Последно изкушение

Глава 18

Тадеуш прекоси тротоара и се разположи на задната седалка на черния мерцедес. Ако някой от съседите му го беше видял, сигурно щеше да се учуди на външния му вид. Вместо обичайното безукорно елегантно облекло той беше избрал стар кожен панталон, протрити работни обувки и войнишко яке върху дебел спортен пуловер. Но ако човек имаше намерение да прекара следобеда, занимавайки се със стрелба, а тъкмо такива бяха намеренията на Тадеуш, не се обличаше в „Армани“.

Дарко Красич се беше облегнал в другия ъгъл на задната седалка. Беше навлякъл изтъркано кожено яке върху дебела карирана риза, измъкната над джинсите, които бяха толкова стари, че кадифето беше протрито между бедрата.

— Подходящ ден — отбеляза той.

— Надявам се — отвърна Тадеуш. — Чувствам се настроен да убия човек, чиято смърт ще прочисти света.

Говореше с отвращение, като човек, захапал ябълка и установил, че тя е гнила отвътре. Апатията и цинизма бяха единствените му състояния след смъртта на Катерина. Правеше всичко възможно, за да се измъкне от задушаващата го прегръдка на тези две чувства, но досега не беше успял. Не вярваше, че и този следобед ще промени нещо.

— Но тъй като няма как да ни падне полицай, който контролира движението — продължи той в неумел опит да се пошегува, — ще се огранича с нещо дребно и беззащитно, било то с перушина или козина. Взе ли пушките?

— Отзад са. Къде отиваме?

— На края на Шорфхайде има една приятна горичка. Най-хубавото на природните резервати е, че дивечът не признава границите им. Имам един приятел, чийто имот граничи със защитения район. А патиците не знаят, че не бива да прелитат над неговата гора. Очаквам добър лов. Приятелят ми ще ни даде и две от кучетата си, за да направим всичко както трябва. — Тадеуш бръкна в джоба си и извади плоска бутилка от полиран калай. Развинти капачето и отпи глътка коняк, после подаде бутилката на Красич. — Искаш ли?

Красич поклати глава.

— Нали знаеш, че не обичам да пия, когато наоколо има огнестрелно оръжие.

— Като стана дума за огнестрелно оръжие, има ли някакви новини около Марлене?

— Някаква кучка от криминалния отдел ходила да души около нея. Разговаряла с нея в предварителния арест, а после ходила и в затвора. Марлене се прави на луда и мълчи, но тази работа я изнервя.

— Сигурен ли си, че можем да разчитаме на нея?

По устните на Красич плъзна ленива усмивка.

— Докато държим детето, Марлене не може да си позволи грешки. Странно е как реагират жените, когато става дума за децата им — като че ли не могат да си родят други. При това забравят, че те могат да им докарат само грижи. Особено когато става дума за жена като Марлене. Като че ли не разбира, че дъщеря й няма друго бъдеще, освен на наркоманка или проститутка. Но това явно не я впечатлява. Очевидно за нея няма нищо по-важно от хлапето.

— Толкова по-добре за нас — отбеляза Тадеуш. — Къде е детето?

— Един мой братовчед има малък имот в покрайнините на Ораниенбург. Най-близкият му съсед живее на около километър разстояние. Освен това той има две деца, така че ще успее да се оправи с малката.

— А Марлене убедена ли е, че не блъфираме?

Горната устна на Красич се присви присмехулно.

— Марлене е убедена, че съм способен на всичко. Няма да изложи на опасност живота на детето си. Не се безпокой, Таджо, всичко е обмислено.

— Ще ми се да можех да кажа същото за проблемите ни в Англия. Хората, които искат да поемат работата на Колин, са жалки кокошкари — прекалено дребни риби, за да се справят със сериозна работа като тази. Не им вярвам, а междувременно в Ротердам вече ще се получи задръстване. Не можем да тъпчем склада с нелегални имигранти до безкрайност.

— Не можем ли просто да ги откараме в Англия и да ги зарежем? — Красич говореше с тона на капризно дете, което отказва да разбере, че светът не се върти около него.

— Не можем да изсипем наведнъж такъв голям брой, какъвто се насъбра. Веднага ще стане ясно, че се е провалил някакъв сериозен канал. Последното, което ни трябва, е да привлечем вниманието на имиграционните власти. Нямам провали вече толкова време, именно защото не си позволявам да постъпвам така — подчерта Тадеуш. — Уговорката ни с Колин беше толкова изгодна. Просто не ми се вярва, че се оказа такъв глупак, че да опере пешкира при някаква глупава гангстерска разправия.

— Това трябва да ти послужи като предупреждение — отвърна Красич. — Такива неща се случват, когато си позволиш да отидеш прекалено близо до фронтовата линия. Не трябваше да тръгваш на онова пътуване миналата седмица. Не ми харесва, когато се излагаш на опасност.

Тадеуш загледа намръщено през прозореца. Знаеше, че Красич е прав, но не обичаше да го критикуват, дори когато ставаше дума за доверения му помощник. Точно затова почувства, че не постъпва справедливо.

— Няма нищо лошо в това да напомняш от време на време на хората кой е шефът — каза той.

— Таджо, можеше да стане голяма беля. Ако Камал беше проговорил… Следващия път може да нямаме късмет.

— Не може да става дума за късмет. Имаме гаранции за сигурността си — той се извърна и загледа втренчено Красич. — Имаме гаранции, нали?

— Разбира се. Нали затова плащаме на ченгетата.

— А като стана дума за плащане на ченгета, защо все още нямаме никакви сведения от разследването около катастрофата на Катерина? Тази работа се проточи прекалено. Искам да знам подробности за оня шибан моторист. Притисни ги, Дарко. Не ги оставяй да си мислят, че могат да ме оставят на сухо.

Красич кимна.

— Ще ги подгоня, шефе.

— Направи го. И им напомни, че който плаща, той поръчва музиката. Трябва ми човекът, който уби Катерина. Изобщо не ме интересува законовата процедура. Ще го накарам да си плати така, че да ме помни, докато е жив. Кажи на онези копелета да престанат да се мотаят. Искам резултати.

Красич въздъхна скрито. Имаше чувството, че въпросното следствие рано или късно ще бъде прекратено. Не искаше да мисли за момента, в който щеше да се наложи да уведоми шефа си за това. Засега трябваше да продължава да се държи естествено.

— Ще поговоря с когото трябва довечера — обеща той.

— Добре. Омръзна ми да се занимавам с всякакви проблеми. Крайно време е да открием поне един изход, каквото и да ни струва това — той отново се отпусна на меката кожена облегалка и притвори очи, с което показа, че разговорът е приключил. Не му отиваше да се държи грубо, но от смъртта на Катерина насам все по-често забелязваше, че изпада в такива състояния. Неприятно му беше да си мисли, че оттук нататък го чака само поредица от кризи и проблеми. Имаше чувството, че с нейната смърт всички удоволствия бяха изчезнали от живота му. Чудеше се дали някога щеше да се почувства отново спокоен и доволен от себе си. Може би отмъщението щеше да му помогне.

Това беше единственото, на което се надяваше.

Петра Бекер идваше за първи път в Хага и установяваше с учудване доколко градът е лишен от колорит в сравнение с Амстердам. Къщите край каналите бяха образец на ненатрапчив класицизъм, почти лишени от пищната украса, която превръщаше разходката из центъра на Амстердам в такъв пир за очите. Това беше град, строен със сметка, лишен от бохемската атмосфера и пъстротата на Амстердам. Тук навсякъде се чувстваше атмосфера на преуспяване и улегналост, дух на приличие и пуританство, от който Петра имаше чувството, че се задушава. Беше тук от половин ден и вече изпитваше желанието да направи нещо нередно.

Не знаеше какво да очаква от деня, който й предстоеше. Трябваше да се срещне с британската полицейска служителка в единайсет часа. Някоя си Карол Джордан — инспектор от криминалната полиция. Петра трябваше да й разкаже всичко, което знаеше за Тадеуш Радецки, но имаше чувството, че думите ще й преседнат. Струваше й се нечестно да искат от нея да предаде толкова трудно събираната информация на човек, който няма никакви заслуги в това отношение. Когато Хана Плеш й обясни, че новото й задължение е да изпълнява ролята на свръзка за друг човек, който ще работи под прикритие, тя се почувства измамена. Разбира се, лицето й беше прекалено добре познато в Берлин, за да може самата тя да изпълнява такава функция, но я вбесяваше мисълта, че шефовете й са предали безропотно операцията на англичаните. Каква представа имаха те от организираната престъпност в Германия? За какви се имаха, че се натрапваха на тяхна територия? И от къде на къде си бяха въобразили, че ще се справят там, където техният отдел се беше провалил?

Плеш беше прочела реакцията по лицето и, въпреки опитите й да се прикрие. Беше обяснила на Петра, че пред нея има две възможности. Да работи с Джордан или да се откаже изцяло от участие в операцията за залавянето на Радецки. Петра прие задачата с нежелание. Никой не можеше да я задължи да бъде доволна от новото си назначение.

Утешаваше се с мисълта, че арестът ще трябва да бъде осъществен от немската полиция. Англичаните не можеха да повдигнат обвинението срещу него. На края на операцията, когато настанеше време за ареста, Карол Джордан отдавна щеше да си е заминала. Затова Петра Бекер щеше да си е още тук, и тъкмо нея щяха да запомнят като полицейския служител, който е спомогнал за окончателното рухване на престъпната организация на Радецки.

Влезе в едно кафене, взе си кафе и две топли кифли и седна на една маса до прозореца. Извади тънка папка от протритата си кожена чанта и започна да чете.

Главен инспектор Карол Джордан беше завършила висше образование в университета в Манчестър и оттам бе постъпила направо в столичната централа на полицията. Бързо я бяха препоръчали за повишение, и беше достигнала чин сержант от криминалната полиция за възможно най-кратко време. Бяха й възлагани криминални следствия от общ характер, а беше работила и в специализирания отдел за тежки престъпления, който се занимаваше с убийства и други по-сериозна престъпност. Когато беше преминала успешно изпита за инспектор, тя беше напуснала столичната полиция и се беше преместила на север, в промишления център Брадфийлд. Именно там бе започнала истинската й кариера.

Докато четеше, Петра си каза, че после трябва да провери подробностите по случая в интернет. Серийните убийства намираха голям отзвук в мрежата.

Тя продължи да чете.

Още едно разследване на серийни убийства, каза си Петра. Трябваше да проучи и този случай. Може би Карол Джордан щеше да й направи и друга услуга, освен съвместната им работа по разследването на Радецки. Не се срещаха често полицейски служители с богат опит в залавянето на серийни убийци. Може би Петра щеше да успее да се възползва от опита на инспектор Джордан, за да изгради собствена стратегия за залавянето на убиеца, който според нея беше нанесъл вече два удара — в Лайден и в Хайделберг. Ако Джордан беше свястно ченге, както изглеждаше по написаното в доклада, такъв вариант си струваше да се обмисли.

Петра се зае отново с папката.

Това беше краят на доклада. По нищо не личеше Карол Джордан да има предварителен опит в работата под прикритие. Може би просто си бяха спестили подробностите. Не й се вярваше да включат в такава операция човек, който няма представа какво го очаква. Радецки беше прекалено проницателен, за да повярва на първото, което чуе. Можеше да се очаква, че той ще бъде извънредно мнителен по отношение на всеки, който се появи пред него с толкова удобно разрешение на проблемите му. Джордан трябваше да е съвършено подготвена, дори само за да оживее, да не говорим пък за възможността да му влезе под кожата и да научи нещо, което да си струва усилията.

В папката имаше още някакъв лист. Петра го обърна и видя, че това е фотокопие на снимка. Не можа да потисне удивеното си възклицание. Ако под снимката не пишеше, че това е Карол Джордан, тя щеше да е напълно убедена, че вижда снимка на покойната приятелка на Тадеуш Радецки.

Какво ставаше тук всъщност? Приликата беше толкова удивителна, че Петра почувства как настръхва. От къде, по дяволите, бяха намерили тази служителка на криминалната полиция? Беше ясно, че с този външен вид Карол Джордан е получила безусловно назначението, независимо дали има някакъв опит в това отношение или не. Можеше да си представи как всички са убедени, че ако някой успее да накара Радецки да свали гарда, това е точно тази англичанка и никой друг. Вероятно имаха право, макар че точно такова съвпадение би й скъсало нервите, ако се беше случило с нея. Като начало помощниците на Радецки щяха да бъдат извънредно подозрителни, но самият той надали щеше да успее да устои на двойницата на Катерина. Тя сведе отново поглед към снимката и на лицето й бавно изгря усмивка. За първи път, откакто Плеш я беше уведомила за тази операция, тя установяваше, че очаква началото й с нетърпение.

Когато се върна в хотела, оставаше още време до срещата. Петра реши да си отвори пощата, но не видя нищо особено спешно или интересно, затова реши да прехвърли новините по интернет, за да разбере има ли някакви интересни събития в Германия. Започна да прехвърля списъка на събитията за деня, докато нещо в самия му край прикова вниманието й.

Когато прочете заглавието, сърцето й подскочи. Отвори бързо страницата, за да прочете целия материал.

Петра се взираше в екрана — едновременно ужасена и развълнувана. Изглежда убиецът беше нанесъл нов удар, отново в Германия. И този път като че ли имаше някаква улика, която можеше да бъде проследена.

Карол вървеше след Лари Гандал, представител на британската полиция в Европол, който я беше посрещнал на летището. Двамата вървяха по коридорите на централата на Европол, която се намираше на Раамвег. С безукорно изгладения си костюм и ниско подстриганата, оредяваща коса, Гандал приличаше по-скоро на високопоставен финансист, отколкото на полицейски служител. Но около него витаеше нещо неуловимо, което го бележеше като англичанин — и това не беше характерният акцент на жител на Средна Англия.

Той я въведе в една малка стая за конференции на третия етаж. Единственият прозорец на стаята гледаше към вътрешния двор — нямаше как хората в помещението да бъдат наблюдавани отвън. Докато Карол се разполагаше в единия край на дългата маса от светло дърво, вратата се отвори и в стаята влезе висока, тъмнокоса жена с едър кокал. Движеше се с небрежната грация на спортист, който се чувства добре в кожата си. Беше облечена спортно — с черни джинси, черен пуловер и износено кожено яке. През рамото й висеше платнена чанта с рекламен стикер от Берлинския филмов фестивал. Приличаше повече на филмов продуцент, отколкото на полицай. Косата й беше подстригана ниско и екстравагантно разрошена. Имаше триъгълно лице — с широко чело и заострена брадичка, и много тънки устни.

Изглеждаше смущаващо строга, но когато се усмихна, сините й очи се присвиха в ъгълчетата, издавайки известна мекота.

— Здравей — каза тя. — Аз съм Петра Бекер.

Прекоси стаята, без да обръща внимание на Гандал, и се упъти право към Карол.

— Ти трябва да си Карол Джордан.

Говореше английски с лек американски оттенък, който прикриваше немския акцент.

Петра протегна ръка на Карол, а Карол се изправи и я стисна.

— Радвам се да се запознаем. Това е Лари Гандал, един от британските служители в Европол.

Петра кимна и издърпа стола, който беше непосредствено до стола на Карол, така че двете седнаха под ъгъл една спрямо друга. Това изолираше Гандал, макар той да не го съзнаваше. Той се беше разположил срещу Карол, така че широката маса ги разделяше.

— Приятно ми е да се запознаем, Петра — каза той малко снизходително. — Тук съм, за да ви улесня и да отговарям на евентуално възникнали въпроси, които може да влизат в моята компетентност. Но по принцип това е съвместна операция на британската и немската полиция, така че вие двете решавате как точно да я проведете.

— Благодаря, Лари — тонът на Карол не го изолираше напълно, но тя явно беше съсредоточила вниманието си върху Петра — жената, която щеше да бъде единствената й връзка с действителността, когато потънеше в ледените води на работата под прикритие. Петра щеше да бъде единствената й защита, но колкото и парадоксално да звучеше, тъкмо тя можеше да я изложи и на най-голяма опасност. За Карол беше извънредно важно да установи някаква близост с нея, основаваща се поне на взаимно уважение. Симпатията би била допълнително предимство. — Много се радвам, че можа да дойдеш, за да обсъдим нещата извън територията на операцията — продължи тя. — Сигурна съм, че имаш също толкова работа в Берлин, колкото имам и аз в Лондон. Никога не е лесно да се измъкнеш от ежедневните задължения.

Петра изкриви уста в подобие на усмивка.

— Тадеуш Радецки е основното ми задължение от много време насам. Можеш да ми вярваш, нямам чувството, че съм се измъкнала от ежедневието.

— Да, разбирам. Радвам се, че свръзката ми ще бъде човек, който е толкова добре запознат с положението. Аз съм още напълно неориентирана, и ще имам голяма нужда от помощта ти. Искаше ми се да обсъдим подробно практическата страна на задачата, докато Лари е тук, за да ни казва кое е осъществимо и кое — не. А после двете можем да отидем в моя хотел и да се заемем с всичко, което трябва да знам за Радецки и неговата организация. Съгласна ли си?

Гандал понечи да възрази, но Петра забеляза раздвижването му и го превари:

— Чудесно. Тези офиси действат ужасно потискащо, нали?

— Именно. А на мен ми е необходимо да разбера личността на Радецки не само с разума, но и с душата си. Разчитам на теб да ми го разясниш.

Петра повдигна вежди.

— Ще направя всичко по силите си — тя помълча, наклонила глава на една страна, разучавайки Карол. — Знаеш ли, бяха ми казали, че приличаш на Базлер, и наистина е така, забелязах го още на снимката. Но като те видях в плът и кръв — приликата е направо плашеща. Все едно си нейна близначка. Радецки ще се побърка. Мога да се закълна, че няма да може да дойде на себе си, когато те види.

— Да се надяваме, че това ще ни бъде от полза — Карол малко се смущавате от оценяващия поглед на другата жена.

— О, убедена съм. Не мога да си представя, че би устоял — Петра се усмихна. — Мисля, че номерът ще мине.

— Ще мине — заяви уверено Гандал. — Инспектор Джордан е много сигурен работник.

Петра продължаваше да не му обръща внимание, беше се съсредоточила изцяло върху Карол.

— И така, като начало трябва да уточним къде ще живееш в Берлин, как да те въведем в света на Таджо, и накрая как аз и ти ще поддържаме връзка.

— Като начало, да.

Петра отвори чантата си и извади отвътре елегантен бележник. Краищата на страниците му бяха маркирани в различни цветове, черната подвързия имаше щампована декоративна рамка. Тя го отвори на зелената част и откъсна една страница.

— Струва ми се, че не е подходящо да отсядаш в хотел. Прекалено много хора могат да имат достъп до стаята ти, прекалено лесно е за хората на Радецки да подкупят някоя камериерка и да влязат. Самият Радецки може и да бъде зашеметен от приликата ти с Катерина, но смятам, че хората около него — особено Красич, дясната му ръка — ще бъдат изпълнени с подозрения. Красич ще направи всичко възможно да те провери до последна подробност. Предлагам нещо по-добро — на една тиха уличка между Курфюрстендам и Оливаерплац има един бивш хотел. Сега сградата е разделена на апартаменти, които се дават под наем — ползват ги предимно хора на делови посещения в Берлин, на каквото се предполага, че си и ти. Апартаментите имат дневна, спалня, баня и малка кухня. Наемат се на седмица, два пъти седмично идва камериерка, която почиства и сменя спалното бельо. На такова място ще бъдеш по-сигурна, а вероятно ще се чувстваш и по-добре. Ще бъдеш по-спокойна, нали?

Карол кимна.

— Звучи добре.

Петра й подаде листа, на който беше записала адрес и телефонен номер.

— Проверих тази сутрин, имат свободни апартаменти. Представих се като твоя сътрудничка и ги помолих да ти запазят един. Очакват да им се обадиш. Имаш кредитни карти на новото си име, нали?

— Имам всичко. Паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти, стари сметки, банкови извлечения. Нямам у себе си нищо, което би могло да ме свърже с Карол Джордан — предадох всичко на Лари за съхранение — тя му се усмихна. — Гледай да не продадеш полицейската ми карта на черно.

Лари повдигна вежди.

— Не ме изкушавай.

— А сега да се уговорим как ще поддържаме връзка — продължи Петра.

— Имам нещо, което ще ви бъде от полза — намеси се Гандал. — Карол, ти ще носиш лаптоп със себе си, нали?

— Разбира се. Момчетата в Лондон го нагласиха. Всичко вътре принадлежи на Каролайн Джексън. Малко стари мейлове в пощата, различни файлове, свързани с работата й, писма. Има всякакви детайли, които подкрепят легендата ми, и нищо, което би могло да ме издаде.

Гандал постави елегантното си алуминиево куфарче на масата и отвори ключалките. Извади плоска черна кутия. От единия й край висеше кабел.

— Това е спомагателен харддиск, който можеш да включваш директно в твоя лаптоп. Вътре са заредени всички кодове за достъп до TECS.

— Което ще рече? — попита Петра.

— Компютърната система на Европол. В нея е вградена същата аналитична система, на която си се обучавала ти, Карол, има и показалец. Системата действа пълноценно, така че ще можеш да имаш директен достъп до всички данни в нашето досие на Радецки и познатите му помощници. Ще можеш да отваряш с помощта на един клавиш всичко, което Петра и колегите ни са й предали. Има и криптографска система, с чиято помощ ще можеш да пращаш мейлове на всички, които разполагат с ключа на шифъра. Петра, ще го дадем и на теб, за да можете да поддържате безопасно връзка по електронната потя, което е много по-безопасно от телефонни разговори… А за да не се набива на очи… — Гандал бръкна отново в куфарчето си и извади синя пластмасова кутия, от която стърчеше късичка антена. — Най-модерният портативен радиоприемник — поясни той. — Продава се в най-скъпите магазини. Само че това радио е малко по-различно. Нашите хора са го изкормили и са вградили в него миниатюрен приемник, който работи като оригиналния, но като отвориш кутията — той плъзна един метален капак в основата на радиото и тя се разтвори — виждаш къде можеш да скриеш харддиска си.

Карол и Петра се спогледаха и се разсмяха.

— Момчетата никога не се отказват от играчките си — каза Карол през смях.

Гандал доби засегнат вид.

— Обаче върши работа. Никой няма да се занимава с радиото ти.

— Извинявай, Лари. Хитро е, наистина — отвърна Карол. Не й се искаше да обтяга отношенията си с човека, който щеше да осъществява връзката й с Англия. — Освен това си прав, никому не би дошло на ума да заподозре нещо. Тя взе радиото, пъхна хард диска на мястото му, после го затвори, натисна едно копче и нещо запука в говорителя.

— Чудесно. Точно такова нещо ми трябваше, макар че ме кара да се чувствам малко като Джеймс Бонд.

— Е, това решава проблемите ти с комуникацията — каза Гандал и затвори куфарчето със самодоволна усмивка.

— Само техническата им част — отбеляза Петра.

— Моля? — попита Гандал.

— Това не е достатъчно. Работата под прикритие е гадно нещо. Попадаш в пълна изолация, това е едно от най-страшните неща, които могат да се случат някому. А в допълнение съществува и опасността от синдрома на Зелиг.

— Какво представлява този синдром на Зелиг? — поинтересува се намръщено Гандал.

— Наречен е на името на един филм на Уди Алън, „Зелиг“. Героят, Зелиг, е толкова неуверен в себе си, че се превръща в нещо като хамелеон — възприема не само маниерите и поведението на хората, с които общува, но и тяхната външност. Това е най-голямата опасност за полицая, който работи под прикритие. Прекарваш толкова много време с тези хора, до такава степен се отчуждаваш от естествената си среда, че започваш да се идентифицираш с тях.

— Държиш се като местните — поясни Карол.

— Именно. Електронната поща е много подходяща за размяна на сведения, но не може да те защити от теб самата. За тази цел е необходим личен контакт.

Гандал явно изпитваше съмнения.

— Ти сама каза, че хората на Радецки ще бъдат много подозрителни по отношение на Карол. Ще я наблюдават постоянно. Моите уважения, Петра, но ти си берлинско ченге. Рано или късно някой ще те разпознае. Последното, което ни трябва, е да поемем риска, свързан с някакви ваши редовни срещи.

— Мисля, че можем да го организираме без никаква опасност за Карол — каза категорично Петра. — На няколко преки от сградата, в която е апартаментът й, има много луксозен дамски фитнес клуб. Освен гимнастическа зала и басейн предлагат и сауна, която членките могат да наемат по за половин час. На такова място не могат да ни проследят нито Красич, нито който и да било друг от приближените на Радецки. Можеш да ми вярваш, Лари, не бих предложила нищо, което може да навреди на Карол.

Гандал продължаваше да се колебае, но Карол кимна.

— Съгласна съм. За мен е много важно да продължавам да поддържам връзка с истинския си свят. Освен това има неща, които се обсъждат най-добре на четири очи. Може да видя или чуя нещо, без да мога да оценя реалната му стойност, може да пропусна някакви подробности в писмените си доклади, защото не съм осъзнала тяхната значимост. Но Петра ще знае какви точно въпроси да задава, за да получи от мен нужната информация. Тя е права, Лари. Имаме нужда от някакви редовни срещи.

Гандал си играеше с копринената си вратовръзка.

— Не съм убеден, Карол. Ти ще напускаш Берлин всяка седмица или на десет дни, после ще се връщаш отново, и ние мислехме да организираме такъв вид срещи по време на въпросните интервали. Тук или в Лондон.

— Десет дни могат да бъдат ужасно много време, когато си сама на фронтовата линия — каза Петра. — Карол ще реши, разбира се… — тя се обърна с очакване към Карол.

Другата жена кимна едва забележимо.

— Не забравяйте, че никога досега не съм работила под прикритие. Имам нужда от цялата подкрепа, която може да ми бъде оказана. Ако стане провал, трябва да мога да се измъкна незабавно. При най-добро желание ти не можеш да ми бъдеш от полза, докато си стоиш в Хага, Лари. Ако стане гаф, Петра е тази, която ще реагира на място. Трябва да имаме вариант, които да предвижда и такава възможност. Тя не може да седи залепена за монитора двайсет и четири часа в денонощието в продължение на седем дни. Ако наистина стане беля, аз може и да не успея да вляза в апартамента, за да имам достъп до лаптопа си. Трябва ми двойна осигуровка, Лари, и доколкото мога да разбера, тази работа ще може да свърши Петра.

Гандал изду устни.

— Това не ми харесва. Не знам дали няма да е по-добре и аз да дойда в Берлин. Тогава ще можеш да се виждаш направо с мен.

Карол поклати глава.

— Ти не си запознат с обстановката така, както я познава Петра. Повече от сигурно е, че не познаваш и града така добре, както го познава тя. — Гандал продължаваше да се цупи. Време беше тя да изиграе коза си. — Морган каза, че мога да организирам работата си така, както ми е най-удобно. А този вариант ме устройва. Ако въпреки това нещо те смущава, предлагам да му се обадим.

Гандал се изчерви.

— Няма нужда. Ако държиш на този вариант, аз ще те подкрепя. Но държа да се знае, че имам някои възражения.

— Благодаря — каза Карол с подчертана любезност. Добре беше да се убеди, че името на Морган действително произвежда ефекта, на който беше разчитала. — Тогава вариантът е приет. Петра, ти каза, че трябва да поговорим за начина, по който ще мога да проникна в обкръжението на Радецки. Какво имаше предвид?

— Ако ще правим такова нещо, да го правим както трябва. Имам план, който е едновременно елегантен и насочен точно към слабото място на Радецки — отвърна Петра.

Карол се усмихна широко.

— Умирам от нетърпение да го чуя.