Последно изкушение

Глава 14

Понякога на Петра й се искаше Марейке Ван Хаселт да не живееше толкова надалеч. Би било добре, ако тази вечер можеше да седне на бутилка вино с човек, едновременно обективен и запознат с полицейската работа, и да обсъди днешните събития. Тя установи доволно, че Марейке поне беше онлайн. Излязоха от общия чатрум и Петра направо се насочи към въпроса, който я вълнуваше. Беше готова да говори за всичко, което можеше да я отклони от мислите за задънената улица, до която беше стигнала аферата с убийството на Камал.

П.: И така, какво става с убийството?

М.: Много работа и почти никакъв напредък. Прекарах целия ден в университета, разговарях с колеги и студенти на убития, но не открихме дори една улика, която да си струва да се проследи.

П.: Искаш да кажеш, че най-сетне си открила човек, станал жертва на убийство, но обичан от всички?

М.: Много хора не са харесвали Де Гроот, но никой няма и помен от мотив. Човек не убива друг само защото е провалил защитата на дипломната му работа или се е възпротивил на повишението му.

П.: Божичко, колко цивилизовани сте вие, холандците…

М.: Още по-вбесяващо е, че така и не успяхме да намерим бележника, в който е записвал срещите си. Излиза, че имал някакъв бележник, който носел винаги със себе си. Но от него няма и следа.

П.: Вероятно го е взел убиецът, за да прикрие следите.

М.: А ти успя ли да се сетиш какво ти се въртеше в ума, когато ти разказах за Де Гроот?

П.: Сведох нещата до две вероятности, но още не съм получила сведенията за двата случая. Нали знаеш, човек не може да обясни на провинциалистите понятието „спешно“.

М.: В Холандия не съществува нито един документиран случай, който да наподобява и най-отдалечено на убийството на Де Гроот.

П.: Значи продължавате да се лутате в тъмното. Нещо от патоанатомията?

М.: Засега нищо. Много е дразнещо — изпълняваме задължителната процедура, без да имаме и най-бледа представа какво търсим всъщност.

П.: Няма нищо по-трудно от разследването на такъв тип убийство.

М.: Знам. Защо не се опиташ да ме поразсееш? Разкажи как мина денят ти.

П.: Неуспешно. Опитвам се да докажа отрицателно твърдение — една жена твърди, че е била любовница на човек, който междувременно е починал. Само че аз мисля, че двамата дори не са се познавали. Струва ми се, че с помощта на този факт можем да се доберем до ключова фигура от организираната престъпност. Този човек се пази много старателно, винаги е далеч от мръсната работа. Никога не сме имали за какво да го пипнем, и много искам аз да съм тази, която ще го тикне в затвора. Единственият проблем е, че споменатата жена има дете, а нашият човек като че ли го е спипал и скрил някъде, и го използва, за да я изнудва. Така че трябва да намеря и детето.

М.: Някакъв успех?

П: Засега никакъв. Ако детето не се появи утре в училище, ще накарам Плеш да го обяви за национално издирване. Ще представим нещата така, като че ли детето може да е жертва на педофил. Така ще притесним майката, а ще изнервим извънредно много и човека, при когото е детето.

М.: Стига да не ги изнервите до там, че да направят някоя глупост.

П.: Не мисля, че тези хора ще възложат такава задача на човек, който лесно се паникьосва. Ако нещо се случи с детето, нямат вече с какво да притискат майката. Нещо повече, тя би се превърнала в отмъстителна фурия, която иска само да пролее кръвта им.

М.: А какво да кажем за сигурността на майката в случай, че ти успееш да се добереш до детето?

П.: Животът й няма да струва и пукната пара. Това означава, че в момента, в който вземем детето, трябва да извадим майката от затвора и да я скрием на абсолютно сигурно място.

М.: Май наистина си взела случая много присърце.

П.: Страшно много искам да спипам този тип. Освен това се носят слухове, че скоро срещу него ще бъде организирана голяма операция и случаят ще излезе извън нашата компетентност. Така че нямам и много време.

М.: Внимавай. Не е лесно да бъдеш в отлична форма, когато непрекъснато се озърташ, да не би да те настигат. Точно в такива случаи се правят грешки, нали?

П.: Знам. Част от мен съзнава, че няма значение кой ще го прибере, стига операцията да бъде успешна. Но аз съм лакома.

М.: Известно ми е.

П.: Е, какво ще правим по въпроса с моята лакомия?

М.: Мислех, че никога няма да попиташ…

Петра се усмихна. Понякога разстоянията нямаха чак толкова голямо значение.

Кабинетът на Морган изглеждаше точно така, както би го описала Карол, ако някой я попиташе как си го представя. Беше просторно помещение, отделено със стена от голямата зала. Матираните стъкла, които трябваше да го изолират от работещите отвън, бяха облепени с всевъзможни листчета със записки. Имаше и карти, и снимки, на някои от листчетата бе записана с маркер само по една дума с едри, разкрачени букви — така че работещият в стаята действително бе изолиран от погледа на хората, които минаваха отвън. Шкафовете бяха отрупани с папки и справочници. Компютърът на бюрото приличаше на остров, очертан с прави линии, насред морето от зигзагообразни очертания на купчини хартия. Кабинетът беше в пълен хаос, но Карол подозираше, че при нужда Морган е в състояние да намери веднага всеки документ, които му трябва. В помещението нямаше вещи от личен характер — никакви семенни снимки, или снимки, на които Морган да се вижда редом с богатите и силните на деня. Единственото нещо, което доказваше, че кабинетът е негов, беше сакото му, окачено на една кука на вратата. Не беше поставено на закачалка, висеше си просто така.

Той я чакаше при асансьорите и я преведе през външната зала толкова бързо, че тя не можа да забележи почти нищо, освен многото бюра, повечето празни. Хората, които седяха зад останалите, едва повдигаха глави от работата си, когато те минаваха, после веднага се обръщаха отново към мониторите или телефонните слушалки. Морган отвори широко вратата на кабинета си и каза:

— Изчакай ме пет минути. Трябва да свърша нещо. Чай или кафе?

Тя седеше на стола за посетители вече около петнайсет минути, когато Морган влезе отново, бутайки вратата с хълбок. В ръцете си държеше чаши.

— Заповядай — каза той и остави едната върху купа хартии, който се намираше най-близо до Карол. — Съжалявам, че се забавих.

Той заобиколи бюрото си и седна, като побутна стола си встрани, за да не му пречи мониторът. Претъпканото пространство на кабинета само подчертаваше огромния му ръст. Беше висок към два метра, а и достатъчно едър за ръста си. Но макар да бе прехвърлил четиридесетте, не се беше отпуснал. Карол виждаше как мускулите на раменете му издуват ризата, а платът на корема не се опъваше и нямаше опасност копчетата да се разхвърчат. Имаше едро, грубовато лице. Раздалечените очи му придаваха невинно изражение, но Карол беше наясно колко измамно е това впечатление. Сега, когато й се усмихваше, около очите му се образуваха дълбоки бръчки.

— Страхотна работа свърши вчера — отбеляза той. — Онези от отдела за борба с наркотиците пикаят газ, разбира се, но вината за провала си е само тяхна. Шефът им ми наду главата снощи, но аз пък му казах, че никога не трябва да се подценява противника, особено ако на страната на противника играе мой човек.

— Не ви ли притеснява това, че по улиците се продава цял пакет кокаин, който можеше да бъде унищожен? — попита Карол, отчасти за да не изглежда самодоволна, но най-вече за да припомни на Морган, че не е престанала да бъде полицейски служител.

— Понякога се налага човек да приеме някоя предварително калкулирана загуба. Занимавам се с много по-голям периметър — Морган взе чашата си и отпи от кафето. Хвърли към нея бърз, преценяващ поглед, после каза успокоително: — Освен това още снощи хванаха онова копеле. Знаеха, че той няма да има време да пласира стоката, затова нахлуха в жилището му половин час, след като им казах да ми се махат от главата. Хванали го в момента, в който го делял, за да го продаде на по-висока цена. Съвестта ви може да бъде спокойна, инспектор Джордан — той й се усмихна разбиращо. — Приятно е да се установи, че работата под прикритие не е притъпила полицейските ви инстинкти.

Карол премълча. Взе чашата си и отпи внимателно. Кафето беше почти толкова хубаво, колкото ако го беше правила тя, тоест около триста процента по-добро от всички кафета, които бе пила на територията на полицията. Уважението й към Морган нарасна още повече.

Той се приведе през бюрото и извади една папка изпод купчина надраскани бележки. Отвори я, прегледа съдържанието, после я плъзна по бюрото към Карол.

— Хайде — подкани я той, защото тя само гледаше ненадписаната корица. — Отвори я.

Карол отвори папката. Погледът й падна върху черно-бяла снимка на забележително хубав мъж. Снимката не беше портретна, зърнестият образ показваше, че това е увеличена моментна фотография, правена без знанието на човека. Беше застанал в три четвърти профил и гледаше към нещо, което се падаше вдясно от обектива. Беше се понамръщил, така че между веждите му се очертаваше едва забележима бръчка. Лъскавата черна коса, която стигаше до раменете му, беше сресана назад от високото чело и падаше на леки вълни над фино очертаните уши. Очите му бяха хлътнали, поставени над високи славянски скули. Носът беше орлов, плътните му устни бяха леко отворени и между тях проблясваха много бели зъби. Изглеждаше блестящ и твърд като диамант.

— Тадеуш Радецки. Приятелите му го наричат „Таджо“ — каза Морган. — От полски произход, но е роден в Париж, а образованието си е получил в Англия и Германия. В момента живее в огромен апартамент в Берлин. Баба му е била някаква графиня. Синя кръв в изобилие, но баща му бил комарджия, и когато Тадеуш завършил университета, не били останали много пари. Затова решил да стане бизнесмен. По документа притежава верига от процъфтяващи заемни пунктове за видеокасета из цяла Германия. Развъртя се сериозно, след като падна стената, и направи добри пари от изгладнелите за холивудска култура източногерманци.

Карол чакаше. Разбираше, че предстои да чуе още много. Никога не бе намирала смисъл в задаването на излишни въпроси, само за да се наслаждава на собствения си глас. Морган се облегна на стола и сключи ръце зад главата си.

— Разбира се, това не е цялата история. Нашият човек разбрал отрано, че повече пари се правят, ако нарушаваш законите, отколкото ако ги спазваш. Използвал семейни контакти, за да пренася оръжие за воюващите страни, докато се разпадала бившата Югославия. Намерил си доставчици от бившия Съветски съюз — той действал само като посредник. Не си цапал ръцете. Операцията била извънредно успешна за него. Направил страхотни пари, а освен това се сдобил и с първия си помощник, една смъртоносна твар, сърбин на име Дарко Красич.

Част от печалбата от търговията с оръжие Таджо и Дарко инвестирали, за да си осигурят безопасността, и се заели с пренасяне на големи количества наркотици. Винаги внимават да са много далеч от действителната търговия по улиците и си остават чисти, а всъщност прибират парите. През последните години те прибират лъвския пай от печалбите в пренасянето на твърда дрога в централна Германия, а финансират и големи международни сделки, включително пренасяне на хероин във Великобритания. Никой не ги е пипнал, най-вече защото на Дарко му се носи славата, че е абсолютно безмилостен. Пречиш ли му, умираш. При това по много неприятен начин.

Морган се поизправи и даде знак на Карол да продължи да разглежда съдържанието на папката. На следващата снимка се виждаше някаква разпределителна железопътна гара. Вратите на един товарен вагон бяха отворени, и вътре се виждаше купчина човешки трупове.

— Помниш ли случая? — попита той.

Карол кимна.

— Осмина иракски кюрди — бяха открити мъртви в товарен контейнер във Феликстоу. Миналото лято беше, нали?

— Точно така. Разтоварването на ферибота се забавило, и тези нещастници практически се изпържили живи, когато достъпът на въздух в контейнера спрял. Те са жертви на последната търговска инициатива на Тадеуш Радецки. Трудно е да се прецени какво допринася за повече човешки нещастия — дали организираните от него канали за нелегален транспорт на бежанци, или наркотиците, които пренася. Но ние не се интересуваме от броя на новите наркомани, с които трябва да се оправят немските ни колеги благодарение на него. Задачата ни е да прекратим участието му в притока на нелегални емигранти в тази страна — в бройки, които можем да преценим само приблизително.

Карол понечи да премине към следващата снимка в папката.

— Чакай — каза Морган. Тонът му беше категоричен.

Тя отпусна ръка и попита:

— Значи, той е от големите играчи?

— Един от най-големите. Имал е първоначалния капитал, за да прескочи ниските стъпала. Имал е и готова инфраструктура. Ако си успял да подкупиш държавни чиновници, за да не ти пречат да пренасяш дрога, не е необходимо да положиш много повече усилия, за да ги накараш да си затварят очите и пред цели товари човешки отломки. Докарва ги от Китай, Далечния Изток, Балканите и Афганистан. Ако имат пари или дрога, за да си платят пътя, е готов да ги откара, където искат. А повечето от тях искат да дойдат тук.

— Какво става с тях, когато пристигнат? Свързва ли ги с някаква вътрешна организация тук? Или просто ги стоварва и ги оставя да се оправят, както могат?

Морган се усмихна.

— Добър въпрос. Според нас това зависи от парите, които могат да му дадат. Ако си платят, получават документи, а може би дори и работа. Но ако нямат достатъчно пари, ги стоварва някъде, където и без това вече е пълно с хора, търсещи политическо убежище, и те се присъединяват към тълпата.

— Сигурно би било наивно да попитам защо немската полиция не е арестувала Радецки досега?

— По обичайните причини. Липса на доказателства. Както вече казах, той се държи на разстояние. Между него и търговията на улицата има издигнати стени. А веригата видеотеки представлява идеална перачница за пари, с която оправдава солидна част от приходите си. Притежава привидно законен източник на средства, с които може да си позволи да живее на широка нога. Немските колеги от отдела за борба с организираната престъпност следят Красич и Радецки много отдавна, но нито веднъж досега не са успели да намерят нещо компрометиращо. Вероятно съществуват само шепа хора, чиито показания биха могли да свържат Радецки с нещо от споменатата престъпна дейност, а те се страхуват прекалено много, за да проговорят. Сега погледни следващата снимка.

Карол прелисти и погледна. На снимката се виждаше труп на мъж, който лежеше проснат върху няколко каменни стъпала. По-голямата част от главата му липсваше. Не беше приятна гледка.

— Немската полиция е убедена, че този човек е бил един от малкото, които биха могли да компрометират Радецки. Арестували го преди два дни като доставчик на дрога, съдържаща отровни вещества, която станала причина за смъртта на няколко наркомани. Теглили му куршума на входа на полицейския участък. До такава степен не се боят от нищо.

Карол почувства, че я обзема странната смесица от тревога и възбуда, която винаги предшестваше началото на преследването. Нямаше представа какво й готви Морган, но каквото и да беше то, очевидно беше много сериозно.

— Каква е моята роля?

Морган внезапно прояви силен интерес към съдържанието на чашата си.

— Радецки имал любовница. Катерина Базлер. Били заедно от четири години. Ако е имал изобщо някаква ахилесова пета, това е била Катерина — той вдигна поглед и срещна очите на Карол. — Общото мнение е, че е бил луд по нея.

— Защо „бил“?

— Катерина загинала преди два месеца при автомобилна катастрофа. Радецки бил съсипан. Доколкото разбирам, все още е. Затворил се в луксозния си апартамент и оставил Красич да се занимава с ежедневната работа. Но сега е прекратил отшелничеството си. И тук трябва да се намесиш ти. Погледни следващата снимка.

Карол послушно прелисти страницата. Кожата по ръцете й настръхна — погледът й бе паднал върху собствения й огледален образ. Жената на снимката имаше дълга коса, но като изключим това, първото й впечатление беше, че вижда своя близначка. Да види своя двойница в полицейско досие беше едно от най-шокиращите неща, които й се бяха случвали. Дланите й овлажняха, тя осъзна, че задържа дъха си. Издиша полека, като че ли освобождаването на задържания въздух би пропъдило видението.

— Господи — промърмори тя в опит да възрази срещу това оспорване на собствената й неповторимост.

— Приликата е стряскаща, нали?

Карол се вгледа по-внимателно в снимката. Сега вече можа да забележи разликите. Очите на Катерина бяха малко по-тъмни. Формата на устата беше по-различна. Брадичката на Карол беше по-силно очертана от тази на Катерина. Ако застанеха една до друга, човек би могъл да ги различи без проблем. Но първото впечатление за абсолютна идентичност се беше запечатало дълбоко в съзнанието на Карол.

— Зловещо е да си помислиш, че някой се разхожда с твоето лице. Много странно съвпадение.

— Странните съвпадения се случват понякога — отвърна Морган. — Можеш да си представиш колко бях сащисан, когато видях лицето ти на снимката на формуляра, с който кандидатстваше за работа. Тогава ни дойде идеята за въпросната операция.

Карол продължаваше да поклаща учудено тава.

— Би могла да ми е сестра.

Усмивката на Морган приличаше на лъвска прозявка.

— Да се надяваме, че и Таджо ще бъде на същото мнение.