Глава 1

Последно изкушава измяна най-ужасна —

Зло дело да извършиш заради цел прекрасна.

Т. С. Елиът, „Убийство в катедралата“

Психологията добива истинско значение, едва когато е в състояние да предоставя диагнози за целите на държавата.

Макс Симонайт, научен ръководител на Отдела по психология към Вермахта, 1938 г.

Единственият цвят, който Дунав не може да постигне никога, е тъкмо синият. Стоманеносиво, калнокафяво, зеленикаво като измокрена от пот дреха в защитен цвят — всички тези и още някои междинни оттенъци разбиват мечтите на всеки романтик, застанал на брега му. Понякога, на местата, където се събират много плавателни съдове, реката придобива своеобразен мазен отблясък, резултат от отражението на слънчевите лъчи върху петно от разляно гориво — тогава водите пъстреят като гушата на гълъб. В тъмна нощ, когато облаците закрият звездите, реката е черна като Стикс. Само че тук, в централна Европа, в началото на новото хилядолетие, една медна монета не би била достатъчна, за да те превозят до другия бряг.

Откъдето и да го погледнеш — откъм реката или откъм сушата, мястото приличаше на запусната работилница за ремонт на плавателни съдове. Гниещите скелети на два кораба и ръждясали машинни части, чиято първоначална функция си оставаше загадка — само това се виждаше между дъските на високата порта. Всеки, който би проявил толкова силно любопитство, че да спре колата си на тази тиха задна уличка и да надникне през дъските на портата, би решил незабавно, че пред него е поредната гробница на някое пропаднало комунистическо предприятие.

Само че не съществуваха никакви причини, който и да било да прояви любопитство към това затънтено местенце. Единствената загадка беше защо, дори в онези нелогични дни на тоталитарно управление, някой е решил, че може да развие тук някаква дейност. На десетки километри от тук, в двете посоки, нямаше никакво значително населено място. Няколкото земеделски стопанства по крайбрежието имаха нужда от влагането на много повече труд, отколкото бе по силите на собствениците им, за да заработят на печалба — тоест наблизо нямаше свободна работна ръка. Когато предприятието все още функционираше, работниците трябваше да пътуват петнайсетина километра до тук с автобус. Единственото предимство на това място беше разположението му — защитено от силата на централното течение с дълга пясъчна ивица, покрита с проскубани храсти и няколко хилави дървета, израснали под наклон заради постоянните напори на вятъра.

Това си оставаше и основният му плюс от гледна точка на хората, които ползваха прикрито този разпадащ се образец на индустриална архитектура от лошото старо време. Защото съборетината не беше това, което изглеждаше на пръв поглед. Това не бяха руини, а изключително важна спирка от определен маршрут. Ако някой си беше направил труда да разгледа по-внимателно мястото, би забелязал странни несъответствия. Например това, че районът бе ограден с плочи от укрепен цимент и оградата беше удивително добре поддържана.

Бодливата тел, която минаваше по горната част на оградата, изглеждаше поставена доста по-скоро от времето, когато рухна комунизмът. Действително, това не беше кой знае какво, но уликите могат да бъдат разчетени само от човек, запознат с езика на прикриването.

Ако такъв човек бе започнал наблюдение над привидно запуснатата работилница, тази нощ би бил възнаграден за усилията си. Но когато моторът на лъскавия черен мерцедес замърка по запуснатото шосе, не го следеше ничий любопитен поглед. Колата спря малко преди портата. Шофьорът слезе и потръпна от разликата между регулираната с климатик атмосфера и студения, влажен въздух навън. Порови в джобовете на коженото си яке и извади връзка ключове. Бяха му необходими няколко минути, за да се справи с четирите катинара. После крилата на вратата се поддадоха безшумно на побутването му. Той ги разтвори докрай, върна се забързано в колата и я вкара вътре.

Докато шофьорът затваряше портата зад мерцедеса, от задните врати излязоха двама мъже. Тадеуш Радецки изпружи дългите си крака, пооправи гънките на костюма „Армани“ и се пресегна навътре в колата, за да извади дългото си самурено палто. Напоследък страдаше необичайно силно от студа, а нощта беше много студена — дъхът му излизаше на перести спирали от ноздрите. Той придърпа кожите около тялото си и се огледа. Беше отслабнал напоследък и в бледата светлина на фаровете силно изразените черти на лицето му напомняха за черепа, скрит под кожата. Само подвижните лешникови очи подсказваха за енергията, която се криеше в тялото му.

Дарко Красич заобиколи колата, застана до него и присви лакът, за да може да погледне циферблата на масивния си златен часовник.

— Единайсет и половина. Камионът трябва да пристигне всеки момент.

Тадеуш наклони леко глава.

— Мисля ние да вземем пратката.

Красич се намръщи.

— Таджо, идеята ти не струва. Всичко е уговорено. Не се налага да влизаш в пряк досег със стоката.

— Така ли мислиш? — Тадеуш говореше с привидно безразличие. Красич знаеше много добре, че няма смисъл да спори. Като се има предвид как се държеше шефът напоследък, и най-близките му сътрудници не рискуваха да станат прицел на гневните му избухвалия.

Красич вдигна помирително ръка.

— Както искаш — каза той.

Тадеуш обърна гръб на колата и започна да обхожда работилницата. Очите му постепенно привикваха към мрака. В едно отношение Красич беше прав. Не беше нужно той да се въвлича пряко в който и да било аспект на търговската си дейност. Но тъкмо сега човек не биваше да приема нищо на доверие. Начинът му на мислене беше силно повлиян от баба му, която, въпреки аристократичната кръв, която течала по нейни думи в жилите й, беше суеверна също като толкова презираните от нея прости селянки. Но тя бе съумявала да прикрие ирационалните си убеждения под маската на литературни алюзии. Така, вместо да учи момчето, че едно нещастие никога не идва само, тя цитираше Шекспир: „Знай, когато идват скърбите, не идат те поотделно, дебнешком, а вкупом, на цели пълчища.“1

Смъртта на Катерина би трябвало да бъде достатъчно голямо нещастие. Тадеуш се гордееше, че никога не допуска изразът на лицето да издава чувствата му — било то в личните или в търговските отношения. Но новината за нейната смърт преобрази лицето му в маска на отчаяна скръб, по която се стичаха сълзи, докато тялото му се разтърсваше от безмълвен вик. Той не се бе съмнявал нито за миг, че я обича — просто не бе осъзнавал колко силна е любовта му.

Нелепостта на случая го правеше още по-ужасен. Беше толкова типичен за Катерина. Шофирала собствения си „Мерцедес SLK“ със свален покрив. Тъкмо слизала от околовръстното шосе на Берлин при излаза за Курфюрстендам и вероятно е карала все още с висока скорост, когато от една странична улица изскочил мотор и се насочил право към нея. В отчаян опит да избегне сблъсъка с безотговорния моторист тя извила рязко към тротоара, изгубила контрол над мощната машина и се блъснала в някаква будка за вестници. Издъхнала в ръцете на служител от „Бърза помощ“ — раните по главата й били толкова страшни, че не се поддаваха на описание.

Мотористът бил изчезнал отдавна, без да съзнава каква касапница оставил зад себе си. Прегледът на колата доказа наличието на дефект в електрониката на антиблокиращата система на спирачките. Поне такава беше официалната версия.

Но щом първоначалният пристъп на скръб утихна дотолкова, че той можеше отново да води нормален живот, Тадеуш започна да си задава въпроси. Красич, верният помощник, докладва, че в периода на временното му оттегляне били регистрирани един-два доста ловки опита да се навлезе в негова територия. Красич бе успял стоически да не се поддава на отчаянието на шефа си и се бе справил безмилостно със заплахите, но веднага щом Тадеуш прояви признаци на живот, той му разказа всичко от игла до конец.

Така че сега всички бяха наясно. Тадеуш търсеше моториста. Полицаите, които бяха на заплата при него, не му свършиха особена работа — сведенията на очевидците бяха оскъдни. Всичко се бе случило прекалено бързо. Тъкмо започвало да вали и всички пешеходци ходели със сведени глави, за да се предпазят от дъжда. Точно в този район нямало никакви камери за наблюдение.

Частният детектив, нает от Тадеуш, за да подложи на повторен разпит свидетелите, също не откри кой знае какво. Оказа се, че сред очевидците има едно момче, което мечтаеше да има мотор и познаваше достатъчно марките, за да идентифицира машината като БМВ. Сега Тадеуш очакваше нетърпеливо неговите хора в полицията да му представят списък с вероятни заподозрени. Във всички случаи, без значение дали смъртта й беше нелепа случайност или зад нея се криеше жесток замисъл, някой трябваше да си плати.

Тадеуш беше наясно, че трябва да намери нещо, което да занимава съзнанието му, докато чака. Обикновено предоставяше планирането на операциите на Красич и останалите компетентни организатори на бизнеса, с които бяха съумели да се заобиколят през годините. Той се занимаваше с общата картина, подробностите не бяха негова работа. Но беше нащрек. Някъде в сенките се таеше заплаха — затова беше време да се убеди, че всички брънки на веригата са толкова здрави, колкото бяха, докато се градеше системата.

Пък и нямаше нищо лошо в това от време на време да напомня на нисшестоящите от кого зависят всъщност.

Отиде до самия бряг и се взря надолу по реката. Едва успя да различи предните светлини на голям речен кораб. Боботенето на машините се предаваше като далечна вибрация по водата. Той наблюдаваше приближаването на кораба, който скоро щеше да завие по тесния, дълбок канал, за да стигне до кея край работилницата. Чу зад гърба си как портите отново се отварят.

Обърна се и видя, че в двора влиза очукан микробус. Микробусът кривна и се насочи към мерцедеса. Веднага след него голям товарен камион влезе на заден ход в двора. От микробуса изскочиха трима мъже. Двама се упътиха към кея, а третият, в униформа на румънски митничар, се упъти към задната част на камиона, където беше и шофьорът. Двамата свалиха митническия печат, отключиха вратите и ги отвориха широко.

В камиона бяха подредени кашони с компот от череши. Като ги видя, Тадеуш присви устни. Кой нормален човек би ял консервирани румънски череши — камо ли пък да тръгне да ги внася с камиони. Докато наблюдаваше, митничарят и шофьорът започнаха да разтоварват кашоните. Междувременно корабът се плъзгаше към кея, а другите двама мъже опитно насочваха движенията му.

Между кашоните бързо се очертаваше тесен проход. Настана кратка пауза и после, внезапно, от там заизвираха хора и започнаха да скачат на земята. Объркани лица на китайци блестяха от пот на слабите светлини от превозните средства и кораба. Човешкият поток се забави, после спря. Около четиридесет мъже — все китайци, стояха скупчени, притиснали към гърдите си раници и вързопи, а очите им се стрелкаха уплашено из непознатия двор като очите на коне, надушили кръв. Трепереха, озовали се внезапно на студа — тънките им дрехи не ги пазеха от ледения крайречен въздух. Смутеното им мълчание беше по-изнервящо от всякакво бърборене.

Лек бриз донесе лъх на застоял въздух от вътрешността на камиона към Тадеуш. Той сбръчка неприязнено нос, като долови смесения мирис на пот, урина и екскременти. Всичко това беше примесено с лека миризма на химикали. „Трябва да си напълно отчаян, за да избереш такъв начин“, помисли си Тадеуш. Отчаяние, което допринасяше значително за увеличаване на собственото му състояние — а той хранеше против волята си известно уважение към хората, проявили достатъчно смелост, за да тръгнат към свободата по пътя, предлаган от него.

Шофьорът на камиона, двамата мъже от микробуса и екипажът на кораба организираха набързо своя товар. Двама от китайците говореха достатъчно немски, за да служат за преводачи, и незаконно превозваните бяха незабавно организирани да вършат работа. Първо свалиха от камиона кашоните с череши и химическите тоалетни, после измиха с маркучи вътрешността. Когато почистиха, се подредиха във верига и започнаха да пренасят консерви от един контейнер на кораба в камиона. После се изкатериха на кораба и без видимо нежелание започнаха да влизат в опразнения контейнер. Хората на Тадеуш издигнаха един ред кутии между нелегалните и вратите на контейнера, а после митническите служители поставиха печати, идентични с тези, които бяха свалили преди малко.

Операцията протече гладко, каза си Тадеуш с известна гордост. Китайците бяха пристигнали в Будапеща с туристически визи. Там ги беше посрещнал един от хората на Красич и ги беше отвел в един склад, където се качили на товарния камион. Преди два дни корабът беше натоварен пред очите на митнически служители близо до Букурещ, с напълно законен товар. Тук, на това запустяло място, те се срещнаха и размениха товари. Корабът щеше да пътува до Ротердам много по-дълго, отколкото камионът, но шансовете да бъде претърсен бяха много по-малки, като се вземат предвид документите и митническите печати. Намереше ли се прекалено любопитен чиновник, който да прояви сериозни подозрения, винаги можеше да бъде препратен за сведения към местните митничари, които бяха контролирали товаренето. А камионът, за който съществуваше далеч по-реална опасност да бъде спрян и претърсен, щеше да продължи по маршрута с безукорен товар. Ако на летището или в склада някой бе видял нещо толкова подозрително, че да сигнализира на властите, те биха намерили само камион, пълен с консервирани череши. Ако някой чиновник забележеше, че унгарският митнически печат е бил пипан, шофьорът спокойно можеше да го припише на обикновен вандализъм или на опит за кражба.

Митничарят тръгна обратно към камиона, но Тадеуш го спря.

— Момент, моля. Къде е пакетът за Берлин?

Красич се намръщи. Почти се беше убедил, че шефът му е решил да прояви здрав разум по отношение на китайския хероин, който нелегалните пътници носеха със себе си като част от заплащането. Нямаше никакви причини Таджо да променя системата, която Красич бе изградил толкова старателно. Никакви причини, освен глупавите суеверия, които го тормозеха, откакто умря Катерина.

Митничарят сви рамене.

— Питайте шофьора — отвърна той със смутена усмивка. Никога досега не бе заставал очи в очи с големия шеф, а и с удоволствие би се лишил от тази привилегия. В средите на корумпираните служители из цяла Централна Европа се носеха легенди колко безмилостен може да бъде Красич по нареждане на Тадеуш.

Тадеуш повдигна едната си вежда и погледна към шофьора.

— Държа го в кутията на радиото — каза шофьорът, отведе Тадеуш до кабината си и извади радиото от кутията. Отзад имаше малко празно пространство, достатъчно, за да побере четири запечатани пакета с пресован кафяв прашец.

— Благодаря — каза Тадеуш. — Няма нужда да се грижите за това този път. — Бръкна в дупката и извади пакетите. — Парите, разбира се, ще си получите.

Красич наблюдаваше сцената и усещаше как настръхва. Не помнеше откога не бе прекосявал граница дори само с една цигара, натъпкана с трева. Да шофираш през цяла Европа с четири килограма хероин му се струваше лудост. Шефът можеше и да е решил да мре, но Красич нямаше желание да го последва. Той измънка под нос молитва към Богородица и влезе след Тадеуш отново в лимузината.

Загрузка...