Последно изкушение

Глава 31

Петра вдигна с благодарност очи от компютъра си, когато Акулата нахлу в общото помещение. Очите й бяха червени, главата й пулсираше от болка поради многочасовото взиране в екрана. Беше прекъснала работа само докато уреждаше гаранциите на Тони. Чете документацията по убийствата до късно през нощта, сутринта се постара да си изясни положението, описано в докладите на Карол, като правеше справки и със съществуващите данни за Радецки. След всичко това й стана ясно едно — че няма да й се размине посещението при очен лекар. Значи това беше краят на младостта. Първо очила за четене, после контактни лещи, а накрая току-виж и операция за подмяна на бедрената става. Перспективите изглеждаха толкова мрачни, че дори появата на Акулата й се стори приятно разнообразие.

— Имаш ли кодеин? — попита тя, още преди той да бе отворил уста.

— Имам нещо по-хубаво от кодеин — отвърна той. — Знам къде е детето на Марлене.

Стоеше и я гледаше ухилен, като преждевременно пораснало дете, което знае, че е направило нещо, за което майка му ще го похвали.

Петра зяпна — не можа да овладее реакцията си.

— Сигурно се шегуваш — каза тя.

Акулата едва-що не подскачаше на място.

— Не се шегувам, Петра. Казвам ти, разбрах къде е Таня.

— Господи, това е невероятно!

— Идеята беше твоя — той заразправя, а думите му се прескачаха от припряност. — Помниш ли, като ми каза да търся сред хората, с които Красич си има работа? Най-накрая открих този човек — някакъв негов братовчед, който има свинеферма в околностите на Ораниенбург. Синът му, Радо, е помощник на Красич. Отидох на място и проверих. И наистина, детето е там!

— Нали не си се навъртал около къщата? — за момент Петра беше обзета от паника. Не беше възможно да е толкова глупав!

— Не, разбира се. Мислех да отида още снощи, но после размислих и го оставих за сутринта — заради светлината, нали разбираш. Станах още преди зазоряване, облякох си най-старите дрехи и тръгнах напряко през нивите. Намерих едно място, откъдето можех да наблюдавам къщата, промуших се под един плет и влязох. Божичко, беше ужасно. Кал навсякъде, освен това не съм подозирал, че прасетата миришат чак толкова отвратително.

— Остави сега прасетата. Какво видя?

— Ами денят е прекрасен, нали си съгласна? Прекрасно пролетно време. Така или иначе, около седем се появи един тип на колело — на средна възраст, як като горила. Дойде да нахрани прасетата. После известно време не се случваше нищо. Най-сетне от задната врата на къщата излезе някаква жена — към петдесетте. Започна да се разхожда из двора и да се оглежда много внимателно. Покрай двора минава една пътека, та тя се вдигна на пръсти и погледна над оградата — като че ли искаше да се убеди, че наоколо няма никой. После влезе обратно в къщата и излезе с едно момиченце. Бях взел със себе си бинокъла, и веднага видях, че е детето на Марлене. Направо не можех да повярвам на късмета си. Така или иначе жената държеше Таня за ръка, но после я пусна. Видях, че детето е вързано с въже през кръста. Опита се да се затича, но тя веднага го дръпна обратно. Поразходи детето из двора — като куче на каишка, после го взе на ръце и го прибра обратно в къщата.

— Сигурен ли си, че е била Таня.

Акулата закима трескаво, като че ли беше прихванал болестта на Паркинсън.

— Казвам ти, Петра, няма никаква грешка. Носех и снимката й със себе си, за да съм абсолютно сигурен. Това Таня, няма никакво съмнение.

Той се усмихна с очакване.

Петра поклати глава. Не й се вярваше, че по кокала, който му беше подхвърлила, за да не й досажда, е имало толкова месо. Колкото и да уважаваше Карол Джордан и нейната работа, все още се надяваше тя да е тази, която ще обезвреди Радецки. Сега като че ли имаше шансове да се добере до него.

— Страхотно си се справил.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Отиваме при Плеш, решаваме как да постъпим, за да освободим детето и да се погрижим за Марлене, за да не я докопат Красич и Радецки. Добра работа, хлапе. Впечатлена съм.

Не му трябваше нищо повече. Той се ухили доволно.

— Идеята си беше твоя.

— Може би, но благодарение на твоята съвестна работа открихме детето. Хайде да зарадваме Плеш.

Карол си мислеше, че когато Тадеуш спомена „малък офис“, не го беше казал на шега. В това помещение над залата за компютърни игри и ротативки едва имаше място за маса и четири стола. Но независимо от мърлявото стълбище, по което се бяха качили до тук, самият офис беше луксозно обзаведен, както беше очаквала. Миришеше на застоял цигарен дим, но мебелите бяха луксозни, тапицирани с естествена кожа, масата беше солидна, от полиран дъб. На малка масичка имаше бутилка марково шампанско и друга — „Джек Даниълс“, четири кристални чаши и четири пепелника от ръчно декорирано стъкло. Стените и тавана бяха облицовани със звукоизолиращи плочи, така че електронната какофония отдолу не достигаше до тази светая светих.

— Много изискано — отбеляза Карол, докато отместваше един от столовете, за да седне на него. — Виждам, че държиш да впечатляваш деловите си партньори.

Тадеуш сви рамене.

— Защо да не си осигуря удобство? — Той погледна часовника си. — Разполагай се. Дарко ще пристигне всеки момент. Искаш ли нещо за пиене?

Тя поклати глава.

— Малко ми е рано за алкохол — седна и обърна стола така, че да гледа точно към вратата.

Тадеуш повдигна вежди.

— Мястото на бодигарда.

— Моля?

— Телохранителите винаги сядат така, че да наблюдават вратата.

Карол се разсмя.

— Всички жени над трийсет години сядат с гръб към прозореца, Таджо.

— Това не може да бъде грижа за теб, Каролайн.

Преди тя да отвърне на комплимента, вратата се отвори.

„Да му се не види, та това е същински танк на два крака“, беше първата й мисъл.

Красич застана на прага и широките му рамене изпълниха рамката на вратата. Очите му, засенчени от гъстите вежди, оглеждаха сцената. „Бъди очарователна“, нареди си Карол и скочи на крака. Прекоси малкото разстояние, което я отделяше от него, протегнала ръка. Усмивката й прикриваше дълбокото безпокойство, което физическото присъствие на този човек събуди у нея.

— Вие трябва да сте Дарко — каза тя. — Приятно ми е да се запознаем.

Красич пое ръката й и я стисна учудващо внимателно.

— Удоволствието е мое — каза той. Говореше английски със силен чуждестранен акцент, а по мрачния му поглед личеше, че не казва истината. Погледна през рамо и заговори бързо на немски.

Тадеуш се разсмя.

— Казва, че си точно толкова красива, колкото съм те описал. Много те бива да ухажваш дамите, Дарко. Хайде, сядай и си сипи нещо за пиене.

Красич издърпа един стол, за да седне Карол, сипа си „Джек Даниълс“ и се настани срещу нея, без да сваля очи от лицето й.

— И така, вие ли сте разрешението на нашите проблеми в Англия? — попита той с предизвикателен тон.

— Мисля, че можем да си бъдем от взаимна полза.

— Каролайн има нужда от работна ръка, а източникът и на документи е далеч по-надежден от всичко, което Колин Озбърн ни е предлагал някога. Трябва само да уговорим схемата, по която ще се предават пратките и плащанията — каза с делови тон Тадеуш, седна и той край масата и запали пура.

— Тадеуш ми обясни начина, по който работите. Много съм впечатлена от организацията ви — тя се усмихна окуражаващо на Красич. — Работя само с хора, за които съм убедена, че ще изпълнят обещанията си, а междувременно видях достатъчно, за да знам, че вие отговаряте на изискванията ми.

— Ние също държим на взаимното доверие — отвърна Красич. — Имаме ли основание да ви се доверим?

— Хайде, Дарко, стига си се правил на непристъпен. Проверихме Каролайн и се убедихме, че е наш човек. Кажи кога можем да предадем първата пратка.

Красич сви рамене.

— Три седмици?

— Толкова време ли ще отнеме? — попита Карол. — Мислех, че можете да реагирате много по-бързо.

— Имаме затруднения след смъртта на Озбърн — отвърна Красич.

— Ами онези в складовете край Ротердам? — намеси се Тадеуш. — Не може ли да прекараме част от тях до Англия в по-кратък срок?

Красич се намръщи.

— Може и да успеем. За какво е това бързане?

— Приемам пратката, когато и да я предадете. Но след като имате складирана стока, държа да я проверя, преди да потегли от тук. Не ми трябва пълен контейнер с трупове.

Красич хвърли бърз поглед към шефа си. Тадеуш разпери ръце.

— Разбира се, Каролайн. Дарко, организирай едно пътуване за началото на идущата седмица. Ние с Каролайн ще те чакаме в Ротердам през уикенда, преди да натовариш пратката, и тя ще може да я огледа.

Красич се взираше невярващо в Тадеуш. После заговори на немски. На Карол й се искаше да разбира по-добре езика. Вербалната й памет функционираше само по отношение на родния език — не би могла да възпроизведе чуждоезичен разговор. Тадеуш отвърна с тон, от който стана ясно, че го упреква за нещо, после премина отново на английски.

— Извинявай, не би трябвало да те изолираме от разговора, но английският на Дарко е по-лош от моя. Просто проявява прекалена предпазливост. Винаги се безпокои, когато изляза от ролята си на администратор и се намеся активно в търговията. Но понякога предпочитам да огледам нещата отблизо. И така, можеш ли да дойдеш през уикенда до Ротердам, за да огледаш пратката?

Тя кимна.

— Идеята ми харесва. Така ще имам и достатъчно време да организирам нещата от своя страна. Трябва да съм сигурна, че моите хора ще са подготвили всичко необходимо.

— Колко души можеш да поемеш? — попита Тадеуш.

— Като начало трийсет — отвърна тя. Цифрата беше уговорена с Морган. Не бяха особено много, така че пътуването в контейнера нямаше да бъде прекалено рисковано, но пък и не толкова малко, че Тадеуш да реши, че не си струва труда. — После може би по двайсет месечно.

— Това не е кой знае колко — възрази Красич. — Ние можем да доставяме много повече.

— И така да е, аз нямам нужда от повече хора. Ако нещата се развият добре, както очаквам, може и да разширя работата си. Много неща зависят от източниците на документи. Държа на първо качество, затова не искам да рискувам, като ги преексплоатирам. Засега поемам по двайсет месечно. Това не подлежи на преговори, господин Красич — Карол нямаше проблеми с непреклонното поведение. Беше прекарвала достатъчно време в стаите за разпити с толкова закоравели престъпници, че способностите й в това отношение бяха усъвършенствани до краен предел. Докато говореше, го следеше неотклонно с нетрепващ поглед. По лицето й нямаше и следа от усмивка.

— Бройката е добра — каза Тадеуш. — Трийсет от първата пратка, после по двайсет месечно. Наистина трябва ни още един канал, който да приема по още толкова, но честно казано, предпочитам да изпратя двайсет и да съм сигурен, че няма да стане провал, отколкото да изпратя шейсет души и да нямам никакви гаранции какво ще се случи. Сега остава да уговорим плащанията.

Карол се усмихна. Беше успяла. Искаше й се да види лицето на Морган, когато получи следващия й мейл. Всичко беше наред. Тази седмица в Ротердам щяха най-сетне да успеят да заловят Тадеуш Радецки и да разрушат империята му.

— Да — каза тя весело. — Да поговорим за пари.

Тони познаваше немалко клинични психолози — а също и криминалисти — които бяха изградили стена между си и сцените на жестокост, с които ги сблъскваше професията им. Не можеше да намери сили в себе си да ги обвинява, че се държат на разстояние. Нито един психически здрав човек не би търсил съзнателно ужасните картини, които им се налагаше да гледат, словесните потоци на гняв и болка, които постоянно изслушваха, жалките отломки от човешки същества, с които си имаха работа. Въпреки това още в началото на кариерата си като клиничен психолог Тони си беше обещал, че никога няма да си забранява да съпреживява страданията на хората, каквото и да му струва това. Ако цената се окажеше прекалено висока, щеше да си намери някаква друга работа. Но съзнателното унищожение на способността да почувстваш страданието на другите — били те жертви или престъпници, в неговите очи беше своеобразно безчестие.

Купчината хартия, която бе донесъл със себе си от замъка Хохенщайн, едва не го накара да изневери на професионалното си верую. Безстрастният списък на имена, диагнози и така наречените терапии извикваше пред очите му картини от ада — така че наистина му се искаше да чете тези текстове със спокойно академично безстрастие. Вместо това се чувстваше съсипан до сърцевината на личността си. Съзнаваше много добре, че само притежанието на тези сведения бе достатъчно, за да открадне съня му през много нощи занапред.

Доктор Вертхаймер се оказа права — нацистите наистина бяха поддържали маниакално подробна документация на медицинските си институции. Списъците съдържаха стотици имена на деца от всички краища на страната. Името на всяко дете бе съпроводено от точни данни — възраст, адрес, имена и професии на родителите. Следваше причината за хоспитализацията. Най-често срещана беше „умствена изостаналост“, следвана непосредствено от „физически дефекти“. Но имаше и обяснение за откъсването на някои деца от семействата им, които го вледеняваха до мозъка на костите. „Вроден мързел“, „асоциално поведение“, „смесена раса“.

Как ли се бяха чувствали родителите, които са допуснали децата им да бъдат откъснати от тях, защото са съзнавали, че ако възразят, ще пострадат и те самите, а децата им няма да бъдат спасени? Тони мислеше, че трябва да са се опитвали да поддържат у себе си съзнателно отрицание на случилото се — нещо, което ги е унищожавало емоционално и психически. Нищо чудно, че следвоенното поколение в Германия не желаеше да научи какво е било вършено с децата с привидното съгласие на родителите им.

Поне на тези от децата, които наистина са имали тежки психически увреждания, е бил спестен ужасът да съзнават какво става с тях. Но за останалите, които ден след ден са наблюдавали унищожението на други като тях, животът вероятно е бил сведен до ежедневното моментно облекчение от мисълта, че е дошъл нов ден, а те са още живи.

Съдбата на много от децата беше описана без излишно многословие. „Подложен на експериментална терапия с нови медикаменти. Не реагира положително“. Следваше дата и час на настъпване на смъртта. Очевидно ставаше дума за евтаназия. Това беше един от малкото случаи, когато непоклатимата самоувереност на режима се беше пропуквала. Макар да са били твърдо убедени, че никой никога няма да им иска сметка за нещата, които бяха причинили на тези деца в името на чистотата на арийската раса, все пак бяха почувствали нужда да облекат заниманията си в по приемливи думи.

Което обаче не означаваше, че са се съобразявали с невинността на жертвите си. Съдбата на други деца бе описана сбито, по начин, който бе накарал Тони да се срамува, че се числи към медицинската професия. Някои бяха умрели в страшна агония, след като в очите им са били инжектирани препарати заради експерименти за промяна на цвета на очите. Други полудявали, защото върху тях експериментирали промени в циклите на съня. Списъците нямаха край, понякога се цитираха и научни разработки върху резултатите от проведените експерименти.

И никой не бе наказан за това. Нещо по-лошо, имаше случаи на скрити сделки, сключени между нацистите и съюзниците. Някои резултати от изследванията ставаха притежание на победителите в замяна на мълчанието на виновниците.

Ако Джеронимо бе заплатил някаква ужасна цена за нещо, сторено в името на науката преди шейсет години, нямаше нищо чудно, че сега е разяждан от гняв и озлобление. Толкова много жертви и нито един човек не бе понесъл отговорност за стореното. Тони винаги се бе считал за способен на рационални разсъждения, а мисълта за това го вбесяваше. Как ли би се чувствал, ако бе кръвно свързан с жертва на такова насилие?

Беше ясно, че Джеронимо не бе подбрал истинските мишени за отмъщението си. Деянията му бяха ужасни, а Тони не можеше да намери сили у себе си да осъди безусловно подтикналото го желание за мъст.

… П: Права си, така наречените коментари са ужасни. Успяха ли да намерят някакви следи по папката в лабораторията?

М.: Рано е да се каже. Още я изследват. А на мен днес ми хрумна още нещо. Напоследък движението на ловенето големи кръстовища се контролира с камери. Помолих да ми дадат видеозаписите, направени в деня на убийството на Де Гроот. Ще накарам хората от екипа да ги прегледат, като търсят фолксваген голф, тъмен на цвят и с немски регистрационни номера.

П.: Идеята е чудесна.

М.: Може и да е. Но резултатът би бил от полза, ако можем да го засечем с подобен в другите списъци. А докато научим нещо от списъците на корабите, ще мине много време.

П.: Тони продължава да проследява идеята си за жертвите на психологически инквизиции. Днес взе списъци на деца, които са били измъчвани от психолозите на нацистите. Цяла вечер ще съставя общ списък на възможните връзки и после ще ти го изпрати — още една възможност за засичане с останалите.

М.: Въпреки това имам чувството, че не сме отбелязали никакъв напредък.

П.: Статиите в сутрешните вестници влошиха нещата още повече.

М.: Поне като че ли не са направили връзка с нашия случай, така че засега не ни досаждат. Публикациите предизвикаха ли по-близко сътрудничество между немските екипи?

П.: Нямам представа — прекалено встрани съм от разследването. Вероятно ти ще научиш тези неща преди мен. Но тази вечер по телевизията имаше някакъв материал, в който се казваше, че университетските преподаватели живеят в постоянен страх от убиеца. Опасявам се, че той ще реши да се укрие.

М.: Или пък ще рискува още повече. Ако не може да разчита на обичайния си метод, с който е примамвал досега жертвите, ще търси друг. Звучи много потискащо. Кажи нещо по-обнадеждаващо. Как върви вашата операция под прикритие?

П.: Струва ми се, че успяхме да открием дъщерята на Марлене Кребс. Смятаме едновременно да нахлуем в къщата, където крият детето и да поставим Марлене под специална охрана на място, където Радецки няма да може да се добере до нея. Успеем ли веднъж да го арестуваме, останалото ще дойде от само себе си. Хитро, нали?

М.: Стига само по време на тези операции да не пострада инспектор Джордан.

П.: Можеш да ми вярваш, всичко е проверено. Или ще бъде. Убедена съм, че ще успеем да организираме двете акции паралелно. Ние си вършим, нашата работа, Джордан изпълнява функциите си на примамка и никой не пречи на другия.

М.: Радвам се за теб, защото знам колко усилия положи да стигнеш до тук.

П.: Струва ми се, че е редно да отпразнуваме случая заедно. Марейке, можеш ли да дойдеш в Берлин?

М.: Много бих искала, но съм погълната от това разследване. Защо не си вземеш отпуск, след като приберете Радецки, и не дойдеш в Лайден?

П.: И аз не знам. Когато го приберем, тук ще стане лудница. Нека просто се уговорим, че ще пием шампанско в един от двата града — когато приключим и двата случая.

М.: Така да бъде. Но искам от сега да знаеш, че вече съм по-уверена при мисълта за срещата ни.

П: Аз също. Страхувам се, но вече не толкова.

М.: Трябва да прекъсвам. На работа съм и има още неща, които трябва да свърша.

П.: Добре. Колкото по-усилено работиш, толкова по-скоро ще приключиш случая и ще можем да се срещнем.

М.: Така ли мислиш?

П: Убедена съм.