Последно изкушение - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Вал Макдърмид (Глава 23) #27

Глава 23

Тадеуш Радецки беше неспокоен. Когато се върна от операта, не можа да заспи в продължение на часове. Срещата в частната му ложа би била смущаваща и при други обстоятелства, тъй като говореше, че и други хора го проучват така подробно, както той проучваше лицата, с които имаше намерение да работи. Но като изключим естественото раздразнение, дължащо се на съзнанието, че е наблюдаван, срещата с такова почти пълно подобие на жената, която бе загубил толкова скоро, преобърна света му нагоре с краката.

Когато видя Каролайн Джексън за първи път, сърцето му прескочи. Имаше чувството, че се задушава, краката му се разтрепериха. Не можеше да повярва на очите си, мислеше, че преживява някакъв психически срив, който се съпровожда от халюцинации. Но щом жената проговори, той разбра, че е истинска, а не някаква драматична проекция на най-съкровеното му желание. Не можеше да си представи, че видението на Катерина би го заговорило на английски — това му беше ясно дори при завладялото го смущение и объркване.

За щастие дългогодишният навик да контролира гласа и лицето си му помогнаха да преодолее бързо най-явните признаци на объркване. Поне така се надяваше. Каквато и да бе истината, не личеше събеседничката му да е забелязала въздействието, което имаше над него. А той не можеше да дойде на себе си, устата му беше пресъхнала, беше разтърсен от тази прилика, която бе разбъркала дълбоките води на спомените му.

Като че ли не стигаше това, че застана лице в лице с жена, която можеше да бъде близначка на обожаваната покойница, но разговорът още от самото начало беше навлязъл в опасни води. Тази жена, чийто вид накара стомахът му да се свие и да го избие студена пот, знаеше що за човек е той в действителност, знаеше и с какво се занимава. Обясненията бяха две — или тя бе проучила внимателно работата му, за да прецени от какво точно има нужда той в момента, или това беше още една проява на ексцентричността на съдбата, довела двойницата на Катерина до него. И в двата случая обстоятелствата бяха толкова странни, че объркваха напълно досегашните му представи за начина, по който функционираше светът.

Нямаше представа как е успял да се държи уравновесено по време на последвалия разговор. Знаеше само, че никога не се е чувствал толкова облекчен, както когато безкрайният първи антракт все пак свърши. Беше седял по време на цялото второ действие, без изобщо да чува музиката, погълнат изцяло от личната си драма. Тялото му беше толкова напрегнато, че мускулите го боляха, но въпреки това не беше в състояние да откъсне очи от нея.

Беше проучил подробно чертите на лицето й, беше ги сравнявал с образите, които бяха останали в паметта му. Когато я огледа по-отблизо, забеляза някои разлики. Косата, разбира се, беше различна. Дългите копринени кичури на Катерина, които имаха цвят на зряло жито, бяха несъмнено по-красиви от късата, гъста руса коса на непознатата, но и нейният цвят несъмнено беше естествен. Профилите им също имаха някакви трудно доловими разлики, които той още не можеше да определи. Очите на Катерина бяха наситеносини, с цвета на сините зюмбюли, а дори на приглушената светлина в операта той бе забелязал, че очите на непознатата са сиво-сини. Имаше разлика и във формата на устата. Устните на Катерина бяха плътни, чувствени, сякаш готови за целувка. Устните на англичанката бяха по-тънки, устата й не обещаваше това, което обещаваше — и изпълняваше — устата на Катерина. Но когато Каролайн се усмихнеше, разликата изчезваше, а приликата ставаше още по-подчертана. Когато тази уста произнесе познатото му „Таджо“, това почти успя да го извади от равновесие.

Най-странното, което той установи при огледа на лицето й, беше, че макар да бе ясно, че тя не е Катерина, разликите като че ли усилваха въздействието на натрапницата върху него. Тя не беше Катерина — и това предизвикваше у него едновременно разочарование и облекчение. В случилото се имаше нещо смущаващо, но имаше и скрито обещание. Идеята, че би могъл да работи с нея, го караше да се чувства едновременно обезпокоен и развълнуван.

Но колкото и да бе развълнуван, не беше забравил основните правила на играта. Веднага щом свърши второ действие, той предприе необходимото, за да узнае всичко, което можеше да се узнае за Каролайн Джексън. Сети се за един човек, с когото бе разговарял няколко пъти, докато уговаряше условията на съвместната работа с Колин Озбърн. Ник Креймър беше също от Есекс и беше работил с Колин навремето. Беше ясно, че не му е такъв помощник, какъвто беше Дарко на Тадеуш, и че Колин го беше довел, за да създаде илюзията, че се води диалог между равни. Тадеуш, който никога не пропускаше изискванията на предпазливостта, беше запазил телефонния му номер.

Креймър отговори на второто иззвъняване.

— Да? — изръмжа той.

— Обажда се приятелят на Колин от Германия — каза Тадеуш. — Запознахме се в Лондон, помните ли?

— О, да, помня ви. Какво е станало?

— Запознах се с една жена, която твърди, че е приятелка на Колин. Исках да разбера дали я познавате.

— Името й?

— Каролайн Джексън. Твърди, че щели да работят заедно.

Настана кратко мълчание.

— Името ми е познато, но не я познавам лично. Чувал съм, че е в същия бизнес като Колин и вас. Работи някъде в Източна Англия. Доколкото знам, е много дискретна. Знам също, че след като Колин… почина, името й било споменавано при разпитите на свидетели. Това е всичко, което знам. Съжалявам, че не мога да ви помогна с нещо повече.

— А да сте чували за някой, който я познава?

Събеседникът му въздъхна.

— Има един тип в Челмсфорд… Приятел на Чарли, нали разбирате?

Търговец на кокаин, преведе си Тадеуш.

— Знаете ли как мога да се свържа с него?

— Момент… — чу се приглушен разговор. Когато Креймър заговори отново в слушалката, му издиктува един номер на мобилен телефон. — Кажете му, че аз ви препоръчвам.

— Благодаря.

— Няма защо. Вижте какво, ако искате да работим заедно — не по тази линия, знаете по коя, само се обадете. Аз съм готов.

— Ще го имам предвид — Тадеуш приключи разговора. Не мислеше, че би започнал съвместна работа по пренасяне на оръжия или наркотици с Креймър. Той не му беше харесал още от самото начало, а от сегашния им разговор се разбра, че е и недискретен. Набра номера, който му бе продиктувал Креймър, и зачака.

Мислеше вече да затвори, когато най-сетне някой вдигна телефона. Отсреща попитаха предпазливо:

— Да?

Тадеуш взе бързо решение.

— Казвам се Дарко Красич. Ник Креймър ми даде вашия телефон.

— Това означава ли, че аз го познавам?

— Нали има телефона ви.

— Телефона ми го има и собственикът на ресторанта, откъдето си поръчвам храна за вкъщи.

— Шефът ми и аз работехме с Колин Озбърн.

Другият се разкиска.

— Той вече не е в състояние да ви препоръча, нали? Вижте какво, не говоря за работа по телефона.

— Разбирам. Но аз искам само справка за едно лице. Жена, която иска да работи за нас, а Креймър мисли, че я познавате.

— Познавам много хора — тонът на събеседника му стана отново предпазлив.

— Името й е Каролайн Джексън.

Човекът отсреща замълча, после каза:

— Познавам Каролайн. Какво искате да знаете за нея?

— Всичко, каквото можете да ми разкажете.

— Да му се не види, много сте скромен. Вижте какво, ако смятате да работите с Каролайн, стига ви да знаете, че тя е сериозен играч. Но е единак. Не се доверява никому. Умна е, не дрънка, и си върши работата великолепно. Ако иска да работи с вас, можете да си хвърляте шапката, защото ще имате най-добрия партньор за този бизнес. Ясно ли е?

— Да.

— Надявам се, че научихте това, което ви трябваше. Лека нощ.

Събеседникът му приключи рязко разговора. Тадеуш вече не се чувстваше толкова притеснен, колкото беше преди десет минути. Не можеше да знае, че току-що е разговарял с един от подчинените на Морган, работещ под прикритие, един от тези, които трябваше да придадат максимална автентичност на личността на Каролайн Джексън.

По време на цялото трето действие той обмисляше какво да предприеме от тук нататък. Докато краят на „Лисичката“ наближаваше, той взе решение. Редно бе да приеме появата на такава двойница на Катерина като добра поличба. Щеше да работи по инстинкт и да изчака да види какво можеше да му предложи тя.

В светлината на утрото решението все още му се виждаше разумно. Искаше му се да го бе обсъдил и с Дарко, но помощникът му щеше да се върне от Белград едва днес следобед. А такъв разговор не молеше да се води по телефон. Налагаше се да разчита на собствената си интуиция. Посегна към телефона и набра номера на визитната картичка, която тя му беше дала.

— Ало? — гласът й прозвуча много познато.

— Добро утро, Каролайн. Обажда се Тадеуш.

— Радвам се да ви чуя.

Тя очевидно, нямаше намерение да демонстрира прекаден ентусиазъм.

— Исках да ви поканя на обяд, стига да сте свободна?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали срещата е делова или за удоволствие — отвърна тя спокойно.

— Доколкото мога да преценя, за вас бизнесът винаги съдържа елемент на удоволствие — отвърна той развеселено. Странно, колко естествено навлезе в този тон на лек флирт.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Струва ми се, че ще можем да работим заедно — каза той. — Но първо се налага да се опознаем малко по-добре. Разбирате ли, работя единствено с хора, за които инстинктът ми подсказва, че са благонадеждни.

— Така ли? — каза тя учудено. — И въпреки това сте избрали Колин?

Сведенията бяха точни. Тя умееше да удря право в целта.

— Ако това според вас е било толкова погрешно решение, и аз мога да ви обвиня в същото, Каролайн — парира той.

— Признавам — съгласи се тя.

— И така, ще обядваме ли?

— Ако приемате по-ранен час. Днес следобед имам да проведа няколко важни разговора.

— Точно в дванайсет устройва ли ви?

— Ще се справя.

— Ще пратя колата да ви вземе в дванайсет без петнайсет. Радвам се, че ще се видим.

— Благодаря, но се налага да изляза. Не знам къде точно ще бъда в дванайсет без петнайсет. Кажете ми името на ресторанта и ще бъда там в дванайсет.

Той продиктува името и адреса на заведението и повтори:

— Радвам се, че ще ви видя.

— Чувствата са взаимни. До скоро.

Тя затвори телефона. Така значи. Не само проницателна и дискретна, но и независима и предпазлива. Каролайн Джексън започваше да буди интереса му, и то не само в професионално отношение. Установи, че очаква обяда с апетит, който нямаше нищо общо с храната.

Тони се взираше в екрана. Петра беше спазила обещанието си. Докладите от разследването в Бремен го очакваха, когато пристигна в апартамента й. Той си наложи да пренебрегне личното си отношение към Маргарете, за да ги проучи колкото е възможно по-обективно. Това, че убиецът е бил прекъснат по време на злодеянието, осигуряваше няколко късчета информация, които можеха да му бъдат от полза по-нататък. Но най-ценните сведения беше дал приятелят на Маргарете, и те можеха да бъдат включени директно в проекта на профила.

На този етап можеше да се говори само за груба скица. Искаше му се да отиде в Бремен, донякъде за да се прости с Маргарете, а и за да види къщата, в която тя беше умряла, да прецени дали местопрестъплението може да му даде още сведения за човека, когото преследваше. Имаше нужда от по-качествени снимки от местопрестъпленията. Но това, с което разполагаше, щеше да стигне за начало.

Зареди своята програма и отвори личната си схема, по която изграждаше психологически профили. Текстът винаги започваше със стандартно предупреждение. Макар сегашното разследване да беше неофициално, нямаше нищо лошо в това профилът да е съставен по правилата.

„Настоящият психологически профил на престъпник може да служи само като най-общо напътствие и в никакъв случай не бива да бъде приеман като описание на конкретна личност. Надали престъпникът отговаря на всички елементи на профила, въпреки че очаквам висока стойност на съвпаденията между описаните по-долу характеристики и действителната личност. Всички точки на профила се отнасят до вероятности и предположения — не може да се говори за факти.

При извършване на престъпленията си серийният убиец оставя поредица сигнали и показатели. Всичко, което той прави, трябва да влезе, съзнателно или не, в предварително подготвен модел. Разкриването на конкретния модел разкрива и логиката, по силата на която действа престъпникът. За нас мотивацията му може да е нелогична, но за него тя е от изключително значение. Именно защото неговата логика е толкова сложна, такъв убиец не може да бъде заловен със залагане на стандартни клопки. Тъй като той е уникален, уникални трябва да бъдат и средствата за залавянето му, начинът, по който трябва да бъде разпитан и начинът, по който трябва да се възпроизведат престъпленията му.“

Тони помести кратък преглед на трите престъпления, като подчертаваше най-вече естеството на научните занимания на жертвите. Като приключи с това, след като беше прегледал и последната пристигнала информация, той продължи:

„Всички психолози, движещи се в академичните среди, които провеждат експериментални изследвания с хора, са потенциални жертви на този убиец. Като се вземе предвид казаното от Маргарете Шилинг на приятеля й — че имала среща с журналист от ново психологическо онлайн издание, е препоръчително да посъветваме всички преподаватели да се обърнат към хората, които се занимават с настоящото следствие, ако получат покана от подобен характер. Но и тази стратегия крие рискове. Ако убиецът е свързан по някакъв начин с академичните кръгове, той може също да научи за това предупреждение и да промени подхода си. Нещо повече, такова предупреждение може да предизвика паника сред хората от рисковата група. Допълнително затруднение създава и мащабът на операцията. Убиецът вече е извършил две престъпления в две страни от Европейския съюз — Германия и Холандия, поне това ни е известно. Но нямаме основание да предполагаме, че той ще продължи да действа само в тези граници.

Какво знаем за убиеца, ако съдим по досегашните му действия?

1. Въпреки че може да се твърди с почти пълна сигурност, че извършването на убийствата има и някакъв сексуален стимул, мотивацията не е подчертано сексуална. Жертвите нямат общи физически характеристики, а са и от двата пола. Именно затова е невъзможно да се предвиди към какъв тип жертва ще се ориентира следващия път, поне по външните белези на досегашните. Като имаме предвид това, както и скалпирането на областта около гениталиите (което поставя жертвите в нещо като предпубертетно състояние), предполагам, че убиецът се отличава с непълно сексуално развитие. С това искам да кажа, че никога не е установявал нормална за зрял човек сексуална връзка. Възможно е в ранна възраст да е претърпял сексуално унижение и да е решил, че не би понесъл такова нещо втори път. По някакъв начин е успял да прехвърли вината за своята неспособност да поддържа нормални сексуални отношения върху целевата група на жертвите си. Струва ми се почти невъзможно той да е женен или дори да има някакъв постоянен партньор. Най-вероятно е мъж, който живее сам и никога не е имал емоционална връзка — с нито един от двата пола.“

Сексуалните импулси могат да бъдат осакатени по толкова много причини, каза си тъжно Тони. Това, което преживя поради собствената си импотентност, която го подтикна да се взре в дълбините на душата си, му даде уникалната способност да съпреживява усещанията на хора, чиито естествени потребности бяха превърнати в нещо, което светът приемаше като перверзия. Винаги съществуваше някакво обяснение за този процес, под повърхността на тези странни явления винаги имаше логична връзка, уникална като ДНК. Това беше и един от парадоксите в живота на Тони — това, което причини толкова мъка в личния му живот, даде тласък на професионалното му развитие. Може би също като убийците той бе търсил изява в област, където няма да изглежда като неудачник.

„2. Подборът на жертвите му създава чувство за превъзходство. Хора като тях винаги са го карали да се чувства тромав и ограничен. Но сега той може да навлезе в техния свят, да се движи в тяхна територия, а те не могат да направят нищо, за да го спрат. Това е начин да си докаже, че не е такъв неудачник, за какъвто се е имал досега. Малко вероятно е той да е получил висше образование. Съмнявам се дори дали има завършено средно образование, въпреки че явно далеч не е глупав. Като вземем предвид неговата стратегия при подбора на жертвите (виж по-долу), много вероятно е да се е образовал сам в областта на техните научни търсения. Вероятно е чел много трудове по психология и приложна психология — и в книжна форма, и в интернет. Може дори да е посещавал курсове за възрастни в тази област. Сигурно се счита за експерт, но познанията му неминуемо са повърхностни.

3. Способен е да проявява изключително силен самоконтрол и да действа крайно организирано. За да осъществи плановете си, е разработил достатъчно убедителна стратегия, с която е подвел жертвите си, макар те далеч да не са били плахи и неопитни хора. За да успее, той е прикрил по някакъв начин факта, че техният свят всъщност му е чужд.

4. Трябва да е планирал ударите си много отрано, защото такъв подбор на жертви изисква много по-продължителни проучвания, за разлика от опортюнистичния подбор по физически белези. По краткия период от време, който разделя двете последни убийства, можем да съдим, че той има вече готов списък на жертвите. Това, че разстоянията между отделните убийства се скъсяват, означава, че той става по-самоуверен, но може да е и признак, че нуждата му да убива нараства.

5. Какви могат да бъдат плановете му? Отговорът на този въпрос се крие в подбора на жертвите. Общото между убитите е, че и тримата са университетски преподаватели по психология и че са публикували реферати за изследвания, проведени с хора (доброволци). Според мен убиецът е убеден, че животът му е съсипан в резултат на някакъв експеримент, проведен от един или повече психолози. Може самият той да е бил жертва на такъв експеримент, но не вярвам нещата да стоят така. Ако случая беше такъв, той би имал конкретен обект на отмъщението си и щеше да престане да убива, след като веднъж постигне целта си. Не е изключено като дете да е бил жертва на насилие от страна на родител или близък, пострадал душевно от психологически инквизиции. Като се има предвид какво психологическо насилие е било упражнявано от ЩАЗИ например, такъв вариант не изглежда толкова невероятен, колкото би бил на друго място и в друго време.“

Тони препречете написаното до тук. Имаше логика, в светлината на това, което бе успял да извлече от прочетените материали. Но от това не му ставаше по-ясно що за човек е убиецът. Сега вече трябваше да се откъсне от известните му факти и да се заеме с логически предположения — да навлезе в тази област, в която се чувстваше като у дома си. Трябваше да върви назад — от престъплението към извършителя.

„Какво ни говори всичко това за убиеца?

1. Бил е изложен на силен стрес — нещо, което не може да не бъде забелязано от хората от непосредственото му обкръжение, поведението му може да е малко по-непоследователно от обикновено.

2. Представя се като журналист от онлайн списание, за да си осигури среща насаме с жертвите си. Вероятно е уговарял срещите си по електронната поща, защото ми се струва невероятно да притежава комуникативните способности, които му биха били необходими, за да уговори среща с хора като жертвите си лично или по телефона. Следователно можем да твърдим с почти пълна сигурност, че притежава персонален компютър; не би рискувал да установява контакти по система, достъпна и за други хора. Един експертен преглед на компютрите на жертвите може да намери следи от подобни комуникации.

3. Изглежда невероятно да е безработен; може да си позволи компютър, може да си позволи да пътува. При това се движи без проблеми в различни страни, което навежда на мисълта, че не пътува за първи път. Според мен работата му предполага чести пътувания, но не изисква постоянен контакт с хора. Възможно е това да е работа, за чието изпълнение са необходими известна интелигентност и чувство за отговорност, но надали е кой знае колко реномирана професия. Може да е международен шофьор, може да е техник по поддръжката на някакво специализирано превозно средство. Вероятно личната му кола е добре поддържана, от среден клас, и не се набива на очи. Надали ползва обществен транспорт, когато отива до местопрестъплението и се връща от там, а това значи, че може би е наемал коли в градовете, където са живели жертвите му или близо до тях, а може да разполага с фирмен автомобил поради естеството на работата си.

4. По принцип серийните убийци извършват първите си престъпления най-близо до мястото, където живеят. Тъй като първото убийство е извършено в Хайделберг, предполагам, че той живее в средна Германия.

5. Най-вероятно е около трийсетгодишен — малко под или малко над трийсетте. Серийните убийци имат нужда от време, докато успеят да осъществят желанията си — ако стигнат докъм четиридесетгодишна възраст, без да убият за първи път, после надали ще го направят, защото междувременно са намерили други начини да отреагират агресиите си.

6. Не е изключено някой член на семейството му да е бил лекуван от душевно заболяване, или е бил подлаган на някакъв вид психологически тормоз от страна на държавни органи (ако случаят е такъв, семейството му вероятно произхожда от бившата Източна Германия).

7. Ако има криминално досие, то провиненията в него сигурно са свързани с проследяване и воайорство. Предисторията на повечето серийни убийци включва тормоз на себеподобни, измъчване на животни, вандализъм и подпалвачество, но в конкретния случай съм склонен да предполагам, че по-скоро е бил уличен в упражняване на физическо насилие. Каквото и да е увредило психиката му, е станало причина у него да се таи невероятен заряд от омраза. Докато не е открил подходящ (според него) отдушник за тази омраза, може да е проявявал склонност към насилие срещу всеки, който му се е присмивал по някакъв начин. Може да е упражнявал насилие върху проститутки или върху мъже, които са му се присмивали, задето няма приятелка.“

Тони продължи да се взира мрачно в екрана. Това наистина не беше много. Както винаги, се чувстваше като фокусник, от когото очакват да извади от цилиндъра си слон, а той вади само някакъв проскубан стар заек. Напомни си, че това е само началната схема на профила. Имаше нужда от още данни, а му се искаше да обсъди и някои от предположенията си с Карол, преди да се ангажира с написването им черно на бяло.

Той затвори лаптопа и надраска една бележка на Петра.

„Благодаря за помощта. Вече започнах работа по профила, но се налага да отида в Бремен. Можеш ли да ми запазиш място в някой ранен влак или полет? Има ли начин да ми уредиш среща с някой от местните полицаи? Ще бъде добре, ако успееш да ме свържеш и с човек, който може да ме осведоми за ползваните от ЩАЗИ психологически похвати. Връщам се в апартамента си — очаквам да се обадиш.“

Излезе от апартамента и заслиза уморено по стълбите. Навън беше прекрасен пролетен ден. Въздухът беше хладен и влажен, слънчева светлина озаряваше небето. „Само идиот не би почувствал надеждата, която крие такъв ден“, каза си Тони. Но независимо от това дали грееше слънце или валеше, някъде убиецът готвеше следващия си удар. От Тони зависеше този път той да не успее.

Ресторантът, който Тадеуш бе избрал, я изненада. Беше очаквала заведение с интимни сепарета и уютни ъгълчета, където да могат да разговарят, без да бъдат подслушвани. Но в атмосферата на този ресторант нямаше и следа от интимност. Високи тавани, по които минаваха металните тръби на луминесцентно осветление, масите и столовете бяха съвършени образци на хипермодерен дизайн. Беше елегантно и оживено място, в което посетителите още с влизането си оглеждаха бегло клиентелата, за да се убедят, че това все още е най-модното заведение.

Когато тя влезе, той вече седеше на една маса в средата на залата, пушеше малка пура и четеше менюто. Карол забеляза, че още докато келнерът я водеше към масата, върху нея спряха няколко любопитни погледа. Налагаше се да коментира това — и то по-добре сега, отколкото по-късно.

Когато тя застана до масата, Тадеуш стана и леко се поклони.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той.

— Благодаря за поканата — келнерът издърпа стола й и Карол се настани. — Я ми кажете, да не би да сте някаква берлинска знаменитост?

Той се намръщи.

— Защо мислите така?

— Направи ми впечатление още снощи, но и днес също. Непрекъснато ни зяпат. А тъй като никой в Берлин не ме познава, причината явно е у вас.

Лицето му пламна и той сведе поглед към масата. Поигра си с вилицата, после отново я погледна. Устните му бяха толкова стиснати, че устата му приличаше на тънка черта. Беше очевидно, че се стреми да овладее вълнението си.

— Не съм знаменитост, макар че много хора ме познават. Но не това е причината да зяпат.

— Така ли?

— Причината сте вие.

Карол се изсмя иронично.

— Разочарована съм. Мислех, че умеете да правите по-фини комплименти.

Тадеуш си пое дълбоко дъх.

— Не правя никакви комплименти — въпреки че вие сте наистина достатъчно красива, за да се обръщат подир вас. — Той въздъхна още веднъж. — Това, което ще ви кажа, сигурно ще прозвучи налудничаво.

— Интересно — Карол предполагаше, че Каролайн Джексън вече би се усъмнила в нещо, и се постара да постигне съответното подозрително изражение.

Тадеуш оглеждаше пурата си. После я загаси с нетърпелив жест в пепелника.

— Вие приличате удивително на една жена.

— Какво? Искате да кажете, че съм двойница на някаква известна личност?

Той поклати глава.

— Не, не е точно това — повъртя се на стола и продължи: — Приличате си като две капки вода с една жена на име Катерина Базлер. Аз живеех с нея. Затова хората зяпат така.

Карол повдигна вежди.

— Мислят, че сте заменил Катерина с нейно копие?

Той сви рамене.

— Предполагам.

— Кога се разделихте с нея?

Той се покашля. Болката беше ясно изписана на лицето му, но тя не можеше да си позволи да покаже, че знае защо трябва да му съчувства. Затова зачака отговора му.

— Не сме се разделяли — каза той най-сетне. Взе чашата с вино и я пресуши на един дъх. — Тя почина, Каролайн.

Карол беше очаквала този момент, и дълго беше обмисляла как точно да изиграе ролята си. Очевидно, трябваше да бъде шокирана, удивена, дори ужасена. Може би донякъде и засегната. Лицето й се отпусна, устните се разтвориха и останаха така.

Тъкмо в този момент се появи келнерът, за да пита какво ще пият. Тадеуш разпери объркано ръце.

— Скоч — каза категорично Карол. — Двойно, с лед.

— Коняк — поръча Тадеуш и пропъди с жест келнера.

Карол се постара да задържи на лицето си израза на ужас, примесен със съчувствие.

— Почина ли?

Той кимна, свел отново очи.

— Преди два месеца. Катастрофа. Една глупава, ужасна, нещастна случайност.

— Господи, толкова съжалявам — каза тя. Този път не играеше роля. Трябваше да бъде далеч по-коравосърдечна, за да не се трогне от явната му скръб.

Той поклати глава.

— Редно е аз да ви се извиня. Нямах намерение да ви занимавам с тези неща.

Подтикната от внезапен импулс, тя протегна ръка и я постави върху неговата.

— Няма нищо, радвам се, че ми го казахте. Бях започнала да се чувствам като параноичка. Но това трябва да е ужасно за вас. Не мога да си представя как бих се чувствала, ако такова нещо се случеше с човек, когото обичам.

— Наистина е трудно да си го представите — той я погледна с измъчена усмивка. — Струва ми се, че всеки човек, който обича, крие виновно някакви ужасни представи за това как би се чувствал, ако любимият човек умре. Предполагам, че това е често срещано преживяване, дори съвсем естествено. Но не може да ви подготви за действителността. Всичко, което ви се е струвало сигурно, внезапно изчезва. Щом това е могло да се случи, значи няма нещо, от което сте застраховани. Все едно, че губите котвата, която ви придържа към реалността.

— Искрено ви съчувствам — каза Карол. — И казвате, че приличам на Катерина?

Той стисна здраво очи.

— Да. Бихте могли да бъдете нейна сестра.

— Сега разбирам реакцията ви, като ме видяхте снощи — каза Карол с мек и нежен глас. — Нямах представа, Таджо. Вярвайте ми, нямах представа.

— От къде бихте могли да знаете? Никой не би могъл да ви каже. Колин не беше виждал Катерина и не би могъл да знае — той пое дълбоко дъх и издиша бавно. — Съжалявам. Когато предложих да се опознаем по-добре, нямах това предвид.

— Не, разбирам ви.

Келнерът пристигна с напитките. Карол нямаше обичай да пие уиски посред бял ден, но Каролайн Джексън би имала нужда да се подкрепи с нещо по-силно след шока от думите на Тадеуш. Затова отпи голяма глътка.

Тадеуш също отпи от коняка и се усмихна уморено.

— Е, сега вече знаете най-важното, което трябва да се знае за мен. Защо не ми кажете нещо за себе си?

Карол сви рамене.

— Няма нищо толкова вълнуващо.

— Не искам разговорът ни да бъде мрачен и тържествен — отвърна той. — Казах вече, струва ми се, че можем да работим заедно, но имам нужда да разбера що за човек сте, преди да се ангажирам по-сериозно. И така, разкажете ми нещо за себе си. — Той вдигна пръст. — Но преди да започнете, нека поръчаме нещо за ядене.

Заеха се да обсъждат менюто, Карол се осведомяваше какво би й препоръчал той. Най-накрая тя избра риба, приготвена по традиционен за страната начин, а Тадеуш поръча стек. Когато келнерът си тръгна, той вече се беше овладял напълно и отново се обърна към нея.

— Хайде, разказвайте за Каролайн Джексън.

Карол вдигна чашата си и я чукна леко в неговата.

— Имало едно време… — започна тя. Едва забележима усмивка повдигаше ъгълчето на устата й. В края на краищата, наистина разказваше приказка. Трябваше да я направи колкото е възможно по-убедителна.