Последно изкушение

Глава 5

Карол се беше облегнала на дивана. С едната си ръка стискаше телефонната слушалка, а с другата чешеше козината на черния си котарак, Нелсън.

— Наистина ли нямаш нищо против? — попита тя, съзнавайки, че го казва съвсем формално. Тони никога не предлагаше нещо, което не можеше да даде.

— Ако искаш да ти помогна, трябва да видя инструкциите, когато ти ги дадат. Най-разумно би било да ги донесеш тук, за да ги разгледаме двамата — отвърна Тони с крайно делови тон.

— Наистина съм ти много благодарна.

— Няма проблем. В сравнение с това, върху което сме работили преди, ще бъде чисто удоволствие.

По гърба й полазиха мравки. Според едно поверие някой минаваше по гроба й.

— Чу ли, че Ванс обжалва?

— Съобщиха по радиото — каза Тони.

— Няма да успее, нали знаеш — каза тя с далеч по-голяма увереност, отколкото изпитваше всъщност. — Сега, благодарение на нашите усилия, той си е редови клиент на затворите на Нейно величество. Опита всички възможни номера, включително и най-невероятните, по време на процеса, и въпреки това ние успяхме да убедим във вината му съдебните заседатели, които бяха предварително настроени в негова полза. Номерата му няма да минат и пред Апелативния съд.

Нелсън измяука възмутено, защото пръстите й се бяха впили прекалено силно в гърба му.

— Ще ми се да вярвам, че е така. Но винаги съм имал някакво неприятно предчувствие за Ванс.

— Стига сме говорили за него. Утре, веднага щом инструкциите пристигнат, тръгвам право за летището и се качвам на първия самолет за Единбург. От там ще наема кола и ще ти се обадя веднага.

— Добре. Аз… ако искаш, можеш да спиш у дома — допълни той смутено. Но от разстояние е трудно да се различи несигурност от нежелание.

Колкото и да й се искаше да разбере докъде са ги довели двете години раздяла, Карол знаеше, че трябва да си остави някакъв вариант за изход.

— Благодаря, но и без това ти създавам достатъчно неприятности. Запази ми място в някой хотел или пансион, което е по-удобно.

Настана кратко мълчание. После Тони подхвана:

— Има тук едно-две места, за които съм чувал добри отзиви. Ще се поогледам утре. Но ако все пак решиш…

— Ще ти кажа.

Празно обещание; подтикът трябваше да дойде от негова страна.

— Наистина ще те очаквам с нетърпение, Карол.

— Аз също съм нетърпелива. Толкова време мина…

Той се засмя тихичко.

— Всъщност не толкова много. Може би точно толкова, колкото е трябвало. До утре тогава.

— Лека нощ, Тони. И благодаря.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Довиждане, Карол.

Тя чу изщракването, после слушалката онемя. Изключи я и я остави да се плъзне на килима. После взе Нелсън на ръце, изправи се и отиде към прозореца. Оттам се виждаше старинната каменна църква, учудващо съхранена в центъра на комплекса от модерни бетонни сгради, който се бе превърнал в неин дом. Същата тази сутрин тя се бе взирала в тази гледка, обзета от елегични чувства, като на прощаване — представяше си как опакова вещите си и се пренася в Хага, за да заеме поста си на посредник за връзките с Европол. Тази представа й бе изглеждала толкова ясна, толкова бе убедена, че има силата да я превърне в действителност. А сега вече не можеше изобщо да си представи какво ще й донесе бъдещето, след като се наспи и закуси.

„Вилхелмина Розен“ мина покрай Арнхем и пристана за нощта. Кеят, който винаги ползваше, когато минаваше по долното течение на Рейн, беше едно от любимите места на двамата моряци от неговия екипаж. Само на пет минути от тук имаше селце с отличен ресторант и бар. Моряците бяха изпълнили задълженията си за рекордно време и само половин час, след като пристанаха, го оставиха сам на големия речен кораб. Изобщо не го попитаха дали иска да тръгне с тях; през всички тези години, откакто работеха заедно, той бе отишъл с тях един-единствен път, за да се почерпят, когато жената на Манфред роди. Отговорникът на машинното отделение настоя капитанът да полее бебето с него и Гюнтер. Той си спомняше онзи случай с отвращение. Бяха акостирали близо до Регенсбург и пиха в няколко бара, които задоволяваха нуждите на моряците. Имаше прекалено много бира, прекалено много шнапс, прекалено много шум и прекалено много уличници, които излагаха телата си на показ.

Колко по-хубаво беше да си остане на борда на кораба, да се наслаждава на своите тайни, без да се бои, че някой ще го прекъсне. Освен това винаги имаше нещо за вършене, ако искаше да поддържа в идеална форма стария речен кораб. Държеше месинговите части да блестят, боята винаги да е свежа и неолющена. Старото махагоново дърво, с което бяха облицовани каюткомпанията и рубката, сияеше с мек блясък от дългите години постоянно лъскане — ръцете му следваха традиция, предавана с поколения. Беше наследил корабчето от дядо си — единственото добро, което му бе направил старият мръсник.

Никога нямаше да забрави чувството на освобождение след злополуката със стария. Никой от тях не разбра нищо чак до сутринта. Дядо му беше слязъл на брега, за да прекара вечерта в някакъв бар — така правеше от време на време. Не пиеше никога с екипажа, предпочиташе да се усамотява в някоя бирария, далеч от другите хора, които слизаха от корабите. Държеше се така, сякаш беше по-високопоставен от тях, но внукът му подозираше, че се е изпокарал с всички шкипери по Рейн заради фанатичната си добродетелност.

На сутринта от стареца нямаше и следа. Само по себе си това беше забележително, защото той имаше непоклатими навици. Никога не бе позволил някоя болест да го повали, никога не се бе подал на слабостта да остане в койката и минута след шест часа. Без значение дали беше зима или лято, старият се миеше, бръснеше и обличаше до шест и двайсет, а през това време капакът на двигателите седеше отворен, за да може той да ги прегледа — вечно подозираше, че нещо може да им се е случило през нощта. Но тази сутрин над кораба бе надвиснала тягостна тишина.

Той ходеше с наведена глава. Изхвърли помията, прочисти една помпа. Гледаше ръцете му да са заети, да избегне всякаква възможност да прояви нервност, която по-късно някой можеше да си припомни, ако възникнеха подозрения. Но през цялото време имаше чувството, че го озарява някакво вътрешно сияние — най-сетне бъдещето му бе в собствените му ръце. Най-сетне щеше да бъде господар на съдбата си. Милиони хора искаха да се освободят точно така, както бе сторил той, но само шепа от тях проявяваха достатъчно смелост да осъществят на практика това, което желаеха. Той си каза с необичаен за него прилив на гордост, че наистина е изключителен човек, по-специален, отколкото някой някога е предполагал, особено пък старецът.

Гюнтер беше зает да приготвя закуска в камбуза и не бе забелязал, че нещо не е наред. Ежедневието му бе не по-малко строго разграфено от това на шкипера. Тревогата вдигна Манфред, механикът. Обезпокоен от това, че старецът не даваше никакви признаци на живот, той се бе осмелил да открехне вратата на каютата му. Леглото беше празно, а завивките — така изпънати, че ако някой пуснеше отгоре монета от пет марки, тя би отскочила до тавана. Обезпокоен, той излезе на палубата и започна да търси. Трюмът беше опразнен в очакване на дялания камък, който трябваше да товарят днес. Манфред отметна единия край на платнището и заслиза надолу по стълбата. Искаше да провери трюма от край до край, безпокоеше се, че старият може да е решил да обиколи лодката късно през нощта, както правеше понякога, и да е паднал или да му е станало зле. Но трюмът беше празен.

Манфред вече сериозно се обезпокои. Когато се качи отново на палубата, той започна да я обикаля, взирайки се във водата край кораба. Близо до носа видя това, което се боеше, че може да види. Притиснато между корабната стена и пилоните на кея, тялото на стария се полюляваше с лицето надолу във водата.

Заключението се налагаше от само себе си. Старецът беше прекалил с пиенето и се бе препънал в някое от въжетата, които придържаха кораба към кея. Според данните от аутопсията, той бе ударил главата си, докато падал, а вероятно е изгубил и съзнание. Дори да е бил само зашеметен, комбинацията от алкохола и удара по главата биха довели неминуемо до удавяне. Официалното заключение беше „смърт в резултат на злополука“. Никой не се усъмни в него нито за миг.

Беше станало точно така, както той бе запланувал. Беше се притеснил до смърт, докато прочетоха заключението, но накрая всичко стана точно както си го бе представял в мечтите си. Беше зашеметен от непознатото усещане на ликуване.

Тогава за първи път усети вкуса на силата — лукс, опияняващ като докосване на коприна до кожата, топлещ като бренди, което се стича в гърлото. Беше успял да открие една незабележима искрица сила, която бе оцеляла въпреки постоянните, брутални унижения, на които го подлагаше дядо му, и я беше подхранвал с подпалките на фантазията, а сетне и с по-силното гориво на омразата и отвращението от самия себе си, докато от искрицата лумна огън, който го подтикна към действие. Най-сетне бе успял да покаже на дъртия садист кой от двамата е истински мъж.

Не бе изпитал угризения, нито веднага след случилото се, нито по-късно, когато вниманието се отклони от смъртта на дядо му и премина към клюките на моряците от речните кораби. Мисълта за това, което бе сторил, го караше да се чувства лек, така, както не се бе чувствал никога досега. У него се разгоря страстно желание да си достави още такива усещания, но нямаше представа как да го задоволи.

Колкото и да бе невероятно, той намери отговора на погребението, на което за щастие присъстваха много малко хора. Старецът бе работил на корабите през целия си живот, но не притежаваше способността да се сприятелява с хората. Никой не го чувстваше толкова близък, че да си зареже товара и да отиде да му окаже последна почит на службата в крематориума. Новият собственик на „Вилхелмина Розен“ разпозна в присъстващите няколко пенсионирани моряци и шкипери, които явно разполагаха с излишък от свободно време.

Но когато те заизлизаха един по един след кратката и безлична служба, един възрастен човек, когото не бе виждал никога досега, го дръпна за ръкава.

— Познавахме се с вашия дядо — каза той. — Да пийнем нещо, аз черпя.

Той не знаеше какво казват хората, за да се измъкнат от нежелани социални контакти. Толкова рядко му се беше случвало да го канят някъде, че такива познания не му бяха необходими досега. Затова каза:

— Добре — и последва непознатия. Двамата излязоха от неприветливата мемориална зала.

— Имате ли кола? — попита възрастният човек. — Дойдох до тук с такси.

Той кимна и го поведе към стария форд на дядо си. Имаше намерение да смени колата веднага след като адвокатите му съобщяха, че има правото да разполага с парите на стария. Когато седнаха в колата, непознатият му посочи някакъв път, който излизаше извън града. Накрая се озоваха в едно ханче на някакъв кръстопът. Старецът взе две бири и му посочи да седне отвън, в градината.

Седнаха в един закътан ъгъл. Воднистата светлина на слабите слънчеви лъчи топлеше едва-едва, но все пак можеше да се седи и навън.

— Казвам се Хайнрих Холц — думите бяха съпроводени с въпросителен поглед. — Говорил ли е някога за мен? За Хайни?

Той поклати глава.

— Не, никога.

Холц въздъхна полека.

— Не мога да твърдя, че съм учуден. Общите ни спомени не са нещо, за което човек обича да говори.

Той отпи предпазливо от бирата, като човек, който пие рядко.

Който и да бе Холц, очевидно не бе част от света на речното търговско корабоплаване. Беше дребен, съсухрен човечец, тесните му рамене бяха постоянно приведени напред, сякаш го брулеше студен вятър. Воднистите му сиви очи се криеха в същински гнезда от бръчици, проявяваше склонност да гледа събеседника си изкосо, а не право в очите.

— Как се запознахте с дядо ми? — попита той.

Отговорът, и разказът, който последва, промениха целия му живот. Най-сетне му стана ясно защо детството му бе превърнато в ад. Но тогава у него се надигна гняв, а не желание да прости. Най-сетне видя светлината. Най-сетне имаше мисия, и ако я осъществеше, щеше да разбие ледената прегръдка на страха, която го парализираше от толкова време и го лишаваше от всичко, което другите хора считаха, че притежават по право.

Онази нощ в Хайделберг беше просто следващия етап на целия проект. Беше планирал всичко много старателно, и тъй като все още бе на свобода, очевидно не бе направил значителни грешки. Но от онази първа екзекуция успя да научи много, имаше едно-две неща, които щеше да върши по друг начин занапред.

Плановете му обхващаха дълъг период от бъдещето.

Той включи малкия кран, с който вдигаше лъскавия си фолксваген голф от задната палуба на „Вилхелмина Розен“ и го сваляше на дока. После провери дали е поставил в чантата всичко, от което имаше нужда: бележник, химикалка, скалпел, резервни остриета, лепенки, тънък канап и фуния. Там беше и малкото бурканче формалин със здраво затегнато капаче. Всичко на място, всичко както трябва. Той погледна часовника си. Имаше достатъчно време да стигне до Лайден, без да закъснява за срещата. Пъхна клетъчния телефон в джоба на якето си и започна да прикрепва колата към лебедката.