Последно изкушение

Глава 9

Усещането беше подобно на това, което изпитваш, когато чоплиш коричка на рана. Беше едновременно приятно и мъчително, и неустоимо. Тадеуш седеше пред огромната полирана дъбова плоча, която служеше за писалище в домашния му кабинет, и прехвърляше снимки на Катерина. Имаше официални снимки; на една се виждаше как двамата пристигат на филмова премиера, а лъчезарната й красота кара фотографите да я мислят за някоя от по-младите и неизвестни звезди; на благотворителна вечеря — Катерина поставяше късче месо от омар в устата му; Катерина на официалното откриване на детската градина, за която бе събирала волни пожертвувания. Имаше и една поредица фотопортрети — той я бе убедил, че това е единственият подарък за рождения ден, който искаше да получи. Чувственото излъчване на всяка снимка показваше как и обективът на фотоапарата бе проявил слабост към нея.

После идваха десетки любителски снимки, които той й бе правил — някои заснети съвсем без подготовка, други старателно аранжирани. Катерина в Париж — беше я накарал да наклони глава така, че Айфеловата кула да се отрази в стъклата на тъмните й очила. Катерина в Прага, на драматичния фон на площад „Свети Вацлав“; Катерина, застанала на пазарния площад във Флоренция, търка муцуната на статуята на глигана — за късмет; Катерина, проснала се по бикини на шезлонга, единият й крак свит в коляното, чете някакво глупаво романче, купено някъде по летищата. Дори не можеше да си спомни дали тази снимка бе правена на Капри или на Кайманските острови. Кой знае защо се бе озовала сред снимките от Прага. Като че ли твърдението, че снимките съхраняват спомена, не отговаряше особено на истината.

Той все се канеше да подреди снимките в албуми, но докато тя беше жива, все не им оставаше време, а той постоянно попълваше архива с нови и нови кадри. Сега имаше повече от достатъчно свободно време и можеше да подрежда снимките на Катерина както си поиска. Тадеуш въздъхна и посегна към един от албумите с кожена подвързия, които бе купил миналата седмица на едро. Отвори нов плик със снимки и започна да се рови из тях — отделяше настрани снимките на пейзажи и архитектурни забележителности, вземаше най-добрите снимки на Катерина, и най-сетне постави трите най-хубави на първа страница. Прикрепи ги внимателно, после написа до тях с ясен почерк: „Катерина, Амстердам, първият уикенд, който прекарахме заедно“. Трябваше да провери за точната дата в дневника си — когато забеляза, че не я помни, се ядоса. Стори му се нередно, че и най-малката подробност не е запечатана в паметта му, като че ли не бе в състояние да окаже необходимата почит на Катерина.

Прекъсна го бръмченето на видеодомофона. Той затвори албума, стана, прекоси фоайето и погледна екранчето, вградено дискретно до входната врата. Долу стоеше Дарко Красич, наполовина обърнат към улицата — очите му се стрелкаха бдително напред-назад. Дори тук, в достопочтеното предградие Шарлотенбург, помощникът му не се предоверяваше на случайността. Красич често цитираше думите на баща си, който бил рибар: „С едното око гледаш лодката, с другото — себе си“. Тадеуш не се дразнеше от това, което други хора биха определили като параноя; в крайна сметка тази нагласа предпазваше не само Красич, но и самия него, и затова бе по-скоро предимство, отколкото недостатък.

Натисна звънеца, за да пусне Красич да влезе долу, отключи входната врата и отиде в кухнята, за да включи кафеварката. Още не бе извадил кафето на зърна от хладилника, и Красич влезе забързано, свел глава между широките си рамене, като човек, който търси накъде да насочи гнева си. Нямаше да го насочи срещу шефа си, разбира се, затова и когато каза:

— Стана беля — гласът му звучеше учудващо спокойно.

Тадеуш кимна.

— Слушах новините по радиото. Още двама наркомани хвърлили топа в някакъв мизерен бар на Ораниенщрасе.

— Стават седем с онзи, който почина в интензивното — Красич разкопча палтото си и извади кутия цигари от вътрешния джоб.

— Знам — Тадеуш пусна зърната в мелничната, така че в продължение на няколко секунди разговорът беше невъзможен.

— Мога да броя, Дарко.

— И журналистите могат. Разсмърдели са се ужасно, Таджо. Това няма да се разнесе. Ченгетата са притиснати отвсякъде.

— Нали тъкмо за такива случаи им се плаща? За да поемат удара и да отклонят подчинените си по друга следа — той пресипа смляното кафе в кафеварката и наля врялата вода.

— Има неща, които не са в състояние да пренебрегнат. Като например седмина мъртъвци.

Тадеуш се намръщи.

— Какво искаш да кажеш, Дарко?

— Минахме границата, до която обичайната ни защита върши работа. Тази вечер ще арестуват Камал. Вече сме белязани — и това сведение е най-доброто, с което може да ни услужи нашият човек.

Красич запали пура и запуши с наслада.

— Майната му. Можем ли да овладеем положението?

Той сви рамене.

— Зависи. Когато бъде изправен пред обвинение в седем убийства, Камал може да предпочете да рискува и да спомене името ми. Или дори твоето. Ако му обещаят защита, може да реши, че единственият му шанс е да ни разкара от играта. Така ще има време да обмисли по-нататъшните си ходове — ако се довери на програмата за защита на свидетели.

Тадеуш натисна цедката бавно надолу, докато прехвърляше наум възможностите.

— Няма да оставим нещата да стигнат дотам — каза той. — Време е да жертваме пешка, Дарко.

Дарко си позволи да се усмихне едва забележимо. Значи Таджо все пак не беше откачил.

— Искаш да направя необходимото той да не стигне до участъка?

— Искам да направиш необходимото. Но внимавай как ще представиш нещата, Дарко. Трябва да дадем на пресата нещо, което ще отклони вниманието от тези измрели боклуци — сипа две чаши кафе и побутна едната към сърбина.

— Имам вече една-две идеи — помощникът му повдигна чашата като за наздравица. — Разчитай на мен. Няма да те разочаровам.

— Не — каза уверено Тадеуш. — Знам, че е така. Само че без Камал веригата се прекъсва. С кого ще попълним липсата, Дарко? Кой може да върши работата на покойния?

Изминалият ден беше изтощителен, но капитан Марейке ван Хаселт беше прекалено напрегната, за да заспи. Беше предала резултата от аутопсията — заключението гласеше „смърт чрез удавяне“, както бе предсказал Де Врийс — на съвещанието с шефа, Мартенс, и втория координатор, Том Бруке. Нито един от двамата не каза нещо конкретно, но на нея й беше ясно, че нямат никакви идеи.

Бяха прикрили неувереността си, като прибягнаха до рутинната полицейска работа, с която бяха напълно наясно. Мартенс нахвърли набързо основните насоки, по които трябваше да се движи разследването, възложи задачи на отделните екипи, и през цялото време се държеше, като че ли ръководи операция, чийто план вече е напълно ясен. Но на всички беше ясно само едно — че за да открият убиеца на Питер Де Гроот, трябва да търсят опипом в тъмното.

Разследването на повечето убийства не беше трудно. Те попадаха в една от трите грубо определени категории — битови скандали, прехвърлили границата на допустимото; пиянски сбивания, прераснали постепенно в нещо по-сериозно; както и резултати от друга престъпна дейност, най-често свързана с наркотици или кражби с взлом. Лайденското убийство не влизаше в нито една от тези категории. Нито един човек от непосредственото обкръжение на жертвата нямаше явен мотив, нито пък убийството бе резултат от избухването на дълго потискани семейни конфликти. Освен това и бившата му жена, и сегашната му приятелка имаха алиби — едната си беше стояла у дома с децата, а другата била по същото време на гости при сестра си в Маастрихт.

Мартенс беше отбелязал, че не е зле да се поровят в професионалния му живот. Не можеше да си представи преподавател в университета, който да прибегне до убийството като средство за разрешаване на академичен спор, но при отсъствието на улики не би било зле да проверят, да не би да пропускат очевидното. Бил чувал, че в префинената атмосфера на академичното общество се разгаряли силни страсти, а пък и в сферата на висшето образование се срещали странни птици, особено сред психолозите.

Марейке премълча, за да не провокира още повече предразсъдъците, които хранеше шефът й към хората с висше образование. Въпреки че по отношение на съвременните изисквания към полицейската работа Мартенс беше подготвен не по-зле от останалите й колеги, той продължаваше да се придържа към някои от възгледите на старата школа, които помнеше от младини, а тя не искаше да усложнява допълнително и без това трудното разследване. Беше приела с бързо кимване задачата на своя екип — да проучат положението в университета. Почти сигурно беше, че ще е пълна загуба на време, а и не можеха да направят нищо през почивните дни, но тя щеше да се постарае работата да бъде свършена както трябва.

Хората на Том Бруке бяха започнали вече да разпитват съседите, но досега нямаха никакъв реален резултат. Никой не бе видял или чул каквото и да било, което биха могли да свържат по някакъв начин с убийството. Не беше такъв квартал, в който непозната кола би била забелязана веднага от съседите, а по такава оживена улица хората рядко забелязваха някой определен минувач. Който и да бе убиецът на Питер де Гроот, той се бе постарал да не привлича внимание.

През останалата част от деня Марейке ръководеше огледа на къщата на убития — опитваха се да намерят нещо, което да им помогне да си изяснят гротескната сцена, която се бе разиграла в кабинета на горния етаж. Но не намериха нищо. Все пак, тя беше отбелязала очебийната липса на няколко неща. Нямаше следа от някакъв бележник например, а Марейке бе сигурна, че човек като Де Гроот е отбелязвал някъде предстоящите си срещи. Дори накара един колега от техническия отдел да прерови компютъра му, за да провери дали не е регистрирал уговорките в електронен бележник, но и там не откриха нищо.

Но понякога отсъствието на един или друг предмет също можеше да бъде улика. Според Марейке липсата на бележник доказваше, че човекът, убил Де Гроот, не се бе озовал случайно в дома му. Сигурно е бил очакван, и затова се е постарал да заличи всички следи от съществуващата уговорка. Ако предположението й беше вярно, може би в друг подобен бележник в кабинета на Де Гроот в университета би се намерила същата записка. Тя си записа да провери, когато отиде там, и прати един от подчинените си да уреди да бъдат допуснати в университета на другия ден.

Най-сетне си призна, макар и с нежелание, че просто няма какво повече да прави. Подчинените й се бяха заели с досадното, рутинно прехвърляне на материали и сведения, които почти сигурно щяха да се окажат безполезни. Те нямаха нужда от нея. Ако искаше да бъде полезна за разследването, най-умно би било да се прибере у дома и да обмисли малкото, което бяха научили. Знаеше от опит, че сънят помага най-добре на търсенето на нови подходи.

Но Марейке знаеше, че сънят няма да дойде скоро. Наля си чаша вино и седна пред компютъра. Преди няколко месеца се беше абонирала за онлайн сайт за размяна на информация между хомосексуални полицейски служители. Не че в Холандия имаше някакъв проблем да бъде хомосексуална и полицейски служител, а и тя не обичаше да се държи като обитател на гето. Но понякога й беше от полза да общува с хора като нея, и чрез този сайт бе установила контакти с други полицейски служители, чиито възгледи подчертано хармонираха с нейните. Нещо повече, беше установила много близък контакт с една служителка на немската полиция. Петра Бекер беше следовател в берлинската криминална полиция и също като Марейке заемаше прекалено висок чин, за да общува свойски с подчинените си. Също както при нея, и предишните връзки на Петра се бяха разпаднали заради кариерата. Първоначално и двете се държаха предпазливо, излизаха от сайта в отделен чатрум, за да разговарят по-открито за мислите и преживяванията си. И двете съзнаваха, че си допадат, но и двете не прибързваха с настоявания за среща, за да не разрушат това, което толкова ценяха.

Затова бяха развили навика няколко вечери седмично да прекарват около час във виртуално общуване. Нямаха предварителна уговорка за тази вечер, но Марейке знаеше, че ако Петра е у дома и не спи, е влязла в общия чатрум на сайта и смяташе да я отдели от общия разговор.

Отвори сайта и натисна иконката „чат“. Имаше списък с темите на общите дискусии, и тя влезе право във форума за дебати — място, където участниците обсъждаха тенденциите в полицейската дейност и начина, по който тя се отразяваше на конкретната им работа. Петима или шестима участваха в разгорещена дискусия на тема „работа под прикритие“, но Петра не беше сред тях. Марейке излезе и влезе в страницата за обсъждане на хомосексуални проблеми. Този път имаше късмет, Петра беше една от трите жени, които коментираха един скорошен случай на датската полиция — предполагаемо изнасилване на жена с хомосексуални наклонности, но когато видя името на Марейке, напусна разговора и двете се преместиха в самостоятелен чатрум, за да могат да разговарят, без някой да чете репликите им.

Петра: Здравей, мила. Как си тази вечер?

Марейке: Току-що влизам. Днес започнахме работа по едно убийство.

П.: Това никога не е удоволствие.

М.: Не е, а това е особено гаден случай.

П.: Домашно насилие? Улично сбиване?

М.: Нито едно от двете. Убийство от най-лошия вид. Ритуално, предумишлено, никакви заподозрени. Очевидно поводът е личен, но не съществува лична връзка, ако разбираш какво имам предвид.

П.: А жертвата?

М.: Професор от университета в Лайден. Питер Де Гроот. Чистачката открила тялото. Намираше се в кабинета в собствения си дом, разпънат гол върху бюрото. Убиецът го е удавил, като е пъхнал фуния или тръба в гърлото му и наливал вътре вода.

П.: Много гнусно. Да не е от онези учени, които правят експерименти с животни?

М.: Работел е в областта на експерименталната психология. Не знам подробности за работата му. Но не мисля, че има нещо общо със защитниците на правата на животните. Мисля, че омразата на убиеца е била по-лична. Има и нещо друго. Който и да е той, не се е ограничил с убийството. Гаврил се е с трупа.

П: Нещо сексуално?

М.: И да, и не. Убиецът не е засегнал половите органи, а е скалпирал окосмената част. Никога не съм виждала такова нещо. Стори ми се по-ужасно, отколкото ако беше кастриран. Това би имало някакъв смисъл, би било по-типично за убийство със сексуална мотивация.

П.: Знаеш ли, това ми напомня нещо. Някакъв бюлетин, който преглеждах скоро. Не наш, доколкото си спомням, беше молба за помощ от друго място.

М.: Искаш да кажеш, че е имало подобен случай в Германия?

П.: Не мога да кажа нищо със сигурност, но нещо ми се върти в главата. Ще преровя компютрите, когато отида на работа.

М.: Просто не те заслужавам, нали?

П.: Да, заслужаваш нещо много по-добро. А сега, като приключихме с работата, да минем ли на лични теми?

Марейке се усмихна. Петра й беше припомнила, че в този живот има и други неща, освен убийствата. Най-сетне имаше вероятност да намери път към съня.