Последно изкушение

Глава 36

Марейке остави телефона, обзета от смесени чувства. Когато Тони престана да й се обажда, тя не знаеше дали да се ядосва или да се безпокои. При всички положения тя си оставаше в неведение — нямаше представа какво се е случило с единствената що-годе солидна улика, до която се беше добрала след дълги седмици, прекарани в безрезултатно разследване на убийството на Де Гроот. Освен това установи с учудване, че изпитва вина, задето беше скрила идеите си от своите колеги. Беше принудена да си признае, макар и с нежелание, че не е нито достатъчно безчувствена, нито достатъчно самоуверена, за да постави личните си амбиции пред необходимостта убиецът да бъде спрян.

Остави текущата си работа и се зае да пише кратък доклад, в който излагаше основанията си да подозира Вилхелм Алберт Ман. Разбира се, след като не можеше да цитира името на Тони, изложението й беше лишено от тежестта на експертната оценка, но според нея беше успяла да представи нещата доста убедително. Завърши с предложение засега, докато не съществуват категорични доказателства, Ман да бъде поставен под наблюдение.

После тръгна да търси Мартенс. Накрая го намери в бара срещу полицейското управление, където беше отишъл да изпие една бира, преди да се прибере у дома.

— Искам да изпратя тази информация на колегите в Кьолн — заяви Марейке и му тикна доклада под носа.

Той го прочете внимателно, докато отпиваше от бирата си. На лицето му беше изписано съмнение.

— Добра работа си свършила, Марейке — каза той накрая. — Впечатлен съм от познанията ти за моряшките възли.

— Извадих всичко от интернет — поясни тя. — Там човек може да намери какво ли не. Какво ще кажете? Да им го пратя ли, или ще ме отпишат като някаква луда жена, която разчита на интуиция вместо на факти?

Мартенс се задави и изплю малко бира по ръката си.

— Марейке, онези в Кьолн разполагат със също толкова малко данни, колкото и ние. Като им изпратиш тези сведения, ще бъдат вечно твои. Поне им даваш възможност да предприемат някакви действия. Действително може и да става дума за съвпадение, но това, което твърдиш, ми се струва съвсем логично. Този човек не може да е бил в Лайден по работа, тъй като по нашите канали не минава търговски трафик. Ако някой изпратеше такъв доклад на мен, до довечера щях да съм наредил да следят този тип. И не бих прекратил следенето до момента, в който той не се опита да убие още някой, или докато някой не бъде убит на другия край на страната. Хайде, позволи ми да те черпя едно питие, за да отпразнуваме първия напредък, който сме отбелязали от момента, в който убиха Де Гроот.

Тя поклати глава.

— Благодаря, шефе, но ще си запазя правото за друг път. Искам веднага да пусна факса за Кьолн.

В Кьолн Хартмут Карпф явно не си губеше времето. Само петнайсет минути след като тя пусна факса, той й се обади по телефона.

— Това звучи наистина интересно — заяви той ентусиазирано. — Вижте какво, искам да действам незабавно. Но за да се справя, ми трябват доста хора. Има ли някаква възможност да дойдете утре в Кьолн? Ще ми помогнете да убедя шефа си, че работата си струва труда, ако присъствате и вие лично.

— Трябва да се разбера с моя началник, но мисля, че той няма да възрази. Ще се обадя след малко, може ли?

След половин час всичко беше уредено. Тя трябваше да бъде в Кьолн към обяд на другия ден. Това създаваше някои интересни възможности. Марейке погледна часовника си. Преди да вземе каквото и да било решение, трябваше да провери какво е положението с полетите.

Всичко вървеше добре. Ако и Тони се обадеше, денят би могъл да бъде и съвършен.

Пътят, който минаваше край фермата на Матич, беше тъмен, като че ли бе прокаран под земята. Високите живи плетове отрязваха достъпа на всякаква светлина, която би могла да идва откъм фермата. Тънкият сърп на луната се беше скрил зад облак. Трудно бе да се повярва, че се намират само на няколко километра от покрайнините на града — толкова тиха и тъмна беше пролетната вечер. През специалните очила за нощно виждане, които й беше дал командирът на специалния отряд, Петра виждаше света в зелено и черно. Имаше чувството, че се намира под вода — хората около нея се появяваха и изчезваха от полезрението й като странни подводни същества. Лицата им бяха невидими, скрити под маски и специални очила, с които трябваше да се предпазят от дима и сълзотворния газ, когато щурмуват фермата.

Щом падна нощта, мълчаливите мъже, които се мотаеха и се перчеха цял следобед из кабинета й, протягаха се по столовете и се излягаха по пода, изведнъж се преобразиха. Превърнаха се в дисциплиниран екип, движенията им станаха крайно икономични, плъзгаха се като сенки. Щом се смрачи, двама от тях претичаха безшумно през двора, поставиха микрофони по стените на постройката и отклониха телефонната линия, така че разговорите минаваха през тяхната комуникационна система. Сега вече никой не би могъл да се обади във фермата, а ако Матич или жена му се опитаха да се обадят на някого, щяха да чуят само свободен сигнал, все едно че човекът, когото търсят, не отговаря.

Сега отрядът вече беше обкръжил фермата. По даден сигнал трябваше да нахлуят и да разбият вратата. Петра знаеше вече плана наизуст. Първо димна завеса, после сълзотворен газ, и накрая нахлуват. Най-важното беше да отведат детето на сигурно място, залавянето на Матич и жена му беше второстепенна задача. Петра трябваше да чака отвън заедно с командира на отряда. Можеше да влезе на територията на фермата едва когато операцията приключеше успешно.

Командирът се беше надвесил над оператора на комуникационната система.

— Какво става? — попита той.

— Разговарят в кухнята. Двама възрастни — един мъж и една жена. Детето също е там. Жената току-що му каза да седне на масата. Ще вечерят.

— Добре. Ще изчакаме, докато седнат, и после ще нахлуем — той се обърна към Петра. — Искаме всичко да мине възможно най-леко, затова предпочитам да нападнем, когато са заети с хранене.

Тя кимна.

— Последното, което ни трябва, е да вземат детето за заложница.

— Именно — отвърна той сухо, докато барабанеше с пръсти по бедрото си. — Господи, колко ненавиждам това чакане!

Постояха няколко дълги минути в напрегнато мълчание, после операторът направи знак с вдигнат палец.

— Жената сервира вечерята… Сега и тя седна да се храни. Да, всички са там.

Командирът сграбчи радиостанцията.

— К-1 до всички. Влизаме. Повтарям, влизаме.

Той направи знак на Петра да го последва и двамата претичаха двайсетината метра до портата. Около къщата се мяркаха сенки и се очертаваха за секунди пред меката светлина на прозорците със спуснати завеси. Внезапно силен удар по вратата отекна в нощта. Чуха се викове:

— Полиция, не мърдайте!

Лекият нощен ветрец донесе до тях звуци от цепещо се дърво, глухите удари на димни гранати и тракането на бидони с бензин по твърда повърхност. След това се разнесоха приглушени викове и накрая шумът, от който се боеше Петра. Отекна един-единствен изстрел. Тя се обърна ужасена към командира.

— Пушка — отвърна той лаконично.

Изстрелът беше последван от автоматични откоси, после настана тишина.

— Какво става? — извика Петра.

— Предполагам, че собственикът на фермата е успял да стреля веднъж, преди някой от нашите да го повали. Не се безпокойте, няма да се стигне до сериозна престрелка.

Радиостанцията запука и той я вдигна до ухото си. Петра чуваше само някакво трескаво бърборене.

— Идвам — каза той накрая. После я потупа по рамото. — Спокойно, всичко свърши. Взели са детето.

Тя го последва по пътеката към къщата. През разбитата, увиснала на една панта врата се виеха димни спирали. Когато наближиха къщата, навън излезе един от командосите. В ръцете си държеше хленчещо дете. Петра изтича напред и пое момиченцето.

— Всичко е наред, Таня — тя започна да гали детето по немитата, сплъстена коса. — Ще те заведа при майка ти.

Командирът не се виждаше никъде.

— Какво стана? — обърна се Петра към човека, който изнесе детето.

— Тъпото копеле се хвана за пушката — отвърна той. — Един от, нашите е ранен в ръката и бедрото. Нищо сериозно, доколкото видях.

— Ами Матич? — Петра люлееше хленчещото дете на ръце.

Командосът прекара пръст по гърлото си.

— Нямахме друг избор. Но си е беля. Ако човек слуша реакциите в такива случаи, излиза едва ли не, че стреляме по хора, за да се забавляваме.

— Ако някой насочи оръжие срещу вас, нямате друг избор — съгласи се Петра. — Искам да отведа детето от тук. Ще предадете ли на командира си, че съм тръгнала? Трябва да направим разбор на операцията, но това може да почака до утре.

Той кимна.

— Ще предам.

Петра си тръгна. Искаше й се да бе паркирала колата по-наблизо. Таня натежаваше все повече в ръцете й, и тя съвсем не беше убедена, че ще може да я носи по целия път до колата. „Ама че ден“, мислеше Петра и вървеше упорито напред. Замисли се за миг какво ли прави Карол. Предполагаше, че ще открие в пощенската си кутия доклад как е прекарала предния ден с Радецки, но нямаше да може да провери поне още един-два часа. Трябваше да предаде Таня в охраняваната квартира и да провери дали там са взети всички необходими мерки за безопасност. Утре щеше да организира първия от поредицата разпити на Марлене, от които се надяваше да получи достатъчно информация, за да изправят Радецки пред съда в Германия, а не в либералната Холандия.

Чакаше я ужасно много работа. Но всички усилия щяха да бъдат възнаградени, когато осъдеха Радецки да лежи много дълго време. Усмихна се доволно, въпреки че гърбът я болеше. Наистина обичаше работата си.

Най-сетне Карол започваше да се забавлява. Марейке я държеше в течение за действията на всички останали, а тя през цялото време се дразнеше, че не може да им помогне. Опитваше се да се успокои и се убеждаваше, че няма смисъл да нервничи. Затова реши да вземе вана, излежава се дълго в нея и когато излезе, се чувстваше много по-спокойна — за първи път, откакто бе пристигнала в Берлин. Беше установила, че по кабелната телевизия може да лови един канал с английски филми. Затова се беше разположила на дивана в коприненото кимоно на Каролайн Джексън с бутилка бяло вино „Сансер“ до себе си и се наслаждаваше на черния хумор в „Плитък гроб“.

Тъкмо в момента, когато Кристофър Екълстоун беше в стаята с парите, иззвъня домофонът. Учудена, тя спря звука на телевизора, претърколи се мързеливо, за да стъпи на пода, и тръгна към антрето. Каза си, че това можеше да е единствено Радецки. Не беше в настроение да го приеме, нито пък беше облечена подходящо, но нямаше как да го отпрати.

Тя вдигна слушалката.

— Кой е?

— Аз съм, Тадеуш. Мога ли да се кача?

— Заета съм, Таджо. Не може ли да се видим утре?

— Наистина трябва да те видя. Няма да се забавя много, след един час трябва да бъда в телевизията.

Тя си каза, че може да се справи в продължение на един час, и натисна бутона, за да отвори външната врата. После изтича в спалнята. Да посрещне Радецки точно сега по копринено кимоно би приличало прекалено много на недвусмислена покана. Нахлузи един свободен ленен панталон, закопча бързо сутиена си и грабна някаква блуза. Той вече чукаше на вратата. Тя нахлузи блузата през глава и изтича да му отвори.

Той изобщо не й остави време да проговори, а просто я сграби и започна да я целува настоятелно. Влезе в апартамента, като я взе на ръце и бутна с крак вратата, която се затвори зад него. Каролайн едва успя да откъсне устни от неговите, отдръпна се малко и се засмя смутено.

— Чакай! Не е ли малко прибързано?

— Цял ден мисля за теб — каза той. Гласът му трептеше от напрежение, каквото не бе долавяла у него досега. — Знам, бях обещал да ти оставя време да помислиш, но имам чувството, че ще полудея. Така те желая, че не мога нито да ям, нито да спя — силните му ръце се плъзгаха трескаво по тялото й и не я изпускаха нито за миг. Зарови лице в шията й и захапа леко ухото й.

Карол започваше да се плаши. Не беше предвидила такава ситуация в своя сценарий. До този момент владееше положението, но сега започваше да губи контрол.

— Таджо, почакай — изохка тя.

— Защо? — попита той. — Снощи ме желаеше не по-малко, отколкото те исках аз. Знам го, почувствах го. Защо да чакаме тогава?

— Не съм подготвена за това — каза тя и се опита да се измъкне от ръцете му. Но той я държеше здраво, силните му ръце се бяха сключили около тялото й.

— Напротив — каза той нежно. — Не исках да те плаша.

После вдигна ръка към тила й. Дългите му пръсти започнаха да я милват нежно.

Въпреки себе си Карол не можеше да потисне животинската наслада, която изпитваше от допира на тялото му. Не можеше да избегне възбудата от съзнанието, че е предизвикала такава страст. Но не биваше да си позволи да се поддава. Напомняше си, че е полицай, че цялата операция щеше да пропадне, ако се съгласеше да спи с него. Освен това нямаше намерение да прави нещо, за което после щеше да се срамува пред Тони.

— Не съм уплашена — каза тя. — Просто не съм сигурна дали го искам.

— Ще те убедя — каза той, избутвайки я полека към дневната.

Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й.

Карол се възползва от възможността и успя да се измъкне от ръцете му. Отстъпи бързо назад и настоя:

— Много е внезапно.

Тадеуш я гледаше диво изпод разбърканите кичури на косата си. „Господи, колко е хубав!“, каза си тя неволно и самата мисъл й се стори като предателство.

— Моля те, Каролайн — каза той с прекъсващ глас. — Знам, че ме желаеш. Снощи и двамата искахме едно и също. А ако ти не вярваш на себе си дотолкова, че не смееш да се любиш с мен, въпреки че го искаш, защо трябва да ти се доверявам в общата ни работа? Какво толкова има? Ние сме зрели хора. Аз съм луд по теб и ти си луда по мен. Друго би било, ако някой от нас имаше някаква връзка, но не е така, нали. Не съществува проблем с изневяра. Ние сме просто мъж и жена, които умират от желание един за друг.

„Какъв ли е правилният отговор на това?“ Карол търсеше отчаяно някакъв аргумент, който би му прозвучал смислено, който би съхранил деловите им отношения, без да я принуди да се подаде на желанието му.

— Не мога да ти обясня сега — каза тя. — Наистина ми трябва малко време, това е всичко.

Той пристъпи напред и тя направи няколко крачки назад.

— Моля те, Таджо — Карол опита въздействието на най-очарователната си усмивка.

Той продължаваше да върви напред и скоро тя установи, че вече няма накъде да отстъпва. Беше отново в прегръдките му, притисната към стената. Той започна отново да я целува, тежестта на тялото му я приковаваше към стената. Ръцете му галеха гърдите й, пръстите му притискаха нежно зърната им. Тя почувства как те се втвърдяват въпреки волята й.

— Виждаш ли? — попита той задъхано. — Тялото ти знае отговора по-добре от теб.

Карол събра цялата си сила и го отблъсна. Успя да го изненада и се измъкна отново от ръцете му. Изтича встрани и застана в средата на стаята.

— Сега наистина не е моментът, Таджо.

Той се обърна към нея. По лицето му вече нямаше и следа от нежност. Очите му потъмняха, веждите му се свиха.

— Моментът никога няма да настъпи, нали, Карол?

Той произнесе името й с глас, който звучеше като ръмжене.

До този момент тя не се бе почувствала истински застрашена. До сега го бе приемала само като прекалено настоятелен обожател, разчитала беше на вроденото му кавалерство, смяташе, че ще успее да се защити. Но тази единствена дума разби илюзиите й. Имаше чувството, че я е ударил. Той знаеше истинското и име. Положи усилие да запази привидно спокойствие, но очите й се разтвориха широко от ужас.

— Точно така, знам коя си — каза той и пристъпи отново към нея.

Тя се опита да избяга, но широките й панталони се закачиха в един стол и я забавиха достатъчно, за да може той да я сграбчи за китката.

— Разбира се, че знаеш коя съм — тя се опитваше да говори спокойно. — Нали си направил проверка.

— Проверих коя е Каролайн Джексън — каза той. Тихият му глас я плашеше. — Но междувременно знам коя е и Карол Джордан.

Тя разбра, че вече е късно да блъфира. Нямаше какво повече да каже. От тук нататък единственото й оръжие беше мълчанието. Улови погледа му и го задържа. Опитваше се да се държи невъзмутимо и предизвикателно.

— Скъпоценният ти приятел се раздрънка, Карол. Доктор Хил се постара да ме залъже, да ме убеди, че вече не си ченге, че си предала своите и си минала на страната на престъпниците. Но ако това беше вярно, ти не би имала нищо против да спиш с мен, нали? Щеше да си ме оставила да правя с теб каквото искам сто пъти досега — и снощи, и днес. Единствената причина да се дърпаш е, че си ченге. Прав съм, нали? Ти си все още ченге.

Тя продължаваше да мълчи. Стараеше се лицето й да не издава ужаса, който я обзе, когато чу името на Тони. Как го бяха открили? Къде беше той? Какво бяха сторили с него?

Внезапно той я дръпна рязко за ръката и тя залитна. Той я удари през лицето със свободната си ръка.

— С мен не пожела да спиш, но се върна право тук, за да спиш с него, нали, кучко?

Карол се стегна и го изгледа презрително.

— Затова ли е целият театър? Засегнато е мъжкото ти достойнство?

В мига, в който произнесе тези думи, разбра грешката си. Той се нахвърли върху нея и за секунди двамата се озоваха на пода. Сега и двете му ръце бяха свободни и той започна да я удря ту с едната, ту с другата, главата й се отмяташе в две посоки, докато стаята се завъртя пред очите й.

После, неочаквано, тя почувства с благодарност, че тялото му вече не е върху нейното. Претърколи се встрани и застана на колене. Всичко около нея продължаваше да се върти като пъстрите образи в калейдоскоп. Почувства, че той я вдига рязко нагоре. Опита се да стъпи по-здраво на пода, но той я блъсна и Карол връхлетя право в стената. Чу се неприятно хрущене, тя почувства как носът й поддава при сблъсъка. Почувства соления вкус на кръв в гърлото си. Коленете й поддадоха и тя рухна отново на пода.

— Все ми е едно дали се чукаш с всичко живо в Берлин — изръмжа той. — Но знам, че сте убили Катерина, за да ми изиграете гнусния си номер.

Карол се поизправи с усилие и седна. Той си знаеше работата — опитваше се да я подведе сега, когато тя почти не можеше да мисли свързано, дотолкова беше зашеметена. Все пак съзнаваше, че това, което той казва, не отговаря на истината.

— Не — простена тя. — Не е… вярно. Ние просто… се възползвахме.

Той се приведе напред, сграбчи в шепа предната част на блузата й и я придърпа към себе си.

— За глупак ли ме вземаш? Наистина ли смяташ, че има смисъл да продължаваш да лъжеш?

— Аз… не лъжа — успя да произнесе Карол с подпухнали устни. — Не сме убили Катерина.

— Спри да лъжеш! — изкрещя той. Пръски слюнка от устата му опръскаха лицето й. — Моторът, който причини злополуката, е регистриран като притежание на вашия шибан отдел за борба с организираната престъпност. Вие сте убили Катерина. А после сте убили и Колин Озбърн, за да има две приятни вакантни места, които да заемеш.

— Нямам нищо общо със смъртта на Катерина — възрази тя с усилие. — Не бях чувала името ти допреди две седмици.

Той я сграбчи и я повлече през стаята. Зашеметена, Карол не успяваше да схване какво става. Очевидно смяташе да я убие, но защо просто не го направеше?

Когато най-сетне разбра, че я влачи към спалнята, замаяното й съзнание откри отговора. Паниката успя да проникне в обърканите й мисли. „О, не“, простена тя мислено. „Не е възможно това да се случи с мен“. Отпусна съзнателно тялото си и увисна като мъртва в ръцете му с надеждата, че това ще го разколебае. Но той беше обзет от примитивна ярост, от пристъп на луд гняв, който му придаваше неестествена сила.

Тя започна да се гърчи и да се дърпа, надяваше се той да отпусне хватката си в опит да я задържи. Той спря за миг да я влачи по пода и се наведе над нея.

— Знаеш какво те чака, нали, кучко? Няма да те убия. Ще те оставя да живееш със спомена за това, което си ми причинила — после я удари отново, толкова силно, че едва не й счупи врата. Този път тя припадна.

Когато дойде на себе си, не можа да разбере къде е, не можеше да си обясни и адската болка в главата си. Не разбираше и защо ръцете й не се подчиняват, когато се опитва да ги измъкне изпод гърба си. После той застана пред нея и тя си припомни какво се беше случило. Лежеше по гръб на леглото, съвсем гола, със завързани ръце. А Радецки беше твърдо решен да си отмъсти.

— Ти съсипа живота ми — изсъска той. — Ти уби Катерина, и очевидно си свършила доста работа, за да съсипеш и бизнеса ми. Сега е мой ред. Първо ти ще си получиш заслуженото, а после ще убия приятелчето ти. Така и ти ще живееш с мисълта, че носиш отговорност за смъртта на човека, когото си обичала. Така, както съм принуден да живея аз. И после ще си отида.

— Няма да… можеш да… — измънка тя.

— Няма да мога да се измъкна, така ли? Разбира се, че ще мога. Какво си мислиш, че не съм предвидил и такава възможност? До утре ще съм на такова място, че никой от шефовете ти няма да може да се добере до мен — дори да разберете къде съм отишъл. Нали ти е ясно, че всичко, което си направила е било напразно?

Докато говореше, той се събличаше. Окачи много внимателно ризата и панталона си на стола до леглото, пусна чорапите в обувките си. После се изправи гол срещу нея. Ерекцията му й се стори най-отблъскващото нещо, което беше виждала.

Той тръгна към леглото. Карол отчаяно се опита да се хлъзне на пода. Но ръцете й не се движеха, а и мозъкът й не функционираше правилно. Той коленичи на леглото, разтвори коленете й и каза подигравателно:

— Хайде, продължавай да се съпротивляваш, така ще е по-забавно.

Карол събра последните си сили и плю в лицето му. Той дори не се избърса. Само се усмихна и каза:

— Мисля, че ще ми доставиш голямо удоволствие, кучко.

После се отпусна върху нея и тя поиска да умре.