е. Вбесявам се, защото разследването потъна напълно в разни бюрократични глупости. Очевидно сега онези от Хайделберг са се надули и настояват те да водят случая, защото тяхното убийство било първото. И това са същите шибани тъпанари, които се опитаха първоначално да го прехвърлят на нашия отдел, защото не знаеха как да се справят.

— Но нали всичко минава през Европол?

— Те препредават информацията, но междувременно се е събрала цяла планина, а като че ли няма кой да я прегледа, освен Тони. Много е вбесяващо. Но пък ми се струва, че профилът, който той направи, дава някои интересни насоки. Поне детективът, който води следствието в Кьолн, като че ли има ум в главата си. Веднага прие идеята някой експерт да прегледа хард диска на компютъра на жертвата, точно както постъпи и Марейке. Но докато се получат резултати, могат да минат дни и дори седмици. Марейке помоли немските екипи да проследят и твоята идея за евентуални критики в научни издания.

Карол поклати глава.

— Не е една от най-блестящите ми идеи. Дано не изгубят много време в такива проверки.

— А може да се окаже тъкмо уликата, от която се нуждаят — каза Петра. — Господи, колко се дразня от това, че не мога да участвам в разследването! — Тя стана. — Време е за душовете. А после трябва да се връщам на работа.

Карол простена.

— А пък аз трябва да правя обиколка на магазините на Радецки и да се правя на заинтригувана.

— Добре, че не съм на твое място — отбеляза Петра, докато излизаше от сауната. — Пази се, Карол.

„Разбира се — като че ли изобщо имам възможност да се пазя“, каза си сухо Карол. Ако имаше склонност да държи на собствената си сигурност, надали изобщо би приела тази задача. Играта предполагаше поемане на рискове — и оцеляване. А тя беше твърдо решена да оцелее.