Глава 13

На „Вилхелмина Розен“ нямаше много място за безделници винаги имаше какво да се върши. Старият беше установил такъв ред и той нямаше намерение да остава по-назад. Беше ясно, че екипажът го смята за маниак, но на него му беше все едно. Какъв смисъл имаше да си собственик на един от най-красивите кораби по Рейн, ако не го поддържаш в блестящо състояние? Ако не те е грижа, можеш със същия успех да командваш и някоя от онези модерни стоманени кутии, които притежават толкова индивидуалност, колкото и пакет овесени ядки.

Тази вечер целта му беше да възвърне мекия блясък на месинговите части на мостика. Разбира се, напоследък беше прекалено ангажиран с личните си планове, но тази сутрин бе забелязал, че месингът беше потъмнял. Затова бе решил да прекара вечерта в компанията на кутия препарат за лъскане на месинг и един куп парцали — трябваше да пресече проявите на немарливост от корен, за да се превърнат в навик.

Работата беше еднообразна и беше неизбежно мислите му да се отклонят към неща, по-близки до сърцето му. Утре щяха да потеглят обратно по Рейн, към мястото, където бе започнало всичко. Замъкът Хохенщайн се извисяваше на една отвесна скала край реката малко след Бинген. Готическите му прозорци се взираха мрачно надолу, в пропастта, към буйните рейнски води. Със стени от сив камък, страховит като буреносен облак, замъкът беше останка от владенията на някакъв полузабравен средновековен барон разбойник. В продължение на години „Вилхелмина Розен“ сновеше нагоре-надолу по тази отсечка от реката и дядо му, застанал на носа, не бе издал дори с някой неволен поглед встрани какво означаваше за него този замък.

Маже би, ако замъкът се издигаше край някоя по-спокойна част на реката, подчертаното нежелание дори да погледне тази местна забележителност би било своеобразно доказателство, че тя има някакво специално значение за него. Но тук, където Рейн минаваше през тясното ждрело, шкиперите трябваше да съсредоточават цялото си внимание в речните води. Тази отсечка винаги бе представлявала сериозно изпитание за уменията им — с остри завои, скалисти брегове, неочаквани водовъртежи и подводни течения, и дори само заради бързината, с която течеше реката. Напоследък преминаването беше по-лесно, защото междувременно бяха изкопани дълбоки канали и дъното беше прочистено, за да се овладеят капризите на реката. Но все пак някой турист, изминал тази отсечка веднъж в живота си, би имал по-ясен спомен от крайречния пейзаж, отколкото един шкипер, който я изминавате стотици пъти. Затова и упоритото нежелание на дядо му да вдигне поглед към замъка Хохенщайн никога не му бе направило впечатление.

Сега, когато знаеше причината за това нежелание, замъкът бе добил за него дълбока и трайна привлекателност. Дори една вечер, когато бяха пристанали няколко километра по-нагоре по реката, той отиде с колата до него. Беше вече късно, затова не можа да си купи билет за обиколка на замъка, но бе стоял дълго пред каменния, сводест вход с дялана украса, през който преди шестдесет години бе минал дядо му. Възможно ли бе човек да гледа тази мрачна фасада и да не почувства на какви ужаси бяха станали свидетели високите, тесни прозорци? Той имаше чувството, че в камъка са се запечатали виковете и писъците на стотици деца. Болка и ужас се бяха отлагали в самите стени. Достатъчно му беше да ги погледне, за да се изпоти от страх, а спомените за собствените му страдания се възраждаха ясно и осезаемо като в дните, когато му бяха причинявани. Този замък трябваше да бъде изравнен със земята, вместо да го превръщат в туристическа атракция. Той си задаваше въпроса дали някой от екскурзоводите на увеселителните корабчета, които пореха водите в пролома, споменаваше тези подробности от най-новата история, които хвърляха неизличимо петно върху замъка Хохенщайн. Не му се вярваше. Никой не обичаше да си припомня този къс от миналото. Предпочитаха да се преструват, че тези неща не се бяха случвали никога. Затова и никому не се бе наложило да плаща за стореното. Е, сега той щеше да накара копелетата да си платят, това поне беше сигурно. Той продължаваше да търка с месинга, припомняйки се разговора, който бе водил с Хайнрих Холц — всъщност това беше по-скоро монолог.

— Ние бяхме късметлиите — бе казал той. Сълзящите му очи постоянно се стрелкаха насам-натам, не оставаха нито за миг в покой. — Защото оцеляхме.

— Оцеляхте от какво? — беше попитал по-младият мъж.

Холц продължи, сякаш не беше чул въпроса.

— Всички са чували за концентрационните лагери, всички говорят за ужасите, причинени на евреи, цигани и хомосексуалисти. Но имаше и други жертви — забравените. Ние двамата с твоя дядо сме от забравените. Защото се озовахме не в концентрационен лагер, а в болница.

Знаеш ли, че през 1939 година в немските психиатрични болници е имало триста хиляди регистрирани пациенти, а през 1946 година от тях са били останали живи само четиридесет хиляди? Останалите са загинали от ръцете на психолози и психиатри. В това число не влизат всички малки деца и бебета, загинали в името на чистотата на расата. В една така наречена болница дори е имало тържество — специална церемония в чест на изгарянето на десетхилядния душевноболен. Лекари, медицински сестри, санитари, административен персонал, всички присъствали на тържеството. По случай събитието на всеки била отпусната по една бутилка бира.

Но не беше необходимо да си луд, за да им паднеш в лапите. Достатъчно беше човек да е сляп или глух, бавноразвиващ се или инвалид — за предпочитане беше да се отървават от такива екземпляри, за да не петнят висшата раса. Някои деца ги прибираха заради заекване или заешка устна — той замълча и отпи предпазливо от бирата си. Раменете му бяха толкова присвити, че позата изглеждаше невъзможна.

— Ние с дядо ти не бяхме нито бавноразвиващи се, нито инвалиди. Не бяхме луди, бяхме просто момчета с лошо поведение. Антисоциални елементи, така ни наричаха. Постоянно вършех бели. Никога не слушах майка си. Баща ми беше починал, и тя така и не успя да ме възпита. Така че аз вилнеех — крадях, замерях хората с камъни, присмивах се на войниците, които маршируваха през нашия град. — Холц поклати шава. — Бях само на осем години. Никой не беше успял да ми обясни, че човек може да се държи и по друг начин.

Така или иначе, една сутрин у нас пристигна някакъв лекар, съпроводен от мъже с бели престилки и есесовски ботуши. Борих се като тигър, но те просто ме напердашиха и ме хвърлиха в така наречената линейка. Тя приличаше всъщност повече на полицейска камионетка. Привързаха ме с белезници към стената и потеглихме. Към края на деня в камионетката имаше няколко дузини деца като мен — изплашени до смърт, потънали в собствената си мръсотия. Дядо ти също беше сред нас. Седяхме един до друг — така започна нашето приятелство. Вероятно благодарение на него и оцеляхме. Съумяхме да съхраним някакво подобие на човешки отношения помежду си, въпреки всичко, което ни се случи — Холц най-сетне срещна погледа на шкипера. — Това беше най-трудното. Да не забравяме, че сме хора.

— Къде ви заведоха? — попита шкиперът. Съзнаваше, че това е може би най-маловажното от всичко, за което би могъл да пита, но вече бе подразбрал, че разказът на Холц няма да бъде никак приятен. Всичко, което би могло да го отложи или отклони, му се струваше добра идея.

— В замъка Хохенщайн. Никога няма да забравя първото си впечатление от него. Беше достатъчно само да го погледнеш, и страхът веднага се надигаше и сякаш те задушаваше. Огромен замък, като изваден от филм на ужасите. Вътре винаги беше тъмно и студено. Подовете бяха настлани с каменни плочи, прозорците бяха студени и разположени високо в стените, по които постоянно избиваше влага. Нощно време лежахме в леглата си, треперехме и се чудехме дали ще сме живи на другата сутрин. Но никога не плачехме. Ако някой създаваше проблеми, му биеха инжекции. А всички, на които поставяха инжекции, умираха. Все едно, че живеехме в кошмар, от който не можехме да се събудим.

Замъкът беше реквизиран от правителството и превърнат в така наречения Институт за психология на човешкото развитие. Разбираш ли, целта им не беше просто да избият всички нас, непригодните деца. Искаха да ни използват — живи или мъртви.

Мозъците на мъртвите поставяха в спирт или ги използваха за дисекции. И с мозъците на живите правеха, каквото си поискат, само че ние, оживелите, трябва да привикнем да живеем с последиците — Холц бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади пакет с тънки, тъмни пури. Изтърси една от пакета и я предложи на младия човек, който отказа с поклащане на глава. Холц махна опаковката на пурата и се зае да я пали.

— Нали знаеш как учените експериментират с бели мишки и маймуни? Е, в замъка Хохенщайн използваха за тази цел нас, децата. — Холц си играеше с пурата, тя по-скоро му трябваше, за да жестикулира с нея, отколкото да я пуши. — По-отраканите деца, такива като нас с дядо ти, се ориентираха бързо. Затова и останахме живи. Но живяхме в ада. Как мислиш, че се обучаваха нацистките инквизитори? Практикуваха занаята си върху нас. Понякога не ни оставяха да спим в продължение на седмици, докато започвахме да халюцинираме и да изпадаме в дезориентация дотолкова, че не бяхме в състояние да кажем собствените си имена. Измъчваха ни с електрошокове в гениталиите, за да проверят колко дълго можем да пазим нещо в тайна. Изнасилваха момичета в предпубертетна възраст, за да могат да сравнят ефекта върху психиката им. Понякога принуждаваха момчетата да участват в насилието, за да наблюдават и техните реакции. Вкарваха гумени маркучи в гърлата ни и наливаха вода право в белите ни дробове. Ние двамата с дядо ти останахме живи точно след такова мъчение, един бог знае как. Не можех да ям в продължение на дни след това, гърлото ми беше като жива рана. Но мнозина не оцеляха. Удавиха се.

Често провеждаха и демонстрации. Канеха лекари от други болници, офицери от СС, местни висши държавни служители. Вземаха някое нещастно дете със синдром на Даун или с доказана дебилност. Представяха ги на публиката и обясняваха, че трябва да бъдат изтребвани в интерес на обществеността. Обясняваха, че за нас се харчат излишно държавни средства. Казваха например: „С парите, с които се издържа един такъв зеленчук в специализирано заведение, могат да се обучат дузина войници.“

Нямаше начин да се избяга. Спомням си едно момче, което доведоха заедно с нас в замъка. Казваше се Ернст. Единственият му грях се състоеше в това, че баща му бе обявен за враг на държавата, защото бил безделник. Ернст мислеше, че ще може да ги надхитри. Опита се да спечели доверието им, стараеше се с все сили. Постоянно метеше подовете, чистеше тоалетните, все гледаше да им бъде от полза. Един ден успя да излезе от главната сграда на двора и хукна да бяга. — Споменът накара Холц да потръпне. — Хванаха го, разбира се. Бяхме в трапезарията и ядяхме помията, която ни даваха за вечеря, когато го довлякоха — за косите. Бяха го съблекли гол. Четири медицински сестри го държаха легнал на една маса, докато лекарите го биеха с тояги по стъпалата и брояха ударите на висок глас. Ернст пищеше като попарено бебе. Биха го, докато краката му се превърнаха в кървава маса, плътта висеше от костите, а кръвта се стичаше по масата. Накрая той припадна. А директорът на института седеше отстрани с бележник, за да запише след колко удара е припаднал. После се обърна към нас и каза спокойно, като че ли ни съобщаваше какво ще има за десерт, че не бива да забравяме какво ще се случи с всяка част на телата ни, която не се държи, както подобава. — Холц прекара ръка по лицето си, за да избърше потта, която бе избила по челото му. — Знаеш ли, че този садист остана член на Дружеството на психиатрите в Германия до смъртта си през 1974 година? Никой не би искал това, което ни бе причинявано, да стане обществено достояние.

Разбираш ли, вината е прекалено голяма. Достатъчно тежко беше за Германия да приеме това, което сторихме с евреите. Но това, което се случи с деца като нас, беше по-страшно. Защото родителите ни, съвестни германци, го допуснаха. Позволяваха на държавните служители да ни отвеждат, в повечето случаи без възражения. Просто приемаха това, което им се казваше — че трябва да ни приберат в името на общественото добро. А после никой не пожела да ни изслуша.

Да си призная, аз самият се постарах да забравя повечето от това, което се случи тогава. Само по този начин можех да продължа да живея. Но белезите съществуват, макар и дълбоко в мен.

Настана продължително мълчание. Накрая младият шкипер пресуши чашата си и попита:

— Защо ми разказвате всичко това?

— Защото съм убеден, че дядо ти не го е сторил. Срещахме се понякога да пием по чаша, и той признаваше, че не ти е разказал нищо. Мисля, че не беше прав. Мисля, че ти имаше право да разбереш какво го е направило такъв, какъвто беше. — Холц протегна ръка и докосна с костеливите си пръсти ръката на мъжа срещу себе си. — Не съм сигурен, но предполагам, че не ти е било лесно да раснеш редом с него. Но искам да разбереш, че ако е бил суров с теб, го е правил за твое добро. Не е искал да се превърнеш в такова момче, каквото е бил той самият, за да не те постигне съдба като неговата.

Хора като мен и дядо ти съзнават с разума си, че нацистите никога няма да се върнат, че никой няма да причини на нашите деца и внуци това, което те причиниха на нас. Но дълбоко в себе си все още тръпнем от ужас, че може би съществуват хора, които биха могли да сторят същото с тези, които обичаме. Тези лекари не се появиха от нищото. Тези чудовища не бяха част само от едно поколение. Разбираш ли, те така и не платиха за това, което бяха вършили. Продължиха живота си като уважавани и добре платени специалисти, изкачваха се до върховете на така наречената си професия, използваха наученото на наш гръб, за да обучават своите наследници. Чудовища все още има, но те се крият. А може би просто не са тук, а другаде. Така че ми се иска да знаеш, че каквото и да ти е причинил, колкото и жестоко да е било то, подбудите му не са били лоши. Искал е да те опази.

Тогава той бе отдръпнал ръката си. Не можеше да понася докосването на сухата старческа кожа до своята. Главата започна да го боли с тъпа болка, която тръгваше от тила и се разпространяваше като стоманени пръсти, стиснали мозъка му. Почувства как познатият мрак се надига у него и поглъща удоволствието от сбогуването с дядо му. Не знаеше как да се справи с това, което току-що бе научил, а физическият контакт с този съсипан стар човек не му помагаше.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Хората от екипажа ме чакат.

Холц се взираше в масата.

— Разбирам — каза той.

По обратния път към града двамата седяха мълчаливи и се взираха в пътя пред себе си. Когато стигнаха покрайнините Холц каза:

— Остави ме тук. Ще взема автобус. Не искам да те отклонявам — той бръкна в джоба си и остави едно листче. — Записал съм ти адреса и телефона си. Ако поискаш да поговорим отново за тези неща, обади ми се.

Холц излезе в падащия мрак и си тръгна, без да се обърне. И двамата знаеха, че никога няма да се видят отново.

Той потърка слепоочията си и се опита да пропъди мрачните мисли, да даде път на възторга, който бе изпитал, когато бутна стареца във водата. Но не успя. Подкара стария форд обратно към доковете. Винаги беше мислил, че за това, което се случва с него, трябва да има някаква причина. Жестокостта, забраната да общува с другите деца, категоричният отказ да му се позволи да продължи с образованието си след началното училище, защото от много ум можел само да си докара неприятности — всичко това трябваше да има основания. Но каквото и да си бе представял, то нямаше нищо общо с действителността. Сега поне знаеше кого да обвинява.



Тони паркира колата в алеята пред къщата близнак, в която живееше Френсиз. Тя беше спретната и се състоеше само от прави линии. Беше строена преди предприемачите да започнат да разкрасяват редовите къщи, затова и беше съвсем невзрачна. За разлика от някои свои съседи, Френсиз не беше правила никакви опити да разчупи правите линии на вратите, прозорците, стрехите и предния двор. Не беше слагала цветни стъкла с псевдоджорджиански мотиви на входната врата, нито пък бе сменяла самата врата с някакво пищно произведение от различни плоскости с дърворезби. В градината нямаше хамаци и декоративни кладенчета, а само спретнати правоъгълни лехи с добре подкастрени розови храсти. Първоначално Тони беше харесал тази спретнатост, защото тя беше в подчертан контраст с бъркотията и неяснотите в собствения му живот.

Но сега съзнаваше, че ненапразно бе избрал да заживее в стара къща с криви стени и градинка, пълна с хаотично избуяли мушката. Когато опозна по-отблизо Френсиз, си припомни, че хора, които налагат такъв полувоенен порядък на заобикалящата ги среда, обикновено изпълват и вътрешния си живот с ограничения и забрани, защото се боят, че непокорните им души могат да разбият оковите и да предизвикат хаос.

Имаше моменти, в които той копнееше за хаос.

Същата вечер бяха поканени на бридж у едни познати, които живееха в Купар. Тони знаеше, че Френсиз вече приготвя вечерята, така че да може да сервира веднага щом той се прибере, за да потеглят навреме. Искаше му се да се обади на Карол, да разбере как е минал денят, а знаеше, че по-късно няма да има възможност. Беше се опитал да се свърже с нея от кабинета си, но тя още не се беше прибрала у дома. Може би през десетте минути, докато той се прибираше от Сейнт Андрюз, и тя бе успяла да се прибере.

Той набра номера й на мобилния си телефон и зачака. Три позвънявания и се свърза с телефонния й секретар.

— Здравей, Карол, Тони се обажда. Исках…

— Тони? Тъкмо влизам. Чакай малко.

Разнесе се електронният сигнал, съпровождащ изключването на секретаря. После чу отново гласа й.

— Колко хубаво, че се обаждаш.

— Отдай го на професионално любопитство. Исках да разбера как е минало.

— Мислех да пратя мейл, но така е по-добре.

Дори през стотиците километри разстояние, което ги делеше, той долавяше еуфорията в гласа й.

— Много си възторжена. Какво стана?

Тя се засмя тихичко, но заразително. Чувстваше се как усмивката постепенно озарява цялото й лице.

— Предполагам, че всичко зависи от гледната точка.

— Започни със собствената си гледна точка.

— От моя гледна точка мина блестящо. Имаше един-два случая, когато закъсах страшно, но нито за миг не изпитах чувството, че губя контрол върху положението. Това, че се готвих заедно с теб, ми придаде страхотна увереност. Знаех, че мога да се справя с всичко, което са ми подготвили, и наистина го направих.

— Радвам се — отвърна той. — В такъв случай от чия гледна точка не е минало блестящо?

— Ох, божичко — простена тя. — Тази вечер съм най-омразният човек за всички служители от отдела за борба с наркотиците.

— Защо, какво се е случило?

Карол започна да му описва фиаското, но гласът й преливаше от едва сдържан смях.

— Знам, че трябва да ме е яд, но съм прекалено доволна от себе си.

— Просто не е за вярване — как е възможно да те държат в неведение до такава степен! Трябвало е да предположат, че си достатъчно опитна да забележиш, че те следят. Немалко престъпници си следила самата ти през годините. Само това би трябвало да им бъде достатъчно, за да преценят, че ще намериш начин да им избягаш. Какво още ти сервираха? — Той се облегна по-удобно на седалката и се заслуша в разказа на Карол. Когато най-сетне ентусиазмът й се поизпари, той каза: — Наистина трябва да се гордееш със себе си. Достатъчен ти беше само един ден на улицата и веднага започна да мислиш не като преследвач, а като преследвана. Впечатлен съм.

— Не бих се справила без теб.

Той се усмихна.

— Нямаш представа какво удоволствие изпитах от усещането, че отново съм част от играта, макар и съвсем периферно. Напоследък животът ми стана толкова предсказуем, че работата с теб беше истинска наслада. Всъщност беше дори по-приятно от преди, защото в случая ничий живот не беше изложен на опасност.

— Не си ли мислил за връщане към старата работа? — попита Карол.

Тони въздъхна.

— В съвременната правителствена стратегия по въпросите на психологическото профилиране няма място за хора като мен.

— Не е необходимо да си на фронтовата линия. Можеш да се занимаваш с подготовка на профайлъри. Обмисли го, Тони. Ако в нашето вътрешно министерство не ти дадат възможности, можеш да отидеш другаде в Европа. Служителите на Европол имат нужда от обучение по психологическо профилиране на престъпници, за да локализират по-лесно съществуващи връзки между отделни престъпления. Не може никъде да няма място за човек с твоя талант — настоя Карол.

— Добре, ще видим. Казаха ли ти, че ще получиш въпросната работа?

— Казаха, че съм я получила, но още не знам каква е. Утре ще ме инструктират. Най-хубавото е, че ако се справя и с действителната задача, ще мога да си избера назначението. Светът ще бъде в краката ми.

Тони не можа да потисне неволното потръпване. За да дадат такова обещание, задачата, която щяха да възложат на Карол, сигурно беше много рискована. Сигурно беше нещо такова, което би предизвикало у всеки човек инстинктивен отказ. След като трябваше да е толкова подсладен, хапът сигурно беше много горчив.

— Страхотно — каза той и хвърли поглед към часовника на арматурното табло. Трябваше да побърза, за да остане време за вечеря, преди да тръгнат към Купар.

— Виж какво, Карол, трябва да тръгвам. Но ми обещай, че ще се обадиш веднага, щом разбереш какво се иска от теб. Не го казвам, защото се съмнявам в способностите ти. Просто… имам чувството, че ще имаш нужда от много помощ, а вероятно ще те поставят в такова положение, от което ще е много трудно да търсиш помощ. Каквото и да ти трябва от мен, имаш го.

Тя замълча за миг, после каза:

— Нямаш представа колко е важно това за мен. Благодаря ти. Ще се обадя.

— Пази се.

— И ти. Благодаря, че се обади.

Той затвори мобилния телефон и го прибра обратно в джоба си. После излезе от колата. Когато влезе, долови апетитната миризма на месо и доматен сос. Докато минаваше покрай отворената врата на дневната, чу гласа на Френсиз.

— Тук съм — каза тя.

Тони влезе в дневната. Вътре беше тъмно, но той забеляза силуета на Френсиз, изрязан на фона на прозореца.

— Чух колата и не можах да разбера защо не влизаш, затова дойдох да погледна през прозореца — да не би нещо да не е наред.

— Телефонът звънна точно когато паркирах.

„Съществуват необходими лъжи“, помисли си той.

— Дълго разговаря — отбеляза Френсиз.

Не виждаше лицето й, но нещо в гласа й накара сърцето му да се свие.

— Съжалявам. Дано вечерята да не е изстинала.

— С такива проблеми умея да се справям — Френсиз се обърна с гръб към улицата. Сега лицето й беше в пълен мрак. — Карол ли беше?

— Защо реши, че е Карол? — още докато произнасяше фразата, той осъзна, че се издава. Реакцията му беше до известна степен професионална. Отговаряй на въпроса с въпрос, не давай на обекта възможност да овладее положението. Но този подход беше и инстинктивно предпочитаният от човек, който има какво да крие. Невинният човек би отвърнал: „Да, Карол беше, много е развълнувана, защото е получила работата, която толкова искаше.“ Но когато ставаше дума за Карол Джордан, Тони никога не можеше да се държи непринудено.

— Тя е единствената, с която би предпочел да говориш насаме, а не в мое присъствие.

Тони се изчерви.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че имаш какво да криеш във връзка с отношението ти към Карол Джордан.

— Грешиш. Разговаряхме за секретна полицейска операция — това е единствената причина, поради която предпочетох да остана в колата.

Френсиз изсумтя.

— За пълна идиотка ли ме имаш? Предпочете да разговаряш насаме с нея, защото не искаше да забележа очевидното.

Тони пристъпи няколко крачки напред.

— Нямам представа за какво говориш, Френсиз.

— Не ме разигравай. Влюбен си в нея. Господи, стигаше ми да ви видя заедно само в продължение на пет минути, за да си изясня положението.

— Не — каза той. — Не е вярно.

— Вярно е. А пък аз не съм до такава степен лишена от собствено достойнство, че да стоя и да гледам как ми натриват носа.

— Разбери, Карол ми е приятелка, работили сме заедно. Как е възможно да ме ревнуваш от жена, с която не съм спал никога?

— Твоя грешка. Трябваше да опиташ малките сини хапченца по-рано, нали? Защото тя очевидно си го проси.

Думите й му подействаха като шамар.

— Не намесвай Карол в нашите разправии. Каквото и да си си внушила, то засяга само мен и теб.

— Там е проблемът, Тони. Въпросът не засяга само мен и теб. Проблемът е между вас двамата с Карол, но досега ти не ми беше позволил да го забележа. Криеше се, преструваше се, че искаш да бъдеш с мен, а истината е, че тя е жената, която желаеш.

— Грешиш ужасно, Френсиз. За мен и Карол няма никакво бъдеще. Единственото, което ни свързва, е мъчителното минало. С теб съм, защото искам да бъдем заедно.

Неочаквано Френсиз взе една малка кристална вазичка, поставена на перваза на прозореца и я хвърли към него.

— Лъжливо копеле — извика тя. Тони отскочи встрани и вазичката се разби със звън в стената. — Не съм мазохистка, Тони — продължи задъхана от яд Френсиз. — Животът е прекалено кратък, за да пропилявам чувствата си за мъж, който отчаяно иска да бъде с друга. Така че се махай от тук.

Тони не можа да се сети как да отговори. Само се учуди колко малко го наскърби очевидният край на връзката им. Обърна се и тръгна към вратата.

— Остави ключовете на масичката в антрето — подвикна подир него Френсиз.

Тони не спря. За негово учудване основното чувство, което изпитваше, беше облекчение. Облекчение и внезапен прилив на надежда. От години не го бе обземал такъв оптимизъм.

Загрузка...