Последно изкушение

Глава 11

Когато излезе от аудиторията, Тони хвърли поглед към часовника на стената. Беше единайсет и пет. Карол вече бе започнала с изпълнението на задачата си. Замисли се къде ли е тя в момента и какво прави, как ли се чувства. Посещението й го бе развълнувало повече, отколкото бе склонен да си признае. Беше разбъркала чувствата му не само на ниво лични отношения — той беше очаквал това и бе направил всичко по силите си да се предпази от добре познатите му силни подводни течения, които винаги се криеха под тихата повърхност на всяка тяхна среща.

Това, което не беше предвидил, бе, че тя ще го смути и на професионално ниво. Удоволствието, което изпита, докато двамата подготвяха предстоящата й задача, му подейства като студен душ. Тази работа оживи възприятията му така, както никакво общуване със студенти не би могло да постигне. Припомни му, че в университета ползва половината от работния си потенциал — нещо, което беше може би подходящо за един период на възстановяване от това, което сблъсъкът с Джако Ванс му бе причинил, но не беше начин да прекара остатъка от живота си. Ако бе имал нужда от нов подтик, той току-що му бе паднал от небето.

Винаги се беше боял от този момент. Дълбоко в себе си знаеше, че зовът на работата, която умееше да върши най-добре, ще достигне до ушите му като песен на сирена и щеше да го изтръгне от сънливото съществувание, което си бе избрал. Беше направил всичко възможно, за да се предпази от този момент. Но съчетанието от новината, че Джако Ванс обжалва присъдата си и завръщането на Карол Джордан срина укрепленията му.

Нещата се бяха променили от времето, когато бе за последен път на фронтовата линия. Спокойно, без много шум, вътрешно министерство беше замразило програмата за ползване на професионални психолози като консултанти при разследване на серийни убийства. Шумът, който предишната им политика вдигна в медиите, им бе причинил прекалено много напрегнати моменти, за да искат да продължават по същия начин. Не всички психолози разполагаха с таланта на Тони; малцина умееха да си държат езика зад зъбите като него. Въпреки че все още имаше шепа експерти на разположение, към които се обръщаха в определени случаи, полицията се бе заела да разработва собствените си ресурси в Националния факултет по криминални разследвания в Брамсхил, без да дава гласност на инициативата. Сега вече съществуваше новата порода криминален аналитик — полицейски служители, получили внушителна специална подготовка в областта на психологията, както и в областта на компютърния анализ. Също като ФБР и Канадската полиция, във външно министерство бяха решили, че е по-добре да разчитат на специално подготвени свои служители, вместо да прибягват до невинаги подходящите умения на клинични психолози и учени, които в крайна сметка нямаха опит в залавянето на престъпници. Така че в известен смисъл за Тони вече нямаше поле, в което да върши това, което по своя преценка умееше най-добре. А и след последните паметни събития никой политик не би приел той да участва в обучението на кадрите или в по-нататъшното развитие на новата стратегия.

Но може би имаше още нещо, което той би могъл да предложи. Може би съществуваше все още някаква ниша, в която от време на време да демонстрира аналитичните си способности при преследването на престъпници с тежки психически увреждания, способни да извършат престъпления, които озадачаваха сериозно полицията.

Освен това сега, когато Карол почти сигурно щеше да заеме новия си пост в Европол, той щеше да избегне душевните сътресения, които съпровождаха последните му два сблъсъка със серийни убийци.

Единственият въпрос беше към кого да се обърне, за да направи плах опит да се върне към тази дейност. Обжалването на присъдата на Ванс щеше да припомни на хората и за съществуванието на Тони. Може би това бе най-подходящият момент да поразбуди още повече спомените им, да ги убеди, че може да им предложи нещо, което друг не би им осигурил. Той не само умееше да предвиди начина, по който разсъждаваха серийните престъпници; той беше един от малкото хора на тази земя, които действително бяха помогнали някои от тях да бъдат прибрани на такова място, където вече не можеха да причиняват зло.

Можеше поне да опита.

Този понеделник, в Берлин, Петра Бекер също мислеше за серийни убийци. Казваше си, че ако тъкмо тя успее да докаже съществуването на сериен убиец, който действа в няколко европейски страни, това би било от огромна полза за кариерата й.

За целта трябваше първо да открие случая, за който си беше спомнила. Петра седеше и се мръщеше пред компютъра си. Мрачното й изражение подчертано контрастираше с жизнерадостната, артистично разчорлена прическа на късата й коса. Широкото й чело беше пресечено от няколко успоредни бръчки, веждите надвисваха над очите й така, че те изглеждаха тъмносини. Знаеше, че съвсем наскоро беше попаднала на този случай в бюлетина, но тогава го бе подминала, защото не представляваше интерес за нея. Петра ръководеше екип на криминалната полиция, чиято основна задача беше да набира информация за организираната престъпност, да изгражда основа за евентуално по-нататъшно повдигане на обвинение, и да прехвърля резултата на правораздавателните органи. Сега, след Шенгенското споразумение, когато вдигането на границите позволяваше свободно преминаване не само на съблюдаващите закона, но и на престъпниците, това често налагаше контакт с колеги от други държави, най-често с посредничеството на Европол. През изминалите три години Петра беше работила по най-разнообразни случаи — като започнем с измами в маркировката на стоки и свършим с трафик на наркотици, злоупотреби с кредитни карти и трафик на хора. По принцип рядко се занимаваше с убийства, освен с някое, което според следователите имаше връзка с организираната престъпност. Това беше, мислеше си тя цинично, начин на прехвърляне другиму работата по всеки труден случай, който най-вероятно се свеждаше до убийството на един боклук от друг. Повечето служители на полицията не отделяха кой знае колко време на такива случаи, стига да можеха да представят някой виновник.

Следователно случаят, който търсеше, е бил представен като възможно дело на гангстерска групировка. Но след като е бил отхвърлен като неотговарящ на показателите, нямаше да е в нито един от файловете в компютъра. Можеше дори да е изцяло заличен от системата, за да не обременява излишно паметта.

Но Петра поначало не обичаше да изхвърля нищо, и надали беше заличила случая без следа. Човек никога не знаеше дали данни, отписани от всички, нямаше да послужат за нещо при някое ново разследване. Беше развила навика да си взема кратки бележки дори за неща, които привидно нямаха никакво значение. Така винаги знаеше кои колеги са подали сведенията, за да се обърне към тях, ако й трябваха подробности.

Отвори папката с бележките и прегледа най-новите файлове. През последните седем седмици бяха въведени данни за четири убийства. Отмина данните за стрелба от минаваща кола в малко градче между Дрезден и полската граница, и за убийството на един турчин в Щутгарт. Той беше починал от загуба на кръв, след като двете му ръце били отрязани. Петра си беше помислила, че това повече й прилича на разчистване на сметки между враждуващи родове, отколкото на дело на престъпни групировки, тъй като местната полиция не бе могла да свърже починалия с нищо по-престъпно от изтекъл срок на визата.

Оставаха още две убийства. Едно много странно убийство в Хайделберг и друго в Хамбург, където известен търговец на наркотици бил разпънат на кръст. В бележките никъде не се споменаваше скалпиране на гениталното окосмяване, но тя като че ли си спомняше, че бе прочела нещо подобно в данните за едно от тези убийства. Провери входящите номера и изпрати съобщения до двата полицейски екипа, които се занимаваха със съответните престъпления. Ако имаше късмет, отговорите можеха да пристигнат преди края на работното време.

Много доволна от себе си, Петра отиде да си вземе кафе от автомата. Тъкмо си сипваше захар в чашата, когато до нея застана шефката й, Хана Плеш.

— Явно си в добро настроение — отбеляза тя.

— А ти смяташ да го развалиш, така ли? — Петра повдигна едната си вежда и я изгледа.

— Искам да се поровиш малко около онова убийство пред предварителния арест на Фризенщрасе — Плеш се наведе през нея и натисна бутона за шварц.

Петра разбъркваше замислено кафето си.

— На пръв поглед няма нищо общо с нашата работа, нали? Доколкото разбирам, се счита за лично отмъщение. Жената, която застреля жертвата, била приятелка на един от починалите наркомани, така ли беше?

Плеш се усмихна иронично.

— Това е официалната версия. Лично аз смятам, че работата не е чиста. Разбираш ли, жената, която застреля свидетеля, има досие при нас. Казва се Марлене Кребс. Имаме сведения, че търгува с наркотици в центъра. Но е дребна риба, затова не сме се занимавали с нея досега. Само че сме чували, че е свързана по някакъв начин с Дарко Красич.

— Което означава, че чрез нея можем да стигнем до Радецки — допълни Петра. — Значи искаш да разговарям с нея?

Плеш кимна.

— Може и да си струва труда. Тя сигурно е убедена, че ще й се размине с лека присъда, защото ще успее да предизвика симпатията на публиката — жена, полудяла от скръб, решава да отмъсти на злия дилър на наркотици, станал причина за смъртта на любимия й. Трябва да успеем да я убедим, че нищо подобно няма да се случи.

— Тя наистина може и да ни каже нещо, с помощта на което да изградим обвинение срещу Красич и Радецки — Петра отпи от кафето и се намръщи, защото беше много горещо.

— Именно.

— Остави тази работа на мен — каза Петра. — Мисля, че щом разбере коя съм и какво знам за нея, ще схване, че няма никакъв шанс да изиграе коза с ролята на отчаяна влюбена жена. Ще ми дадеш ли досието й?

— Вече е на бюрото ти — подхвърли през рамо Плеш, докато си тръгваше.

— Освен това, Хана…

Тя спря и се обърна.

— Трябва ти още нещо — това беше констатация, а не въпрос.

— Трябва ми още някой. Някой, който познава уличния живот в центъра. Трябва ми доказателство, че Марлене не е била приятелка на починалия.

— Несъществуващото се доказва по-трудно.

— И така да е. Но ако успеем да разберем с кого е спяла всъщност Марлене, можем да изключим връзка с мъртвия наркоман. Същото важи, и ако успеем да докажем, че той е имал постоянна връзка с друга жена…

Плеш сви рамене.

— Вероятно си струва да опитаме. Акулата няма спешна работа, прати го да си търси плячка.

Докато отиваше към бюрото си, настроението на Петра спадна рязко. „Акулата“ беше присмехулното прозвище на най-младия член на екипа. Беше си го заслужил, защото се страхуваше от кръв и не беше способен да се връща назад и да оценява данни на базата на съществуващия вече опит. Всички бяха убедени, че няма да се задържи дълго в полицията. Не беше човекът, когото сама тя би подбрала, за да се скита из баровете и кафенетата в централната част на града, разпитвайки техните информатори за всякакви данни за Марлене Кребс. Това доказваше, че според Плеш идеята беше чисто губене на време. Но и това беше по-добро от нищо. Освен това и тя самата можеше да се позавърти там вечерта, ако дотогава не бе успяла да измъкне нещо полезно от Кребс в замяна на обещание за лека присъда.

Тъй или иначе, нямаше по-интересни занимания тази вечер.

Денят беше влажен и ветровит, но Карол се беше изпотила. Беше се справила безукорно с първата част от задачата, но съзнаваше, че има още много време до момента, в който щеше да може да приключи и да бъде в безопасност. Подробното упътване бе пристигнало по куриер малко след седем. Беше отворила тънкия плик толкова припряно, че едва не скъса съдържанието. Вътре имаше само един лист. На него пишеше, че трябва да се яви на предварително посочения адрес в десет сутринта — там щяла да получи по-нататъшни инструкции.

Първоначално инстинктът я подтикна да отиде точно на време на адреса, невзрачна редова къща в Стоук Нюингтън. Но може би това беше именно началото на теста. Може би не трябваше да върши това, което можеше да се очаква от самата нея. Взе набързо душ и облече дрехите, които според нея би носила Жанин Джерълд на такава среща. Къса, силно опъната черна пола от ликра, бяла блуза с дълги ръкави и широко поло яка под шито по поръчка черно яке от изкуствена кожа. В голямата чанта, преметната през рамо, носеше всичко, което й трябваше, за да промени външния си вид. Бейзболна шапка, пилотски очила със стъкла без диоптри, чифт тесни джинси и лек водонепроницаем анорак в неприятен оттенък на светлосиньото. В чантата имаше и непозволен газов спрей за самозащита, както и метален гребен с много остра дръжка. Последните два предмета й бяха спомен от времето, когато работеше в криминалната полиция на Сийфорд — беше ги конфискувала и така и не ги предаде. Не й беше много ясно как биха реагирали хората, които я наблюдаваха, ако решеше да ги ползва, но от нея се очакваше да проявява инициативност и да се държи като истински преносвач на дрога. После винаги можеше да оправдае решението си.

Тъй като реши да подрани, Карол напусна апартамента си малко след осем и тръгна по заобиколни пътища към крайната си цел. Беше убедена, че някой ще я следи, но нямаше намерение да улеснява задачата му. Един вариант да затрудни предполагаемия наблюдател беше да се възползва от най-натоварения час в метрото. На всичкото отгоре изскочи от вагона в последния момент, върна се три спирки назад, после излезе от метрото и взе автобус.

Когато зави по тихата странична уличка, подир нея не вървеше никой, но това не означаваше, че не е наблюдавана. Изкачи се по трите стъпала към входната врата на къщата, в която трябваше да влезе. Боята беше пострадала от лондонската мръсотия, но общо взето, къщата изглеждаше в добро състояние. Карол натисна звънеца и зачака. Изминаха няколко секунди, които й се сториха много дълги, после вратата се открехна на няколко сантиметра. През пролуката се видя бледо лице, оградено от набола брада и рошава черна коса.

— Търся Гари — каза тя, точно по инструкциите.

— Коя сте вие?

— Приятелката на Джейсън — и тази реплика съответстваше на инструкциите.

Вратата се отвори докрай и мъжът на прага я пропусна да влезе, като внимаваше да стои вътре така, че никой от улицата не би могъл да го види.

— Аз съм Гари — каза той и я въведе в първата стая. Беше бос, облечен в изтрити джинси и учудващо чиста бяла тениска. Мръсни тюлени пердета бяха спуснати пред прозорците, така че улицата не се виждаше ясно. Цветът на килима беше неопределен, нещо средно между сиво и кафяво, изтрит така, че почти се виждаше основата. Имаше и един изтърбушен диван, поставен срещу широкоекранен телевизор с DVD плейър.

— Сядай — Гари махна с ръка към дивана. Идеята й се стори непривлекателна. — Ей сега идвам.

Карол остана сама с телевизора и видеото. До тях имаше купчина дискове и това беше единственият опит за придаване на уют на помещението, което иначе приличаше на стая за разпит. Ако се съдеше по заглавията, Гари имаше слабост към екшъни с голяма доза насилие. Нямаше нито един филм, който Карол би гледала дори срещу заплащане, а би платила значителна сума, за да не гледа някои от тях.

Гари се върна след по-малко от минута. В едната си ръка носеше пакет бял прах, откован в прозрачно фолио, а в другата — ръчно свита цигара, от която се носеше лесна за разпознаване миризма.

— Ето стоката — каза той и й подхвърли пакета Карол го хвана, без да се замисля, и веднага след това си каза, че сега по него са останали отпечатъци от пръстите й. Не биваше да забравя да избърше пакета при първа възможност. Не беше наясно дали ще пренася истински наркотик, но се съмняваше. Последното, което й трябваше, беше някое престараващо се ченге, което работи извън операцията, да я привика да дава обяснение за пакет с половин килограм кокаин, целият изпъстрен с нейните отпечатъци.

— Къде трябва да го предам?

Гари седна на страничната облегалка на дивана и смукна дълбоко от цигарата. Карол огледа слабото му лице и започна по обичая си да запаметява чертите му — за всеки случай. Тънък, дълъг нос, хлътнали страни, дълбоко поставени кафяви очи. Гладка сребърна халка на дясната вежда. Издадена челюст, подчертана обратна захапка.

— Има едно кафе на „Дийн Стрийт“ — каза той. — Казва се „Дамокъл“. Човекът, с когото трябва да се срещнеш, ще те чака на масата в ъгъла, седнал с гръб към тоалетните. Даваш пакета, той ти дава парите. Ти връщаш парите тук и ми ги даваш. Ясно ли е?

— Как ще разбера дали наистина е този, който ми трябва? Искам да кажа, масата може да е заета.

Гари подбели очи.

— Ще чете списание „Q“ и ще пуши „Житан“. Това достатъчно ли е? Или искаш и обиколката на горната част на бедрото му?

— Едно описание би било от полза.

— Мечтай си.

— Някакво име?

Кривата усмивка на Гари разкри равни, но пожълтели зъби.

— Ей сега ще ти го кажа. Виж какво, я върви да си свършиш работата. Трябва да се върнеш тук преди два следобед.

Карол пъхна наркотика в чантата си — постави го между гънките на джинсите и се възползва да изтрие повърхността му с плата. Не я беше грижа дали Гари ще я види. Не би било зле някой да спомене проявеното от нея благоразумие, ако Гари беше, както тя предполагаше, един от съгледвачите на Морган.

— Ще се видим по-късно — каза тя, като внимаваше да не прояви обзелата я неприязън. Нямаше смисъл в крайна сметка. Най-вероятно той беше човек като нея, ченге в чужда роля, която изпълняваше също като нея — без да знае каква е крайната цел.

Тя излезе отново на улицата и потръпна, когато леденият вятър проникна през тънките й дрехи. Ако искаше да стигне възможно най-бързо до Сохо, трябваше да завие наляво и да излезе обратно на главната улица, за да се качи на автобуса. Вероятно хората, които я наблюдаваха, очакваха да постъпи точно така. Поради което тя зави надясно и тръгна забързано към края на улицата. От предварителните си проучвания знаеше, че през плетеницата от малки улички има пряк път към един къс проход между няколко магазина, през който излизаше в другия край на Стоук Нюингтън, а от там щеше да вземе влак. Предполагаше, че не очакват да направи това.

На ъгъла тя ускори още повече крачка, докато почти затича. Надяваше се да завие зад ъгъла преди предполагаемият съгледвач да успее да я настигне. Когато пресече, извади анорака от чантата си. Непосредствено преди следващия завой хлътна в един вход, нахлузи анорака през главата си и нахлупи бейзболната шапка. После излезе обратно на улицата, но този път тръгна бавно, полюлявайки бедра, като че ли се разхождаше съвсем безцелно.

Когато стигна пряката, хвърли поглед през рамо. Не се виждаше никой, освен някакъв старец с найлонова торбичка в ръце, който се тътреше в обратна посока на отсрещния тротоар. Карол знаеше, че и това не означава нищо. Не можеше да си позволи да се държи така, като че ли се е отървала от „опашката“.

Наближаваше прохода — нещо като тесен коридор между високи тухлени стени, който човек можеше да не забележи, ако не знаеше за съществуванието му. Понесена от прилива на адреналин поради изпитаното облекчение, Карол хлътна в мрачния коридор.

Беше изминала около една трета от разстоянието, когато осъзна, че е направила много сериозна грешка. Точно срещу нея вървяха двама млади мъже. Проходът беше толкова тесен, че те не можеха да вървят един до друг и нямаше начин тя да се размине с тях. Приличаха на биячи; така погледнато, напоследък повечето мъже малко под и над двайсетте имаха подобен вид. Внезапно Карол се зачуди откога всъщност дойде тази мода — почтени мъже да се обличат като потенциални бандити. Двамата, които идваха насреща й, отговаряха до съвършенство на стандарта — ниско остригани глави, водонепроницаеми анораци над спортни блузи с дълъг ръкав, широки панталони и обувки „Док Мартенс“. Не се различаваха по нищо от хиляди други мъже на тяхната възраст. „Може би точно това е целта“, каза си тя, докато двамата неумолимо приближаваха.

Отчаяно й се прииска да погледне назад, да провери има ли път за бягство, но знаеше, че това веднага ще се разчете като признак на слабост. Разстоянието между нея и двамата мъже се стапяше с всяка секунда и тя забеляза едва доловимата промяна в походката им. Сега се движеха по-предпазливо, почти на пръсти — като хищници, които оглеждат жертвата си. Наложи си да мисли, че това е част от играта. Което означаваше, че нямаше да й причинят нещо наистина лошо. Не искаше да мисли за другия вариант, защото щеше да се уплаши. Като жена Карол беше привикнала да контролира средата, която я заобикаля, и не й се искаше да се замисля колко лесно бе всъщност да се превърнеш в потенциална жертва.

Изведнъж тя се озова между мъжете, които я притискаха от две страни към стената.

— Я да видим какво сме си намерили! — каза по-високият. Присмехулните думи бяха произнесени с гърления акцент на жителите на Северен Лондон.

— Хайде, кажи ни как се казваш, скъпа — захили се другият.

Карол хвърли поглед към другия край на прохода. Беше чисто. Двамата бяха сами.

Краткото отклонение на вниманието й беше достатъчно за хулиганите. По-високият сграбчи чантата й и изръмжа:

— Не я стискай, ще отървеш боя.

Карол се вкопчи с все сили в чантата и се облегна по-здраво на стената, за да балансира. Ритна яростно с левия крак и го улучи точно под капачката на коляното. Той изрева от болка и гняв, и залитна назад, като пусна дръжката на чантата, за да притисне коляното си, докато се свличаше на земята.

— Мръсница — тихо изсъска другият. Думите му прозвучаха по-застрашително от всякакви крясъци. После скочи върху й, изнесъл дясната си ръка назад, за да нанесе удар. Карол видя всичко ясно, но като в забавен каданс. Докато юмрукът му се насочваше към нея, тя се сниши и инерцията го заби в стената.

Това й даде няколкото скъпоценни секунди, които й трябваха, за да извади спрея от чантата. Когато първият нападател се изправи с мъка на крака, тя насочи струята право в лицето му. Сега той наистина започна да вие като животно, попаднало в капан.

Другият се завъртя, готов да нападне отново. Когато я видя, ухилена до ушите, като луда, насочила спрея към него, той вдигна ръце, обърнал длани към нея, за да покаже, че се предава.

— По-леко, кучко — извика той.

— Разкарай ми се от пътя — изръмжа Карол.

Той се притисна послушно към стената. Тя се промъкна край него, като внимаваше спреят да е насочен право в лицето му. Приятелят му продължаваше да крещи, от очите му се стичаха сълзи, устата му беше разкривена от болка. Карол тръгна назад, в посока към улицата, без да откъсва очи от двамата. Този, който беше ударил с юмрук стената, сега беше прегърнал другия през рамо, и двамата тръгнаха, залитайки, към другия край на прохода. Цялата им напереност се бе изпарила като въздух от спукан балон. Карол си позволи да се усмихне. Ако това беше най-доброто, което Морган можеше да изправи срещу нея, тя щеше да издържи изпита с чест.

Обърна гръб на нападателите и излезе обратно на оживената улица. Трудно бе да се повярва, че само на няколко метра от утринния поток от минувачи, които пазаруваха и се разхождаха, тя се бе изправила лице в лице с физическа заплаха. Когато приливът на адреналин се уталожи, тя можа да прецени в какво състояние се намира. От кръста нагоре беше потънала в пот — двойното покритие на якето от изкуствена кожа и найлоновия анорак действаха като мини сауна. Под бейзболната шапка косата беше залепнала за главата й. Освен това умираше от глад. Ако трябваше да завърши успешно тази мисия, би било глупаво да не обръща внимание на сигналите на организма си.

Малко по-нататък по улицата се виждаха златистите дъги на „Макдоналдс“. Там можеше да хапне, а после да се поосвежи в тоалетната и да смени полата с джинси. Ако имаше късмет, сешоарът там щеше да работи, и тогава можеше дори да си промени прическата — благодарение на това, че се беше изпотила от ужас.

Двайсет минути по-късно Карол отново вървеше по улицата. Косата й беше изсушена назад и пригладена с малко гел. Очилата дискретно променяха формата на лицето й. Ципът на якето беше дръпнат догоре, така че блузата изобщо не се виждаше. Изглеждаше доста по-различно от жената, която бе позвънила на вратата на Гари — достатъчно, за да заблуди един повърхностен наблюдател. Знаеше, че надали би заблудила някого при сериозен оглед, но все пак благодарение на промяната можеше да спечели няколко ценни секунди при нужда.

Позабави се, преди да влезе в станцията на метрото. Спираше се пред всяка витрина, като че ли беше излязла на пазар и се чудеше какво да купи за вечеря. Но щом влезе в станцията, изтича бързо надолу по стълбите и хвана влака в последния момент. Добре, че проверих разписанието, каза си тя, когато се отпусна задъхано на ъгловата седалка във вагона. Вътре миришеше на прах. Сега имаше възможност да си поеме дъх и да обмисли следващия си ход.