Последно изкушение

Глава 32

При други обстоятелства Карол би окачествила вечерта като съвършена. Красив и внимателен домакин, изискана храна, набор от изключителни вина и обстановка, за която можеше да мечтае всеки главен редактор на списание за вътрешно обзавеждане. Темите на разговора също бяха разнообразни — от политика, музика и пътувания вече бяха преминали към по-интимни коментари на отминали връзки и увлечения.

Но всичко това не можеше да потисне постоянното безпокойство, което гризеше Карол. Не можеше да си позволи да се отпусне нито за миг, нямаше право да забрави, че говори за миналото на друга жена, не за своето собствено, нито веднъж не можеше да реагира на някой коментар на събеседника си, без преди това да е преценила реакцията си. Беше толкова близо до успеха, но и най-малкото подхлъзване можеше да провали всичко.

При това в дълбочините на съзнанието й присъстваше като постоянно смущение завръщането на Тони в живота й. Тази мисъл я караше да приема елегантния, пресметнат флирт с Тадеуш като двойно по-лицемерен. Съзнанието, че на края на вечерта щеше да бъде при Тони, а не с този мъж, който полагаше такива усилия да я ухажва, придаваше на всичко странен подтекст и скрито значение.

Той тъкмо се връщаше от кухнята с натоварен поднос. Застана на прага на трапезарията и й се усмихна.

— Казах си, че може да пием кафето в дневната. По-удобно е и гледката е по-хубава.

„Хитър ход“, каза си Карол. Това, което той имаше предвид всъщност, беше, че там ще му е по-удобно да премине към настоятелно ухажване, отколкото през голямата маса, отрупана с останките от вечерята.

— Звучи добре — каза тя на глас, стана и го последва.

Когато влезе в дневната, се огледа внимателно. Имаше две канапета, поставени близо едно до друго, и едно отделно кресло. Ако седнеше на креслото, щеше да подчертае желанието си да поддържа разстояние между тях. Но от друга страна, макар да не искаше да го окуражава прекалено, работата далеч не беше свършена. Докато не разполагаха с всичко необходимо, за да приберат и Красич, и Радецки, тя не биваше да нарушава усещането за близост помежду им.

Тадеуш постави подноса на ниска стъклена масичка, поставена в ъгъла, образуван от двете канапета. Вдигна очи към нея и погледът му се плъзна по линиите на тялото й, очертани от тясната вечерна рокля.

— Настанявай се удобно — каза той и се наведе, за да сипе кафето във фините чашки от полупрозрачен порцелан.

Карол седна близо до каната с кафе, кръстоса крака с надеждата, че това ще подчертае нежеланието й за по-нататъшна близост, но не отчете начина, по който позата подчертаваше елегантната линия на прасеца и тънките й глезени. Тадеуш се наведе през масата, подпрял се на нея с една ръка, за да й подаде чашата.

— Бренди? — попита той. — Сега вече не е прекалено рано.

Тя кимна и се усмихна на намека за следобедната им среща.

За първи път тази вечер той споменаваше нещо, свързано с работа.

— Предпочитам „Гран Марние“, ако имаш.

— Твоето желание за мен е заповед — Тадеуш отиде до масичката с напитките и се върна с бренди за себе си и голяма доза „Гран Марние“ за нея. Както се бе опасявала, той се възползва от възможността да седне до нея. Между него и страничната облегалка на канапето Карол се чувстваше като в капан.

„Мъжете са толкова предсказуеми“, каза си тя уморено.

Държеше здраво в ръце кафето си. Никой не би бил толкова побъркан, че да се опита да прегърне жена, която държи чаша с кафе.

— Вечерята беше прекрасна — поде тя. — Чувствам се много разглезена. Благодаря ти за положеното старание.

Той остави чашата си на масата, така че ръцете му бяха свободни.

— Не беше кой знае какво усилие — едно телефонно обаждане, и после трябваше само да следвам инструкциите. Включете фурната на еди-колко си градуса — поставете ястие А. Изчакайте десет минути. Такива работи.

Карол поклати глава.

— Бих се задоволила и с пица за вкъщи, нали знаеш.

— Тази рокля заслужава нещо повече от пица — ръката му се плъзна към бедрото й, пръстите му докоснаха леко фината материя от лен и коприна.

„Да му се не види, започна се“, помисли тя и каза:

— Роклята и притежателката й са поласкани.

Той се извърна леко, за да бъде с лице към нея. Взе внимателно чашата от ръцете й и я остави на масата.

— Това е най-малкото, което мога да направя за жената, благодарение на която отново мога да се смея.

Наведе се напред и я целуна.

Карол се опитваше да намери подходящата реакция. Дъхът му миришеше на бренди и това я отблъскваше, но не смееше да го покаже. Същевременно не смееше и да си позволи лукса да се отпусне в прегръдката му, колкото и трудно да беше да му се устои. Тялото й реагираше автоматично, животински на неговото. Въпреки всичко тя го намираше за привлекателен, и хормоните й се задействаха, независимо от мозъка. Отговаряше на целувките му с пламенност, равна на неговата.

Ръцете му се плъзгаха по тялото й, притискаха я все по-силно. Тя не се съпротивляваше, пръстите й галеха мускулите на гърба му. Продължаваха да се целуват, езиците им се намираха и докосваха, дишането им ставаше все по-неравномерно и ускорено. Той се отпусна върху нея, ръката му под роклята изгаряше кожата й. Карол установи с ужас, че не иска той да спре.

Разумът се бореше отчаяно срещу реакциите на тялото и. Извикваше в съзнанието си различни картини. Труповете, извадени от корабния контейнер. Морган, който й обясняваше, че каналът на Радецки трябва да бъде пресечен. Убитият човек на стълбите на полицейския участък. И после лицето на Тони — очите му я гледаха с укор, устата му беше скръбно свита. Изведнъж Карол Джордан надделя над порива на Каролайн Джексън. Тя се измъкна от алчните целувки на Тадеуш.

— Не, чакай — промърмори задъхано.

Той застина с ръка на бедрото й.

— Какво има?

Тя притвори очи.

— Не мога. Съжалявам, но не мога. Просто не мога.

Той се наведе отново към нея. Пръстите му се притиснаха по-здраво към тялото й.

— И ти искаш да се любим, почувствах го.

Карол се измъкна колкото бе възможно по-настрани от него и побутна ръката му.

— Исках, тоест още искам. Просто… съжалявам, Таджо, стана прекалено бързо. Прекалено внезапно е за мен.

Той удари с длан по бедрото си.

— Не разбирам. Целуваше ме така, че беше ясно колко ме желаеш — той повиши тон, присви очи и се навъси.

— Наистина те желая, не мисли, че съм те излъгала. Но… всичко ми се струва много странно. Никога не съм имала връзка с човек, с когото работя. Не съм убедена, че ще мога да се справя с положението. Трябва ми време, за да бъда наясно със себе си.

— Боже мили! — той, скочи на крака и извади пура от кутията. Започна да я пали умишлено бавно, за да си остави време да дойде на себе си. — И аз никога досега не съм искал да спя с жена, с която имам делови отношения — продължи той. — Но не виждам как връзката ни би могла да попречи на професионалните ни отношения — най-много да ги укрепи допълнително. Ще бъдем заедно във всяко отношение. Можем да направим чудеса, Каролайн.

Тя посегна към чашата си и отпи.

— Същото искам и аз, но ми трябва малко повече време, за да свикна с мисълта. Не съм казала, че няма никога да спя с теб — просто не ми се иска да е тази вечер. — Тя отклони поглед. — А има и още нещо.

— Така ли? И какво е то? — той я погледна предизвикателно.

— Катерина — отвърна тя тихо.

Лицето му се затвори и се превърна в студената маска, която бе видяла при първата им среща.

— Какво общо има Катерина? — попита той накрая.

— Ти самият твърдиш, че приличам удивително много на нея — Карол се постара да постигне умолително изражение. — Искам да бъда сигурна, че искаш да спиш именно с мен, а не с някакъв нов образ на Катерина.

Очите му помръкнаха, раменете му се отпуснаха.

— Мислиш ли, че не съм си задавал този въпрос?

— Не знам — съзнавайки, че е открила средството, с което гневът му се превръщаше в ранимост, тя си позволи да се отпусне едва забележимо.

— Когато те видях за първи път, веднага след първоначалния шок си казах, че никога не бих спал с теб, защото звучи извратено. Но колкото повече те опознавах, толкова по-привлечен се чувствах от теб. Сега, когато те гледам, не виждам Катерина, а Каролайн. Трябва да ми вярваш.

— Искам да ти повярвам, Таджо. Но ми се струва, че ми трябва още малко време.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Разбирам те. Ще имаш толкова време, колкото пожелаеш. Няма защо да бързаме. Извинявай, ако съм бил прекалено настоятелен.

Тя поклати глава.

— Няма за какво да се извиняваш. Поне така си изяснихме нещата и разбрахме на какви позиции сме.

Той се усмихна едва забележимо.

— Имам добри предчувствия за бъдещето ни, Каролайн.

— Аз също, Таджо. Но искам да съм сигурна — тя оправи роклята си и стана. — А сега мисля, че ще е най-добре да се прибирам.

В неговия апартамент лампите още светеха, завесите не бяха дръпнати. Това беше първото, което Карол провери, когато слезе от мерцедеса на Тадеуш и се сбогува с шофьора му. Чувстваше се раздърпана и някак омърсена от епизода на дивана, но й беше все едно. Нуждата да види Тони беше толкова силна, че не можеше да си позволи да губи време да оправя външния си вид.

Вратата се отвори толкова бързо, сякаш той бе седял в антрето и бе чакал тя да почука. Като я видя, Тони се усмихна възторжено.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза той, докато вървеше с нея към дневната. — Как мина?

Стояха на сантиметри един от друг. Видът й спираше дъха му. Косата й сияеше на фона на тъмния прозорец, устните й бяха леко разтворени в плаха усмивка. Около нея витаеше атмосфера на възбуда, която накара сърцето му да се свие тревожно. Съзнаваше, че я ревнува. Искаше той да предизвиква у нея такова вълнение, а не онзи тип Радецки, който си оставаше престъпник въпреки маската на изисканост.

— През деня всичко мина блестящо. Той ме заведе извън града и ми обясни как прекарва стока по водните пътища. Следобед се срещнахме с помощника му, Дарко Красич. Господи, той е същински звяр. Такъв човек може да ме накара да внимавам двойно, да не би да се издам. При това е съвсем ясно, че ме мрази. При най-малкото подозрение, че мога да навредя на скъпоценния му Таджо, ще ми счупи врата.

— Бог да пази от мъжка дружба. Преживяването трябва да е било неприятно — каза Тони.

— Определено. Но благодарение на това успях да се съсредоточа върху ролята си на Каролайн. И се справих, Тони, наистина се справих. Постигнахме съгласие. Заминаваме за Ротердам през уикенда, за да мога да огледам нелегалните имигранти, които ще ми изпрати — тогава ще можем да го заловим на местопрестъплението. Морган ще се пръсне от радост, когато получи доклада ми!

Тони кимна.

— Наистина си се справила чудесно.

Тя сви рамене.

— Не бих успяла без твоята помощ.

— Разбира се, че би успяла, не ставай глупава. А какво стана вечерта? Отпразнувахте новите професионални отношения, така ли? — той не можа да потисне язвителния тон.

— Опита се да ме вкара в леглото си — тя направи неприязнена гримаса. — Но успях да се отърва. Трудно е — трябва да съм убедена, че продължавам да го държа на въдицата, а същевременно да внимавам да не се оплета в нея и аз.

— Сигурно — Тони говореше с усилие.

Тя пристъпи към него.

— Той е привлекателен мъж. Тялото ми не може да му устои толкова лесно, колкото умът. Много е смущаващо.

Тони се беше вторачил в пода. Не смееше да вдигне очи към нея.

— Добре, че си такъв съвършен професионалист — измърмори той.

Карол постави ръка на рамото му.

— Успях да се измъкна не благодарение на професионализма си, а защото непрекъснато мислех за теб.

— Не би понесла неодобрението ми, така ли? — на лицето му се появи познатата крива усмивка.

Тя поклати глава.

— Не е точно това. По-скоро постоянно си припомнях това, което наистина искам — тя застана още по-близо до него. Тялото й излъчваше топлина. Без да мисли, той разтвори ръце и тя се плъзна в прегръдката му. Стояха, притиснати толкова плътно един в друг, че всеки чувстваше как пулсира кръвта на другия. Той зарови лице в косите й и пое сладкия й аромат. За първи път, откакто бе влязъл в замъка Хохенщайн, ужасните картини се изтриха от мислите му.

Отдихът му беше кратък. Карол погали с пръсти косата му и каза тихо:

— Извинявай, мисля само за себе си. Какво успя да направиш днес?

Тялото му се стегна и той се отдръпна леко от нея.

— Надали ще ти бъде приятно, ако започна да разказвам — той отиде до масата и взе бутилката уиски. Повдигна вежди, но Карол поклати глава. Той сипа на себе си и седна на стола пред лаптопа. Отпи от уискито и кимна. — Вярвай ми, наистина е по-добре да не знаеш.

Карол седна накрая на дивана, така че коленете й бяха само на няколко сантиметра от неговите.

— Не съм невинна героиня от роман на ужаса — припомни му тя. — Сам знаеш, че такива неща те съсипват. Хайде, кажи ми за какво става дума, ще ти олекне.

Той се загледа в чашата си.

— Деца. Били са просто деца. Разбира се, знам отлично какво се причинява на немалко деца до ден-днешен — той се намръщи. — Но това го правят отделни личности. Някакъв маниак, който следи деца. Това може да се контролира, защото такива хора са отвъд бариерата, те не са като нас — с такива мисли се успокояваме — той отпи още малко уиски. — Но най-ужасното в случая, Карол, това, което ме кара да изпитвам чувството, че съм пил сярна киселина, е мисълта, че това са били колективни деяния. Десетки, вероятно стотици хора са участвали в злото, причинено на тези деца. Родителите им са се крили зад съзнанието за собственото си безсилие и са допуснали онези мръсници да им отнемат децата. И защо? Защото са имали някакви физически недъзи — или умствени увреждания. Или защото са били проблемни деца, които не се вмествали в рамките на общоприетото — той прекара ръка през косата си. По лицето му се изписаха смущение и тревога. Карол постави ръка на коляното му и той я покри със своята. — Помисли само за лекарите и медицинските сестри. Не са били неграмотни селяни, а образовани хора, хора като теб и мен. Хора, които са избрали тази професия най-вероятно защото са изпитвали желание да лекуват болни. Но отгоре била спусната заповед и тя изведнъж ги превърнала от лечители в убийци и мъчители. Разбираш ли, това просто не може да ми влезе в главата. Никога не съм имал проблем да схвана самоизмамата на надзирателите в обикновените концентрационни лагери. Когато човек се чувства безпомощен, най-лесният начин да добие увереност е да започне да тероризира някаква общност от аутсайдери — евреи, цигани, нещо такова. Това може да направи всеки от нас. Но тези деца са били германци. Вероятно повечето от инквизиторите им също са имали деца. Как са могли да изолират това, което са вършели, когато са ходели на работа, от семейния си живот? Някои от тях сигурно също са били психически травматизирани. — Той поклати глава и продължи. — Обикновено успявам да се вживея в преживяванията на другите. Разбирам страданието на хора, които могат да съществуват единствено като пренасят собственото си страдание върху себеподобните си. Но да пукна, ако мога да проявя и минимално съчувствие към хората, които са извършили нещата, които изчетох днес.

— Съжалявам — каза Карол. — Не биваше да те въвличам в това.

Той се насили да се усмихне уморено.

— Няма защо да се извиняваш. Но ако предположението ми е вярно, нашият убиец е пострадал, макар и непряко, от нещата, извършени в тези институции. Ако е така, вината за извършеното не е само негова. А хората, които също носят вина, са извън обсега на правосъдието.

Долу, на улицата, Радован Матич не можеше да повярва на очите си. Беше се отегчавал цяла вечер пред кооперацията, в която се намираше апартаментът на Тадеуш Радецки. Беше се подготвил да виси там до сутринта. Никой нормален мъж не би пуснал такава жена да си тръгне от дома му, преди да я е вкарал в леглото. А доколкото познаваше Радецки от описанията на чичо си Дарко, той в никакъв случай не беше монах. Затова се учуди, когато познатият черен мерцедес на Радецки се появи пред сградата малко след десет часа. Още повече се учуди, когато видя Каролайн Джексън да излиза на улицата сама.

Последва мерцедеса до нейното жилище, и успя да намери място за паркиране точно срещу сградата, докато тя влизаше вътре. Реши да почака, докато тя запали лампите в апартамента си, а после да се обади на чичо си с надеждата, че той ще му разреши да отиде да си легне. Радо излезе от колата и се шмугна в сенките на входа на един цветарски магазин — от тук му беше по-лесно да наблюдава апартамента й.

Минутите минаваха, а нейното жилище тънеше в мрак. Какво беше станало? Той знаеше от предишните случаи, когато я беше следил, че от момента, в който влезеше, далечната светлина от антрето се забелязваше през прозореца на дневната. Но сега прозорците останаха тъмни. Възможно ли беше да е объркал нещо? Да не би да наблюдаваше погрешен прозорец? Започна да брои от ъгловия прозорец на първия етаж, за да бъде напълно сигурен.

И тогава я видя. Грешка не можеше да има. Но тя не беше в собствения си апартамент. Не беше на третия етаж, а на първия. При това с мъж, който определено не беше Тадеуш Радецки. Докато той ги наблюдаваше, те се приближиха един до друг — очевидно разговаряха много оживено. След това се прегърнаха.

Тази мръсница беше дошла направо от апартамента на Радецки в прегръдките на някакъв друг мъж. Радо извади мобилния си телефон. Чичо му трябваше да научи това, и то незабавно.

Красич пристигна след двайсет минути. Беше минавал на жълто по продължение на целия Курфюрстендам в желанието си да се убеди, че Каролайн Джексън върши нещо нередно. Паркира пред нечий гараж и пресече улицата до мястото, където се криеше племенникът му.

— Какво става? — попита той.

Радо посочи към светлия правоъгълник на първия етаж.

— Тя беше там. С някакъв тип. Шофьорът на Тадеуш я остави пред вратата, но апартаментът й остана тъмен. И веднага след това я видях в апартамента на първия етаж — с другия. Двамата разговаряха, после взеха да се натискат. Сега изчезнаха. Така че според мен се чукат — пък за теб не знам.

— Предупредих го да не й се доверява — изръмжа Красич. — Кой номер е този апартамент?

— Намира се два етажа под нейния, ако нейният е номер 302, този трябва да е 102 — докато Радо говореше, мъжът отново се появи на прозореца. — Ето го, чичо — това е мъжът, с когото я видях — каза той развълнувано и посочи към прозореца. Тони мина от единия край на помещението до другия, после изчезна отново.

Красич свали ръката на Радо с рязък удар.

— Да му се не види, Радо, какво искаш, цялата улица ли трябва да ни забележи?

Радо притисна ръката си и се сви от болка.

— Извинявай, чичо.

— Няма нищо. Добра работа свърши, като забеляза какво прави тази кучка. Сега трябва само да разбера кой е любовникът й. Ще се наложи да почакаме до сутринта.

Говореше по-скоро на себе си, отколкото на племенника си. После се вторачи в прозореца. Лицето му беше намръщено.

Времето минаваше. Радо нервничеше, но Красич стоеше напълно неподвижно. Военната му подготовка го бе научила да съзнава колко е важно да виждаш, без да бъдеш видян. Някога от това зависеше животът му. Зачуди се дали пак не се е озовал в подобна ситуация.

Най-сетне търпението му беше възнаградено. Не можеше да сбърка Каролайн Джексън с друга — дотолкова подчертано красотата й напомняше на Катерина Базлер. Тя се появи близо до прозореца. Устните й се движеха беззвучно. После до нея се появи и мъжът. Вдигна ръка към главата й и двамата се целунаха. Красич прецени, че това не беше небрежната целувка за лека нощ, която се разменя между приятели. Когато се разделиха, Каролайн посегна и разроши с нежен и непринуден жест косата на мъжа. После и двамата изчезнаха от полезрението му.

Две минути по-късно мъжът се появи отново. Отиде до прозореца и се загледа към улицата. Красич бутна Радо още по-назад в тъмния вход, притискайки го към вратата на магазина. Но мъжът явно не забелязваше присъствието им. Той вдигна очи и се загледа в небето.

Радо надничаше зад рамото на чичо си и изведнъж каза.

— Виж, тя се прибра.

Два етажа по-горе прозорците светнаха. Докато двамата гледаха натам, жената, която познаваха под името Каролайн Джексън, дръпна завесите.

Пет минути по-късно мъжът на първия етаж обърна гръб към улицата и светлината угасна.

— Върви си в къщи, Радо — нареди Красич. — Утре сутрин те чака работа. Ще ти се обадя, когато разбера какво трябва да се прави.

Той проследи с поглед момчето, изпълнен със задоволство, че бе проявил достатъчно разум да не престане да следи двуличната кучка. Каквото и да я свързваше с мъжа от апартамента на първия етаж, то беше нещо, което бе скрила от Таджо. Според него това означаваше, че тя държеше то да остане в тайна.

Красич не обичаше хора, които имат тайни. Опитът му говореше, че те са опасни. Много скоро смяташе да разбере какви са тайните на Каролайн Джексън и какво общо имат с апартамент номер 102.