Последно изкушение

Глава 22

Второто действие като че ли нямаше намерение да свършва. Карол не можеше да се заслуша в музиката; непрекъснато прехвърляше наум проведения разговор, намираше грешки в това, което бе казала и в начина, по който го бе казала. Искаше й се да бе имала време да репетира сценария с Тони. Ако го беше направила, щеше да е малко по-уверена, че наистина е засегнала слаби места. Разбира се, не беше очаквала Радецки да капитулира незабавно. Но се беше надявала на нещо повече от упорития му отказ да признае, че разбира за какво му говори тя.

Чувстваше очите му върху себе си. Столът му беше издърпан малко по-назад от нейния и с периферното си зрение тя можеше да прецени, че той я наблюдава упорито. Но не можеше да види изражението му, а това я караше да се чувства смутена и уязвима. За какво мислеше той? Как му беше въздействала появата й?

Карол едва потисна въздишка на облекчение, когато второто действие достигна кулминацията си — сватбата на лисичката и нейния любим. „Тук поне не мога да правя сравнения“, каза си тя с благодарност. Още преди да се запалят светлините в залата, Тадеуш стана от стола си и отиде в дъното на ложата. Тя се обърна и го видя да бърка в джоба на палтото си, окачено на закачалка на вратата. Той извади мобилен телефон, обърна се към нея и каза високо, така че тя да може да го чуе през избухналите аплодисменти:

— Трябва да проведа няколко разговора. Ще се върна след малко.

— Готово — прошепна тя тържествуващо, докато вратата се затваряше зад него. Беше решил да я проучи. Морган й беше казал да не се притеснява за проучването на новата й личност на английска територия. Бяха започнали с подготовката за това доста отдавна. Името й се беше превърнало в понятие в съответните среди по две линии. Първо, други полицаи под прикритие я бяха споменавали като сериозен играч, който работи без много шум, но резултатно. По-късно всички, които бяха повикани в полицията като свидетели във връзка с убийството на Колин Озбърн, бяха разпитвани много настойчиво за някоя си Каролайн Джексън.

— Притиснахме ги много сериозно — поясни Морган. — Колегите, на които беше поверен разпитът, бяха инструктирани да се държат така, като че ли не вярват, когато им казваха, че не са чували за теб. Успяха да насадят у всички разпитани убеждението, че си имала някаква връзка с Колин, че си в същия бизнес, и че вие двамата сте имали амбициозни планове за бъдещето. Така че, когато Радецки започне да те проверява — а той ще го направи, това е сигурно — хората ще са чували името ти. Това, че всички ще отричат да те познават по лице, е нещо, което можеш да изтъкнеш като свое предимство. Така добиваш облика на човек, който си пази ръцете чисти — като самия Радецки.

Поне в това отношение Морган се оказа прав. Тя беше убедена, че в момента Радецки прави по телефона именно такива проверки. При това тя разполагаше с още един коз, който смяташе да изиграе по-късно същата вечер. Той трябваше да го накара да се заинтересува от нея като от потенциален партньор, а не само като жена — нещо, което вече бе успяла да постигне.

Тадеуш не се появи през целия втори антракт, трето действие започна, минаха десет минути, а него още го нямаше. Когато той влезе в ложата, Карол умишлено не се обърна, преструвайки се, че е погълната от музиката. Докато финалът на действието наближаваше, тя се чудеше дали Радецки забелязва паралела между това, което се случваше на сцената и това, което се случи с него тази вечер. Лисичката умираше, убита по-скоро случайно, отколкото умишлено. А лесничеят виждаше едно от лисичетата и установяваше, че то прилича досущ на майка си. Дали това предизвикваше някакви асоциации? Тя се надяваше да е така. Колкото повече обстоятелствата подчертаваха нейната прилика с Катерина, толкова по-добри бяха шансовете й за успех.

Когато започнаха финалните аплодисменти, той избута стола си така, че да го изравни с нейния. Приведе се към нея и тя долови лекия аромат на пури и сложното съчетание на аромати в скъпия му одеколон.

— Беше ми много интересно да се запознаем, макар че продължавам да не разбирам за какво ми говорехте.

Карол извърна глава и срещна погледа му.

— Не сте лесен за убеждаване. Но когато става дума за търговски партньор, точно това ми харесва. Доверчивите хора са склонни и да говорят много, а това не е препоръчително за нашата работа. Вижте какво, защо не ми се обадите утре? Можем да се срещнем някъде и да обсъдим някои въпроси от общ интерес.

Той повдигна вежди.

— Не ми се вярва да имаме общи интереси — поне не от делови характер. Но мисля, че бих искал да ви видя отново.

Карол поклати глава.

— Тук съм по работа. Нямам време за светски контакти.

— Жалко — той отново застана нащрек.

Аплодисментите затихваха и тя взе чантичката си.

— Вижте какво, Колин имаше проблеми с неговата част от уговорката ви. Много го биваше да обещава, но невинаги успяваше да спазва обещанията си. Сигурно затова е мъртъв. Хората, които вие му пращахте, очакваха да получат от него документи. В крайна сметка, бяха си платили за това. Но той нямаше стабилен източник. Затова постоянно уреждаше те да бъдат залавяни.

Тадеуш отново повдигна вежди.

— Това трябва ли да ми говори нещо?

— Не знам. Нямам представа дали сте били наясно как постъпва той с имигрантите, когато попаднеха при него, но действията му бяха много рисковани. Рано или късно имиграционните служби щяха да се доберат до връзката между него и всички нелегални цехове, които разбиват постоянно — Карол го погледна въпросително. — Особено като се има предвид, че сигналите ги даваше самият той, независимо от това как е представял нещата пред вас.

Тя забеляза, че е на път да постигне целта си. Снизходителната усмивка продължаваше да играе по устните му, той продължаваше да я гледа недоумяващо, но очевидно му се искаше да чуе разказа й до край.

— При мен нещата стоят по-различно — каза тя. — Никога не обещавам нещо, което, не мога да свърша.

Тя отвори вечерната си чантичка точно когато залата отново се обля в светлина, и извади това, което считаше за коз. Беше италиански паспорт. Когато попита Морган дали й дава фалшив паспорт или истински, той беше казал с усмивка:

— Няма значение, важното е, че ще свърши работа. Както й да го проверява Радецки, ще се убеди в качеството му.

Тя подаде паспорта.

— Това е жест на добра воля. Мога да осигуря толкова, колкото са необходими, разбира се, в границите на разумното. Вие ми водите хората, които могат да платят цената, а пък аз спазвам своята част от уговорката.

Любопитството му най-сетне надделя над предпазливостта. Взе паспорта от ръцете й и отвори на страницата с личните данни. От снимката го гледаше собственото му лице. В паспорта пишеше, че името му е Тадео Радиче, роден в Триест. Той започна да оглежда паспорта внимателно, да го движи напред-назад, за да може светлината да пада върху страницата под различен ъгъл. После отново отвори първа страница и я прегледа. Когато най-сетне срещна отново погледа й, изражението му беше сериозно.

— Откъде намерихте снимката? — попита той.

— Това беше най-лесната част. Помните ли, миналата година в едно списание се появи интервю с вас. Беше част от поредица, посветена на берлински бизнесмени, които са се възползвали от обединението на Германия, за да изградят своите империи. Отворих онлайн архива на списанието и сканирах една от снимките. И така, какво ще кажете за утре? Можете да ми се обадите сутринта — тя бръкна отново в чантата и извади визитна картичка, на която имаше само име и номер на мобилен телефон. — Наистина трябва да поговорим.

Тя му връчи картичката, озари го с най-блестящата си усмивка и проследи отражението на бързата смяна на чувства в очите му.

Той й подаде паспорта.

— Много интересно.

Карол поклати глава.

— На мен не ми трябва. Нека остане у вас, не се знае кога може да свърши работа — тя стана, оправи роклята си, оглаждайки я по бедрата със съзнателно еротичен жест. — Обадете се — повтори тя, докато отиваше към вратата. Хвана дръжката и я завъртя. — В противен случай няма да ме видите втори път.

Когато излезе в коридора, Карол отново осъзна реакциите на тялото си. Нивото на адреналина, който я бе поддържал в ложата, докато беше в постоянно напрежение, започваше да спада и тя се чувстваше изтощена, коленете й се огъваха. Но не можеше да си позволи да се отпусне. Ако Радецки беше наистина толкова опитен играч, за какъвто го представяха, сигурно беше наредил някой да я проследи, след като тя излезе от ложата му. Двете с Петра бяха обсъдили как да реагират на такъв вариант. Петра щеше да се държи по-настрани, но все пак достатъчно близо, за да се убеди, че Карол е взела такси и да види кой я следи. Щеше да се опита да проследи тези, които щяха да я следят, но само ако не съществуваше риск да бъде разкрита.

Колкото и да бе изтощена, Карол се стараеше да се държи спокойно и непринудено. Тръгна надолу към гардероба и се нареди на опашката, за да си вземе палтото. Или по-скоро палтото на Каролайн Джексън — луксозно палто от мек астраган, което съумяваше да съчетае елегантност и топлина, нещо необходимо за студената берлинска пролет. Без да се оглежда, за да провери дали няма да открие кой ще тръгне по петите й, тя излезе от операта и застана до бордюра на тротоара, оглеждайки се за такси.

„Заедно с половината жители на Берлин“, каза си тя уморено след пет минути и няколко неуспешни опита да се добере до кола. В този момент някой я хвана за лакътя и тя се обърна рязко, с широко отворени очи, готова да бяга или да се съпротивлява. Зад нея стоеше Радецки. Съзнателно или не, беше съумял да подбере точно такова разстояние, та тя да не остане с впечатлението, че й натрапва физическа близост. Дори в това състояние на повишена тревожност, Карол не можа да не отбележи такава необичайна за един мъж съобразителност.

— Съжалявам, ако съм ви стреснал — каза той.

Тя се съвзе бързо и отвърна с усмивка:

— Стреснахте ме, наистина. Можете да сте доволен, че газовият спрей не ми беше под ръка.

Той сведе разкаяно глава.

— Забелязах, че не успявате да се доберете до такси. Мога ли да ви помогна? — той извади мобилния си телефон. — Шофьорът ми ще докара колата тук до пет минути. Ще ви откара, където пожелаете.

„Далеч по-лесно, отколкото да прати някой да ме следи“, каза си Карол с възхищение.

— Много мило — прие тя. — Краката ми вече замръзнаха.

Той хвърли поглед към обувките й — с високи токове и тънки подметки, самите те съдържаха еротично послание.

— Нищо чудно, веднага личи, че не сте от Берлин. Нека влезем обратно във фоайето, там е по-топло.

Той хвана отново лакътя й и я поведе към операта, говорейки бързо по телефона. Карол забеляза любопитните погледи на няколко от излизащите посетители. Нищо чудно — ако бяха свикнали да виждат тук Тадеуш и Катерина, появата й редом с него сигурно щеше да даде храна за много клюки. Можеше да си представи какви разговори ще се водят. „Видя ли Тадеуш Радецки в операта с онази жена? Прилича на Катерина като близначка. Това е налудничаво. Много перверзно е да излизаш с жена, която прилича като две капки вода на починалата ти приятелка.“

Двамата застанаха от вътрешната страна на вратата. Не разговаряха — тя не искаше да развали постигнатото с някоя погрешна дума. Понякога е по-добре да изчакаш рибата сама да открие стръвта. Няколко души поздравиха с кимване Тадеуш, но никой не спря да го заговори.

Той спази обещанието си. Само след няколко минути посочи с глава към голям черен мерцедес, който паркираше до тротоара.

— Ето я колата — каза той, отиде до бордюра и отвори задната врата.

— Наистина съм ви много благодарна — каза Карол и влезе в колата. Той се наведе през нея и заговори на шофьора.

— Няма защо — отвърна после и допълни. — Само му кажете къде искате да отидете — и понечи да затвори вратата.

— Чакайте — спря го Карол. — Вие няма ли да се качите.

— Не.

— Но как ще се приберете у дома?

— Живея наблизо, освен това предпочитам да ходя пеша — този път усмивката му изглеждаше искрена. — Ще ви се обадя — допълни той и затвори вратата, която се прибра с меко хлопване.

Карол даде адреса си на шофьора и се отпусна на кожената седалка. Това беше хитър ход от негова страна — да я накара да се чувства негова длъжница, без да й се натрапва. Идеше й да извика на глас, за да даде воля на напиращото отвътре ликуване. Но пред шофьора трябваше да се държи съвсем безразлично, защото той несъмнено щеше да даде пълен отчет за всеки нюанс на поведението й. Затова отпусна глава назад и притвори очи. Първият етап приключи успешно. Дори по-успешно, отколкото смееше да се надява.

Може би в крайна сметка щеше да се справи.

Може би щеше да успее да възприеме чуждата самоличност.

Капитан Марейке Ван Хаселт влезе в общото помещение на полицейската централа в Лайден. Носеше картонена чаша с кафе и плик с местните сладкиши от пържено тесто, посипани с пудра захар — единствената отстъпка пред нездравословното хранене, която си позволяваше. Въглехидрати, кофеин и захар — това беше единственият начин да издържи на натоварването през деня.

Макар че беше подранила, Том Бруке вече беше тук. Седеше пред купчина доклади и се мръщеше. Къдравата му кестенява коса вече беше разрошена, защото имаше обичая постоянно да рови с пръсти из нея. Момчешкото му лице изглеждаше изпито и състарено, под очите му се бяха очертали дълбоки сенки.

— Здрасти, Марейке — каза той. — Да ме убият, ако знам как ще намерим извършителя на това престъпление.

Тя бързо взе решение. Отдавна се беше убедила, че две глави преценяват по-добре от една.

— Колкото и да е странно, Том, но снощи ми дойде една идея по въпроса — започна тя, придърпа един стол и седна до бюрото му.

Том започна да навива на пръста си кичур коса.

— С каквато и улика да се захвана, стигам до задънена улица. Започнах сериозно да обмислям дали да не се консултираме с ясновидец — каза той. — За теб не знам, но аз имам чувството, че този случай ще ме довърши.

— Нощем имах кошмари — сънувах, че се давя — призна тя.

Том изсумтя.

— Засега се давим в море от ненужни хартии — и махна с ръка към купчините листове върху бюрото си. Какво значи да живееш за работата си! Де Гроот е участвал във всички комитети, където са го канили. На всичкото отгоре е организирал ежегодна конференция на учени, работещи в неговата област. „Психодинамиката на емоционалното насилие“, каквото и да означава това. От което следва, че кажи-речи, няма човек, който да не го познава. Същински кошмар. Та каква беше тази блестяща идея?

— Не съм казала, че е блестяща, но поне дава някаква нова насока. Двамата сме съгласни, че убиецът не е от постоянното обкръжение на жертвата, нали?

— Нищо в живота на жертвата не ни навежда да мислим обратното. От друга страна, няма признаци за влизане с взлом. Но ако сравним вероятностите, можем да приемем, че все пак не е познавал убиеца си.

Марейке свали капака на чашата си и отпи.

— Съдейки по всичко, което съм чела, хора, които убиват по този начин — без да имат лични отношения с жертвата, а деянието да има някакъв сексуален елемент — обикновено не се ограничават с едно убийство, нали?

— О, да. Мисля, че на всички ни е ясно, че този човек ще продължи да убива. Особено като се има предвид, че нямаме никаква възможност да го спрем — отвърна песимистично Том. — Това пържени понички ли са? — той посочи хартиения плик.

— Да, вземи си — тя побутна плика към него. — Спаси ме от пороците ми.

Том бръкна в хартиения плик и извади един сладкиш. Захарта се посипа по светлосинята му риза и той я изтръска нетърпеливо с ръка.

— Имах предвид нещо друго — каза Марейке. — Ами ако това не му е първото убийство?

Том спря да дъвче, после преглътна с усилие.

— Искаш да кажеш, че го е правил и преди?

Марейке сви рамене.

— Не ми приличаше на любителска работа. Ако трябваше да направя заключение, бих казала, че не му е за първи път, че е вършил същото или нещо подобно, дори неведнъж преди това.

Бруке поклати неуверено глава.

— Щяхме да сме чували за такъв случай. Скалпирането на гениталната област не е нещо, което виждаш всеки ден.

— Може да не сме чували, ако убийството е извършено в друга страна. Във Франция например, или в Германия.

Том се почеса по главата.

— Звучи логично. Но не виждам какво можем да направим по въпроса.

— Има какво да се направи. Ще се обърнем към Европол.

Том изсумтя презрително.

— Кой, тези чиновници ли?

— Може да са чиновници, но именно те разпращат международните бюлетини.

— Само излишна хартия. Кой ли ги чете?

Марейке бръкна в плика и извади една хартиена салфетка, после извади поничката, като внимаваше да не посипе захар по дрехите си.

— Аз ги чета — отвърна тя. — И съм убедена, че не съм единствен случай.

— Ти да не искаш да прехвърлим случая на чантаджиите в Хага? — попита Том учудено.

— Не, нямам предвид това. Предлагам да пратим в Европол молба, в която да цитираме подробности около случая, за да ги разпратят циркулярно в страните членки на организацията, със запитване дали някому не е попадало нещо подобно. Така поне ще можем да разберем правил ли го е преди или не. Ако наистина има друг такъв случай, ще можем да сравним данни с хората, които са работили по него, и може би разследването ще потръгне.

Том я изгледа замислено.

— Знаеш ли, тази идея не е никак лоша.

— Мога ли да разчитам на подкрепата ти, като представям идеята на Мартенс?

Том се засмя.

— Голям политик си, Марейке.

— Приемам това като съгласие — тя стана и взе останките от закуската си. Тъкмо си беше седнала на бюрото, когато главен инспектор Мартенс връхлетя в стаята. Тлъстите му пръсти стискаха кутия с кока-кола. Той отпи голяма глътка, докато прекосяваше стаята, и хвърли кутията в първото попаднало му кошче. Разделянето на отпадъците за рециклиране беше работа за безделници, не за заети хора като него — това беше подтекстът на жеста му.

— Нещо ново? — попита той и спря пред бюрото на Том.

— Нищо особено — отвърна той.

Мартенс се обърна към Марейке.

— А при теб? Някакви нови резултати от лабораторните изследвания?

Тя поклати глава.

— Нищо положително. Нищо, което да ни помогне да осъществим някакъв напредък.

Мартенс потърка челюстта си.

— Отвратителен случай — каза той. — Поставя ни в положението на глупаци.

— Марейке има добра идея — каза Том.

„Много мило“, каза си тя, а Мартенс отново се обърна към нея, смръщи, въпросително дебелите си вежди и попита:

— За какво става дума?

— Мислех за това, колко старателно се е подготвил убиецът на Де Гроот, колко методично и организирано е действал. Това не е убийство в момент на афект. Било е подготвено предварително. Всичко ми напомня на начина, по който действат серийните убийци. Знам, всички се опасяваме, че той може да убие пак, ако не го заловим навреме, но сега ми хрумна, че може да е убивал и преди.

Мартенс кимна, наклонил глава на една страна. Отиде при бюрото й и седна на стола срещу нея.

— Не мога да оспорвам теорията ти — каза той мрачно. — Но нали проверихме за съществуването на подобни случаи в архивите?

— Ние можем да направим проверка само в холандските архиви — каза Марейке. — Ами ако предишните му жертви не са били холандци? Ако е убивал в Белгия, в Германия или в Люксембург? Как бихме могли да разберем?

— Сега, след Шенгенското споразумение, всички сме жители на Европа — отбеляза кисело Мартенс. — Разбирам мисълта ти, Марейке. Но с какво ни помага това?

— През последните месеци забелязвам, че пристигащите от Европол бюлетини са доста по-подробни. Обикновено бяха пълни с обобщени доклади, но сега вече включват конкретни молби за информация в различни сфери на нашата дейност. Чудех се, дали да не се обърнем към тях и да ги помолим да пуснат запитване за подобни случаи на територията на Европейския съюз?

Мартенс беше подчертано скептичен.

— Не ти ли се струва, че случаят е прекалено дребна риба за тях? Те се интересуват само от неща, които им позволяват да си играят с прочутите си бази данни в съвременните си компютри. Няма да си цапат ръцете с някакво си вулгарно убийство.

— Но убийството не е обикновено. Пък и те имат инструкции да се занимават с убийства, ако съществуват предположения, че престъплението има някакви международни характеристики — проверих в сайта им. Дори в такъв случай са длъжни да действат като обменен пункт на информация и да търсят евентуална връзка с организираната престъпност.

Мартенс се повъртя на стола си.

— Ще кажат, че сме прекалено глупави, за да се справим сами — изръмжа той.

— Не ми се вярва. Мисля, че ще получим признание, че първи сме обърнали внимание на престъпление, което може да е част от поредица деяния на сериен убиец. Това дори може да ни бъде от полза. В историята на случая ще останем като хората, които са били достатъчно проницателни първи да забележат за какво става дума, и са имали смелостта да поискат данни от съседни юрисдикции. Ще ни представят като пример за подражание за международно сътрудничество, за начина, по който трябва да се работи в нова Европа — докато говореше, Марейке разгърна цялото очарование, на което беше способна. Отчаяно искаше да убеди Мартенс в правотата на мерките, които тя и Петра така или иначе вече бяха предприели.

Мартенс поразмисли, после се завъртя на стола си и попита Том:

— И ти ли мислиш така?

Том махна с ръка към купчините хартия на бюрото си.

— Изчерпахме всички общоприети възможности и нямаме никакъв резултат. Така, както аз виждам нещата, нямаме какво да губим. А може да спечелим доста.

Мартенс сви рамене.

— Така да е, ще опитаме. Марейке, напиши някакъв доклад от мое име, а аз ще направя необходимото да замине още днес.

— Ще бъде на бюрото ви до един час.

Мартенс стана и тръгна с тежка стъпка към кабинета си.

— Това не означава, че спираме работа по случая — изръмжа той, преди да затвори вратата зад себе си.

— Мина идеално — отбеляза Том. — Бива си те.

— Е, да — нали знаеш, ако работата има резултат, заслугите ще се припишат на Мартенс. Ако стане беля, виновна ще съм аз.

— Приятно е да се знае, че в този постоянно менящ се свят има неща, които не се променят — отбеляза усмихнато Том.

„Но има неща, които можем да променим с упорство“, мислеше Марейке доволно, докато включваше компютъра си. Това беше големият й шанс. И тя нямаше намерение да го пропуска.

Карол се вълнуваше като тийнейджър на първа среща. Значи в крайна сметка беше дошъл в Берлин! На другата сутрин след вълнуващата вечер в операта беше открила шифрован мейл от Петра, в който пишеше, че Тони е наел апартамент два етажа под нея и че се занимава със съставяне на профила на серийния убиец. И че се надявал да я види тази сутрин. Какво повече би мота да й пише Петра? Тя нямаше представа от сложната схема на връзката между Тони и Карол. Нямаше представа до каква степен Карол приемаше пристигането му като спасение.

Тя излезе припряно от душа, избърса се, нахлузи нови джинси и една свободна блуза — най-простичките дрехи в гардероба на Каролайн Джексън. Искаше да изглежда колкото е възможно повече като Карол Джордан. Мина с пръсти през косата си и сложи червило. Нямаше време за повече.

Докато чакаше асансьора, сърцето й биеше учестено. „Спокойно, заповядваше си тя. Не е дошъл тук заради теб“. Но дълбоко в себе си беше убедена, че е дошъл тъкмо заради нея. Преследването на убиеца беше идеалното оправдание, но той бе устоявал на изкушението да се върне в играта в продължение на повече от две години. Единствената разлика в случая беше, че това разследване можеше да стане повод двамата да се виждат отново.

Карол почука на вратата и изведнъж видя пред себе си познатото лице, което й беше скъпо от толкова време насам. Тя пристъпи импулсивно напред и двамата се прегърнаха. Отпусна глава на рамото му, пръстите му погалиха косата й.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна Карол.

Тони внимателно се измъкна от прегръдката й и затвори вратата зад нея.

— Познавах Маргарете Шилинг — каза той неочаквано.

Думите му й подействаха като чаша вино, лиснато в лицето й. Дъхът й спря, тя замига неразбиращо.

— Какво? — измънка Карол. Чувстваше се като глупачка.

Тони разроши косата си с пръсти.

— Жената, убита в Бремен. Познавах я.

— Значи си дошъл… воден от някакво желание за отмъщение?

Карол го последва и седна в единственото кресло, като внимаваше да бъде колкото е възможно по-далеч от прозореца. Не беше забелязала някой да я следи, но това не означаваше, че движенията й не са наблюдавани. Не трябваше някой да я види на място, на което нямаше никаква причина да бъде.

Тони й беше обърнал гръб и се взираше през панорамния прозорец надолу към улицата.

— Донякъде. Донякъде и защото съм достатъчно самоуверен да си мисля, че може да помогна в спасяването на човешки живот. И донякъде защото… — той помълча, търсейки подходящи думи. — Защото това, което се случи с Маргарете, ме накара да се разтревожа от опасностите, на които се излагаш ти — той се обърна с лице към нея, скръстил ръце на гърдите си. — Не искам да ти натрапвам мнението си. Знам, че си най-добрата в това, което вършиш. Не познавам по-силна жена, която да умее да се справя сама във всякаква ситуация — той сведе очи към пода. — Но никога няма да си простя, ако ти се случи нещо, което бих могъл да предотвратя. — Засмя се кратко и продължи. — Дори не знам какво точно имам предвид, като ти казвам това — доста странно признание за професионален психолог. Просто… и аз не знам. Предполагам, че съм искал да съм близо до теб за в случай, че имаш нужда от мен.

Думите му бяха по-ценни от злато за Карол. Точно когато беше решила, че е получила поредната плесница, той я беше превърнал в милувка. Беше чакала с години да забележи някаква проява на лично отношение към нея, и сега си мислеше, че всяка минута от чакането си е струвала. Съзнанието, че тя има такова значение за него, й беше почти напълно достатъчно. То криеше някакво обещание за бъдещето. Подсказваше й да остави нещата да се развиват естествено, че няма нужда тя да се намесва.

— Не можеш да си представиш какво означава за мен присъствието ти, независимо от конкретната причина — каза тя. — Това поръчение ме кара да се чувствам напълно изолирана. Петра е блестяща, но тя не е част от живота на Карол Джордан. Тя не може да прецени дали не започвам да губя собствената си идентичност, защото всъщност не ме познава. А ти ме познаваш. Ти можеш да ми служиш едновременно за ориентир и котва. А можеш и да ми помогнеш, когато вземам решения как да се справя с Радецки.

— Мога да опитам. Как мина вчера?

Карол му разказа за първата си среща с обекта на операцията. Тони седеше на дивана, подпрял брадичка на юмруците си, слушаше внимателно и от време на време задаваше по някой въпрос.

— Струва ми се, че си се справила добре. Аз се опасявах приликата ти с Катерина да не го подплаши дотолкова, че да откаже изобщо да има вземане-даване с теб. Но ти като че ли си преодоляла това препятствие.

— Може би. Още не се е обадил.

— Ще се обади.

— Да се надяваме. Но не е редно да се занимаваме само с моята работа. Не искам да те откъсвам от това, което трябва да вършиш. Нали затова си тук, това е най-важната ти задача. Защото ако този изверг не бъде спрян, ще продължи да убива. Трябва да бъде открит. А ако някой може да се справи с такъв човек, това си ти.

— Дано да е така. Трябва да си плати поне за една смърт — или най-малкото да прекара остатъка от живота си зад решетките — Тони поклати глава. — Все още не мога да повярвам, че Маргарете е мъртва.

— Стари приятели ли бяхте?

— Всъщност не бяхме точно приятели, по скоро колеги с някои общи интереси. Нощувал съм две вечери у тях. Мислехме да съставим един общ реферат, но така и не стигнахме до него. Пишехме си по електронната поща няколко пъти годишно, разменяхме коледни картички. Не, не може да се твърди, че сме били приятели, по-скоро познати. Но аз я харесвах, много я харесвах. Тя беше интелигентна и с богато въображение. Вършеше чудесно работата си. А имаше и малък син, когото обожаваше — той поклати глава. — Какво ли предизвиква това в съзнанието на едно дете? Синът й трябва да е седем-осемгодишен. И ще му се наложи да расте с мисълта, че някакъв човек се е отнесъл с майка му като с месо на месарски тезгях.

— Ще ми позволиш ли да ти помагам?

Тони я изгледа учудено.

— Малко ли са ти задълженията?

— Сигурно ще разполагам с много свободно време. Когато не съм с Радецки или не си пиша редовния доклад, няма да имам какво да правя.

Той се намръщи замислено.

— Аз работя в апартамента на Петра. Повече от ясно е, че не можеш да идваш там, защото сигурно те следят. Но мога да обсъждам хрумванията си с теб — това би било от голяма полза. Винаги си умеела да откриваш неща, които не биха дошли наум на никой друг.

— Чудесно — Карол се усмихна. — Кога започваш?

— Започнах още снощи — той погледна часовника си. — Би трябвало вече да съм у Петра, за да започна да скицирам някои идеи.

— Искаш ли да се видим отново по-късно? — попита тя, докато ставаше.

— Нали можем да се свързваме безопасно по пощата? Нека се уговорим така — той стана, отиде при нея и я прегърна леко. — Радвам се, че съм тук.

— И аз — тя обърна лице към него. Двамата се изгледаха усмихнато и се разделиха. За първи път, откакто се познаваха, Карол имаше чувството, че времето е пред тях.